четвъртък, 30 декември 2010 г.

Стара година



Годината си тръгва в студ и лед.
Изпращам я набързо и припряно.
Изчезва като топка сладолед,
вкусът от нея ще си спомням само.

За първи път не ми е тъжно, че
изхвърлям на боклука календара.
Годината изпращам отегчен,
напрегнат, уморен, но благодарен,

понеже се опазих от лъжи,
от клетви и признания измамни...
Разбирам, че това ще й тежи -
шегите често са обиди срамни,

но аз не й сърдя. Просто днес
съзнавам, че животът е в отсрочка...
От новата година чакам вест.
На старата година слагам точка.

сряда, 29 декември 2010 г.

Чао, 2010!


Последните часове на годината се пързалят върху заледените улици. Сякаш не искат да си отидат. Стъпват бавно. Прекалено бавно. Хората са се покрили на топло – кой в нечия прегръдка, кой до печка с мисълта за някого. Хората не искат да пречат на последните часове от годината бързо да се махнат от тук.

Всяко ново начало е надежда, че промяната е възможна.

Тишината навън е особена. От онзи вид тишина, в която предугаждаш, че все нещо ще се случи. Изостряш слух. Взираш се през прозореца. Толкова взривоопасна тишина, че не смееш да си запалиш цигара. Нервно премяташ цигарата между пръстите на ръката си и чакаш да те напусне безпокойството. Чакаш тишината да се утаи.

Навън последните часове на годината продължават да се правят на луди и едва пристъпват с изтърканите си подметки. Знаят, че тяхната дълга разходка в живота ни приключва. Знаят, че в тази необяснима тишина почти долавяме стъпките на идващата нова година. Това ги прави малко пренебрегнати и гневни, а нас изпълва с надежда, че скоро ще бъдем по-уверени, когато решим да запалим цигарите си...

понеделник, 27 декември 2010 г.

Ние


Господ само присъства.

Господ е само зрител.

Нито ще ни напътства,

нито ни е спасител.

Тука ние сме главни.

Тука от нас зависи.

Ако делата са славни,

то имало е смисъл.

Ако няма в сърцата

желанието просто

добри да сме, нещата

оправдаваме с Господ.

вторник, 21 декември 2010 г.

Обсебен


Не се сърди, че днес не си до мен...

Понякога е нужна самотата.

Без тебе днес ще бъда вдъхновен -

и музата запълва празнотата.

Не се сърди, че себе си теша

без твоето лице да е пред мене –

лекувам собствената си душа...

Понякога и любовта е бреме.

Не се сърди, че думите ми днес,

единствено за мен предназначени,

оставят те за часове без вест...

За вести винаги ще има време.

Довечера навреме ще съм тук,

навреме за вечеря ще съм с тебе...

Сега за тишината сам съм звук,

за мъничко от себе си обсебен...

Сгушен в теб


Оставам сгушен в леката ти гръд,

невидим за забързаните хора,

защото с теб съм винаги отвъд

съмнения, тревоги и умора.

Оставам твой за дълго и не знам

до днес без тебе как съм съществувал...

Човек не съществува, щом е сам,

човекът сам присъства и битува...

Така че дълго ще остана с теб,

докоснат и целунат в любовта ти,

понеже любовта ми с теб расте,

когато съм се сгушил във гръдта ти...

събота, 18 декември 2010 г.

Дим



Без огън дим тъгата е, когато
се спуска без причина над деня,
но ако се покажеш през вратата
ще видиш, че е спомен от съня.

Ще видиш непослушните си чувства,
разперили над твоя страх криле;
ще видиш как стремително се спускат
към тебе с още смях несподелен.

Ще видиш, че тъгата е измамна
и че ако в небето има дим,
димът е с мирис на любов безсрамна –
очакван, непокорен, див и син.

петък, 17 декември 2010 г.

СПУСКАНЕ, 10:10 AM


Плъзгам се по заледените улици, както се спускам по изтънчения ти гръб. Внимавам. Опитвам се да внимавам. Постоянството, с което се наслаждавам на тази част от тялото ти, е създало рутината да оцелявам върху лед.

Мисля, че и пирует мога да направя. Засега няма да опитвам.

Пързалянето дърпа подметките ми назад към детство, което се е случило, но което съм изтрил от съзнанието си. Може би, защото тогава теб не те е имало. А минало без теб сякаш не съществува.

Мисля, че мога да се превъртя във въздуха, ако малко се съсредоточа върху отскока. Но и това няма да опитвам засега.

Засега просто ще продължа да се пускам по изтънчения ти гръб – булевард, заледен след ситния сняг на любовта, който се сипеше над София тази нощ...

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Ами ако


Ами ако престана да обичам?

Ами ако внезапно стана друг?

Ами ако започна да отричам,

че някога изобщо бил съм тук?

Ами ако до крайност полудея?

Ами ако изтрия дните с теб?

Ами ако забравя да се смея,

защото стана отегчен поет?

Ами ако зарежа всички чувства?

Ами ако деня презре нощта?

Ами ако се впусна в словоблудства,

понеже съм оставил любовта?

Ами ако и слънцето угасне?

Ами ако звездите се стопят?

Ами ако досадата ми пасне,

когато съм достигнал кръстопът,

дали ще бъде нужно да ме има

отчаян, изморен и горделив..?

Животът е и лято, и е зима.

Въпросът е за някой да си жив.

сряда, 15 декември 2010 г.

Тя


Недей да казваш: „Чакам любовта”!

Любов е да се радваш, че живееш –

навсякъде около теб е тя,

въпросът е това да проумееш.

Ако случайно срещнеш някой друг,

той просто става част от любовта ти...

Огледай се! С любов е пълно тук –

в очите ти, в ръцете ти, в гласа ти –

навсякъде, във всичко все е тя,

когато още жив си и копнееш...

Невероятна става любовта,

когато с още някой я живееш.

понеделник, 13 декември 2010 г.

Monday


Студено е навън, а жега в мен.

Леглото - празно, лудница в главата.

Но понеделник не е просто ден,

а време да се сложат в ред нещата:

да се гримира леко любовта,

обувките й леко да се лъснат

от шкафа да изровим радостта,

/на моята дори парфюм ще пръсна/

и всичко да започнем пак от „А”

или поне да мислим, че го можем,

дори напук на невъзможността

самите себе си във ред да сложим.

петък, 10 декември 2010 г.

Лабиринт


Изгубих се сред хаоса от чувства, докато разбера, че те обичам. След като достигнах несъмнената увереност, че те притежавам, се изправих пред лабиринт от съмнения. Защо точно ти? Защо точно сега? Докога? Преодоляването на препятствия е детска игра, когато си ги превъзмогнал. Когато са пред теб, препятствията изглеждат страховити.

Започвам да стъпвам бавно по ръба. Промъквам се като котка, защото, въпреки опасността, моето любопитство не е по-малко. И ако има нещо, от което наистина се страхувам, то не е съмнението дали ще те имам за дълго, а това, че любопитството често убива котките...

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Не сам


Забравил съм косите ти. Кога ли?

Обърквам се за точния им цвят.

Дали не те обичам? Не, едва ли

това е. Има друг невидим факт.

Невидимо се спускаш до дъха ми

и знам, че го усещам. Просто знам.

Разхождаш се безшумно по гърба ми

И просто знам, че още съм не сам.

сряда, 8 декември 2010 г.

Джон


Забравих дървения грамофон

и плочите винилови ги няма,

но още пазя спомена за Джон,

а бях на десет-единайсет само,

когато той си тръгна от света,

изгубен в собствената си жестокост...

Сега гласът му носи любовта

отвъд голямата любов на Йоко

и, ако в миг представим си поне,

че по-добри живота си живеем,

в поляни ягодови ще растем

и ще се смеем. Много ще се смеем...

вторник, 7 декември 2010 г.

Невъзможно отсъствие


Една и съща си. На моменти успокояваща, на моменти дразнеща, на моменти желана, но често нетърпима. Статуквото на любовна уседналост ме побърква. Ръцете ти – знам ги, очите ти – наизустил съм ги, целувките ти – толкова полепнали една върху друга, че вече не усещам кожата си. Ти си безгранично усърдна в стремежа си да ме правиш подвластен. Чаткаш с високи токове наоколо, все едно, ако си боса, ще забравя присъствието ти. Не спираш да говориш, все едно, ако млъкнеш, ще забравя, че имаш уста.

Знам, че съществуваш. Нали съм твоят васал, заключен в оковите на невъзможното ти отсъствие.

понеделник, 6 декември 2010 г.

Тревога


Тревогата закуси пак със мене,

мълчахме си с наведени глави;

подхвърли само, че ще е студено,

че може би едва ли ще вали.

Обухме си обувките и мудно

излязохме през входната врата –

потънахме в тълпата безразсъдна,

вглъбена в мисли рано сутринта.

И всеки тръгна в своята посока.

Погледнах я за мъничко във гръб –

Тревогата е искано жестока,

щом носи непонятно тиха скръб

по спомени и дати предлюбовни,

по бъдещи любовни дни... Уви,

тревогата е спътник без часовник...

А може би, все пак, ще завали...

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Умопомрачение


Тук времето е застинало - пеперуда между страници на книга.

Не се случва нищо.

Само говорът не спира. Бръщолевене за всичко, стига да е незначително. Укор и гняв. Часове преди умопомрачението да ни превземе окончателно.

Небето просто е синьо на цвят. Морето само го имитира. Дъждът никога не е син, въпреки че също е вода. Просмуква ни в сивата си прегръдка и постепенно губим цвят. Усмихваме се черно-бяло като от снимка, правена в миг на щастие. Щастие, случило се толкова отдавна, че по краищата на снимката има и жълто. Онзи нюанс на жълтото, който олицетворява умората, похабеността и отчаянието. И докато се взирам повече от минута в неестествено усмихнатото ти лице, чудя се защо не мигаш, защо очите ти дори не трепват. После разбирам, че и ти си се научила да си в нищото...

Часове, преди умопомрачението да ни превземе...

вторник, 30 ноември 2010 г.

Съновник


На себе си говорех цяла нощ

и пръст размахвах в тъмното ядосан,

сънувах всичко цветно за разкош –

събития, съмнения, въпроси.

Събудих се без отговори пак,

а нямам между книгите съновник –

щастливец ли съм или съм глупак,

щом липсват обяснения тълковни?

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Тогава


Когато някой си отива,

когато няма да го има,

когато сутринта е сива,

когато наближава зима,

когато вятърът бушува,

когато думите привършат,

когато мислите не струват,

когато замирише мърша,

когато всичко е далече,

когато стане непонятно,

когато няма да е вечно,

когато няма път обратно,

къде ще мога да поплача

или за миг да се посмея,

поел най-тежката задача -

за кратко тук да поживея...

сряда, 24 ноември 2010 г.

Да се целунем с устни


Най-трудно се обича наизуст,

по малко навиците ни убиват;

с годините не вярваме в Исус,

изстиват страстите във нас, изстиват.

Променят се лицата ни така,

че себе си не можем да познаем;

държим се мълчаливо за ръка,

като че ли се имаме назаем.

Вглъбени вече в малките неща,

големите неща преодолели,

деца безсънни двама сме в нощта,

деца необратимо остарели...

Да пием тази вечер по едно,

поне за малко с теб да се отпуснем,

без никакви „ако”, „защо” и „но”

да се целунем – не със мисли, с устни...

петък, 19 ноември 2010 г.

Обичам те


Ръцете ти – пера на силна птица,

Косата ти – тревата на поле;

Очите ти – на ангела зеници,

Лицето ти – усмивка на лале;

Снагата ти – пътека към небето,

Душата – цветовете на дъга;

Сърцето ти – възторгът на детето,

Възторгът ти – на радост след тъга.

Обичам те, прекрасна мила моя!

От толкова любов аз станах „ти”,

и бъда ли за тебе недостоен,

и ти, и Господ с теб да ми прости!

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Пчела и цвете


В листата на усмихнатото цвете

пчела легло за себе си постла,

а цветето дори не се усети,

че любовта при него е дошла...

Заварваха ги нощите потайни

и дните търколиха се след тях...

Един за друг останаха си тайна –

пчела и цвете – то възторг, тя – смях...

Когато в миг, във който бе готова

пчелата да забърка своя мед,

тя литна жадно към посока нова,

а цветето остана с облик блед,

внезапно любовта си осъзнаха

след минали възторг и слънчев смях...

Листата мълчаливо се прибраха.

Пчелата бе забравила за тях.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Вдишване - издишване

Моята истина не е твоята. Сутринта излязохме заедно, но тръгнахме в различни посоки. Аз видях ноемврийското слънце и се заиграх с отраженията на лъчите му по витрините. Ти забеляза ли го?

Винаги, когато високите ти токове зачаткат зад гърба ми в обратна посока, мога да наблюдавам на спокойствие малките неща около мен. За момент си поставям цел, която започвам да преследвам. С теб целите са невъзможни. Само съществувам – вдишване, издишване, вдишване, издишване... Понякога Слънцето може да бъде ценено. В останалите мигове то е причина за неосъзната гравитация. Луната също я има. Виждала ли си я? Кога за последно? Осъзнаваш ли нуждата от приливите и отливите за нашето вдишване – издишване, които се дължат на това, че нея я има?

Моята истина не е твоята. Не и днес. Не и докато е светло. Въпреки, че е Ноември...

Рутината да се обича

И тази нощ те оставих жива. Наблюдавах тялото ти. Неговите контури се променят без видима причина. Ставаш все по-голяма и аз се смущавам, че може да полетиш като въздушен балон от реклама на Milka. Ако това стане, ще се чувствам унизително. Въпреки това, погалих косата ти – все още толкова мека и гъста. Помирисах я и малко се успокоих, защото миризмата на парфюма ти сякаш оставя нещата да се случват по познатия начин. Рутината да се обича дава сигурност. А аз трябва да съм сигурен, че някъде дълбоко в себе си още желая да те обичам. Затова и тази нощ те оставих жива.

Когато отвориш сънените си очи, няма да ме подозираш. Ръката ти ще ме придърпа в измачканите чаршафи и аз ще се оставя на горчивата ти целувка, макар само минути преди това да съм изпитвал желание да ти сторя нещо непростимо. Ще се опъна до тялото ти като струна. Може и да кажа нещо. Може да остана мълчалив и съсредоточен в намерението си. Но така или иначе няма да те убивам сега. До довечера със сигурност оставаш жива...

вторник, 16 ноември 2010 г.

Нещо помежду ни


Да виждаш, значи да желаеш;

да помниш, значи да си дал;

да можеш, значи да мечтаеш;

да знаеш, значи си живял.

Животът е лица и думи,

препятствия и върхове –

щом нещо има помежду ни –

живяли сме го с теб по две.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Студ


Невидима, не си отивай още

със птиците към стопления юг.

Бъди до мене в този час среднощен,

макар че любовта я няма тук.

За малко още нека да те имам,

застанала на прага на съня,

преди да срещна кишавата зима

и бялата й няма тишина;

да си припомня всичките целувки;

очите ти, поспрели се на мен;

да свикна с невъзможните преструвки,

че и без тях ще бъда вдъхновен

за идващите зимни дни и нощи

пред себе си дори да бъда шут...

Невидима, не си отивай още!

Без теб е нищо друго. Само студ...

вторник, 9 ноември 2010 г.

Ревизия на чувствата


Днес няма да добромирствам, въпреки слънцето навън. Доброто също изисква да бъде предразположено, а ти не ме предразполагаш. Забила си цигара в устата си, още сънено отпиваш от кафето и се опитваш да ми внушиш, че това е в реда на нещата. Е не е. Тази картина ми е толкова позната, че я сънувам в детайли. Имам нужда от промяна. Имам нужда веднъж и аз да стана малко лош. Пижамата ти е раздърпана като парцал, а неоправеното легло е бърлога за спомни. В това легло някога правехме любов, сега просто се понасяме един до друг, стига да си тиха нощем. Толкова ми е втръснало от ВСИЧКО ТОВА, че ми иде да скоча от прозореца.

Днес няма да бъда очаквано добър и мирен. Ще ми се да го изкрещя в разкривеното ти сутрешно лице, за да видя как опъваш бръчки от изненада. Но за да не опъна собствените си нерви, просто грабвам коженото яке от закачалката и хлопвам вратата след себе си. Кучка.

Здрасти слънце! Много си щедро днес. Забравил съм слънчевите очила, но не искам да се връщам ТАМ, защото може да проявя слабост и по навик да изпусна някое ОБИЧАМ ТЕ! Никак не бих се учудил с това мое име... Добромир...

понеделник, 8 ноември 2010 г.

*****


Дай да се споделяме мълчаливо, иначе може бързо да се разочароваме един от друг... Да заложим на сигурното безмълвие, защото ръцете рядко правят грешки. А когато се наситим да сме заедно, достатъчно е да си намигнем по веднъж...

Лепкав дъжд


Залепнаха листата за асфалта.

Пързалям се неволно върху тях.

Минавам покрай глухоняма „Ялта” –

там сутрин липсва музика и смях.

Там някак си е сюрреалистично,

когато само вятър в ситен дъжд

превръща веселбата в прозаични,

изгубени в дъжда, жена и мъж.

петък, 5 ноември 2010 г.

Мъж


„....Някого целувал някой в цъфналата ръж...”, Р. Бърнс

И да си самотен

в цъфналата ръж,

дръж се за живота,

влюбено се дръж!

И да си отчаян

в есенния дъжд,

ти очаквай края –

спира отведнъж.

И да си опарен

от човек веднъж,

ще си благодарен,

че си станал мъж.

И да си след време

пак един и същ,

кой ще ти отнеме

цъфналата ръж?

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Другата


Не съм ти първия,

не съм последния,

но по-добър съм аз

поне от предния;

Поне след другите

аз мога някак си

да си припомням теб

и в суетата си,

защото другата,

след теб поредната,

ще бъде същата

както и предната,

или пък сигурно

ще е различната –

любов за цял живот

след безразличната.

сряда, 3 ноември 2010 г.

Вечеря с Господ


Когато вече няма да ме има,

дали ще виждам себе си при Теб?

Дали с душата ми ще станем трима –

компания – Ти, аз и ням поет?

Душите на какъв език говорят?

Ще стигне ли за всички Твоят рай?

Небесните врати ще се отворят,

но и след тях ли даже няма край?

Ще разбера ли колко е голяма

Вселената и тайната Ти? А?

Или безкрайността Ти е измама,

щом винаги спохожда ни смъртта?

Това те питам, след смъртта какво е?

Да го обсъдим на вечеря с Теб?

Или Ти не обсъждаш нищо свое,

защото по презумпция е в ред...

вторник, 2 ноември 2010 г.

Отражения


Истината само отразява.

Лъжата образа си крие.

Всяка злобна клюка обобщава

простичко кои сме ние.

Не лъжата е пред нас виновна,

че винаги сме й пристрастни,

а че в истините си лъжовни

сме за себе си опасни.

петък, 29 октомври 2010 г.

Обичаният друг



Любов е непрекъсната потребност

да бъдеш просто част от някой друг;

Любов е синоним на тиха ревност,

когато другият го няма тук.

Любов е упоритата умора,

която с друг в леглото си делиш;

Любов е и когато си сред хора,

но само него със очи следиш.

Любов е неотменната готовност

за друг живота си да отдадеш;

Любов е да приемаш за съдбовно,

че с този друг готов си да умреш –

дори за теб да има дни и нощи,

дори да има светлина и звук...

Любов е да си сигурен все още,

че сам си продължение на друг.

сряда, 27 октомври 2010 г.

Прегърната от мъж



Не чуваш птици в есенния дъжд,

небе не виждаш и не виждаш хора...

Прескачай локви, но за мен се дръж –

опора съм за твоята умора.

Щом гушнал съм под черния чадър

от тялото ти даже раменете,

за мен денят е слънчев и добър -

разбирам го по трепета в ръцете.

Така че днес поне за мен се дръж...

Вали, дори целувките са мокри...

Навън жена, прегърната от мъж,

усмихната в дъжда прескача локви.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Устни по Фън шуй


Тя изпуска някакъв неопределен стон. Може би от отегчение. Може би от прекомерна изненада. Или пък от гняв. Силиконовите й устни са фуния за звуци. Промените в нея настъпиха рязко, както тази година зимата прескочи есента. Толкова е друга, че когато се поглежда в огледалото се поздравява сама. Отсам огледалото истината също е различна.

Викът остава някъде в гърлото, заклещен в гласните й струни. Цигареният дим задушава този вик бавно, бавно, докато не го върне обратно и той не заседне в слънчевия й сплит.

Но тя не се предава. Продължава да вдишва въздух и да се дави в собствените си викове.

петък, 22 октомври 2010 г.

Птици на скръбта


Здравейте, тихи птици на скръбта.

Какво ви води винаги към мене?

Не искам да обсъждаме неща,

които са отдавна споделени.

В косата ми не свивайте гнездо,

все още мога да опазвам тайни.

Преди разкривах себе си от – до,

сега ме пазят истини омайни.

Така че, тъжни птици, не при мен

дома си ще намерите най-после...

Но винаги, във някой идващ ден,

за малко може да сте ми на гости -

да бъбрим за онези нещица,

които към света ни приобщават...

Отлитате, но пухкави перца

от вас по дрехите ми пак остават.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Бъдеще в миналото


Как се слагат ред в нахвърляните спомени на съзнанието? Опасявам се да докосна един от тях, защото ще се срутят всичките. Ще ме отнесат като лавина от хора, места и неща. Неща, които или нарочно съм опитал да забравя, или без които не мога да продължа напред. Сложил ръце на кръста, просто се взирам в несъществуващите чекмеджета, от които преливат имена и дати. „Здрасти, Добри”, казват ми, „Помниш ли ни”, питат ме. И ако мълча, не е от някакъв намислен страх, че миналото може да ме отнесе, а от възможността отново да ми харесат обстоятелства, за които сега говоря от висотата на придобития опит. Не искам да ставам слаб. Не искам да изглеждам по-малко научен на живот за хората, местата и нещата от настоящето. Нищо, че всъщност не съм. Защото сега, когато се взирам във всичките тези спомени, единственото което не се е променило, е момченцето с бретон от снимката, отправило зелените си очи в неясното бъдеще. Бъдеще, което наполовина вече е в миналото.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Портрет


Остави ме да бъда мнителен. Без съмненията човек не съществува. Без съмненията животът е празен статив. Остави ме да рисувам въображението си, доколкото и както го мога.

Не ме осъждай, ако светлосенките не са уместни. Понякога светлината може да бъде пречка, нищо че е за предпочитане пред тъмното.

Нека си въобразявам разни неща. Нека ми бъде цветно.

Ако искаш, наблюдавай отстрани, критикувай ме или се опитай да ми даваш съвети. Но не ми забранявай да рисувам. Не ме лишавай от желанието да се лутам във въпроси и отговори. Ако не ги търсех, как щях да имам теб? Рамкирана на стената...

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Теменуги

Сънувах тъжни бели теменуги,

подгизнали в разплакана роса...

Вървяхме по росата някак други

под някак странни, други небеса.

Сънувах, че сме още непознати -

по стъпките в росата го разбрах,

защото моите вървят нататък,

а твоите - след моите - от страх.

Сънувах теменугите, и тебе,

и себе си сънувах в ситен дъжд...

Наяве аз от тебе съм обсебен,

в съня на теменугите съм мъж...

петък, 8 октомври 2010 г.

Heppiness

Щастието не съществува. То е само безкраен път. Човек си навива на пръста, че нещо трябва да се случи. Нещо, различно от това, което има и заслужава. Обърква се в представите си за по-добро, надява се чрез това „по-добро” да започне да отделя повече серотонин. Но нивата му в кръвта остават същите и мозъкът продължава само да иска, да фантазира и с това да си остава меланхоличен.

В теорията на хаоса нещата не следват закономерност. Те се лутат насам-натам, блъскат се случайно едно в друго, някои правят секс, други се отблъсват взаимно, докато в един прекрасен миг не се подредят в едно добро стечение на обстоятелствата. Чисто случайно. Тогава има опиянение. Късметът е нещо такова. Но безкрайният път напред си остава и ти продължаваш по него с късмета си. А късметът не е застрахован срещу предстоящи препятствия.

Но ако не беше илюзията, че щастие има, щяхме да застинем във времето като портретни снимки – без да говорим, без да се усмихваме, без да плачем от любов или от милионите други поводи за плач. Затова сме благодарни, че има мечти. Мечтата е тази, която ни кара да вървим напред, все напред, непрекъснато - към самата безкрайност...

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Да и Не

В повечето случаи „НЕ” всъщност е „ДА”. Понякога се изисква повече упоритост, понякога повече търпение, а понякога една чашка в повече. Съзнателно склоняване. Без видимо насилие. Въпросът е да не задаваш директни въпроси. Въпросът е да избягваш въпросите. Да наблягаш на времето, да разсъждаваш върху живота или да споменеш последния грип, който те е тръшнал за три дни в леглото. Така обозначаваш ЛЕГЛОТО и извикваш асоциации за интимност, топлина и нямо спокойствие. Твоята задача е само да споменеш ЛЕГЛО, останалото само нахлува в съзнанието на другия. „НЕ” остава в някой от тъмните ъгли на съмнението и отказът вече не е така категоричен. Тогава „ДА” изведнъж изплува от бермудския триъгълник на желанието. Става осезаемо, макар да изглежда крехко. Успял си да накараш другия сам да се поддаде на желанието, което си внушил. Опияняваш се от собствения си успех. Другият се опиянява от теб.

После ти става безинтересно. „ДА” в повечето случаи всъщност е „НЕ”, от което се нуждаеш, когато си бил толкова упорит, или след като си бил достатъчно търпелив, или си изпил достатъчно. Но тъй като другият вече е в ЛЕГЛОТО, което сам си визуализирал, не ти остава нищо друго, освен и ти да легнеш в него. Жертва на собствения си успех.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Две цигари

Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Старея.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...

вторник, 5 октомври 2010 г.

Афиши

Минава бързо времето през нас.
Стареем като скъсани афиши.
Гневим се късно, винаги без глас,
дори не смогваме да се подпишем

под краткия си мъничък живот,
изчезващ като лодка в океана...
Уж всички търсим скрития Кивот,
а всъщност като него нас ни няма.

И вместо да сме тъжни, че за миг
стареем, без да бъдем катедрали,
след нас остава само гневен вик
от болка, че живота сме проспали.

петък, 1 октомври 2010 г.

Eднакви, но не съвсем

Не се опитвай мен да промениш.
Опитай себе си да превъзмогнеш.
Контролът върху нещо е престиж,
със който само себе си ще трогнеш.

Не ми приписвай своите черти,
които те измъчват глухо нощем –
със тебе сме еднакви, но почти,
един за друг сме чужди всъщност още.

Не ме обичай с обич наизуст,
заучена от розовите книжки –
обичай ме, светът ако е пуст
без мен за теб и твоите въздишки.

Обичай ме такъв, какъвто съм –
непредсказуем, див и суеверен...
Любов е да си буден и на сън
и като в сън възторжен да си денем...

сряда, 29 септември 2010 г.

Танцът

Тя направи първото движение плавно. После лекотата на танца й стана толкова осезаема, че измести всички натрапчиви мисли. Освобождаване на духа. Отприщване на страстите. На неподправените страсти.
Времето спря. Изведнъж представата за него се обърка между мига и следващите минути, в които тя оживи осветения подиум. Мисълта, че се случва нещо важно, накара останалите да запаметят момента на това безвремие. Момент, в който единствено движението имаше смисъл.
Само тя и музиката. Ръцете й рисуваха по въздуха, умело прескачаше затвореното пространство, завърташе се с онова чувство за освободеност, че останалите се смалиха.
Последният такт я завари подготвена и когато танцът завърши, времето отново стана измеримо. Тогава всички се върнаха към себе си. Бурните аплодисменти я накараха да изпита щастие. Една минута щастие за глухонямата танцьорка, която никога нямаше да чуе краткия възторг на публиката...

вторник, 21 септември 2010 г.

Мем

Не винаги ти стиска,
когато ти се иска;
Не винаги си струва
с любов да се рискува.

Не винаги в гората
забавна е играта;
Не винаги е чувство
случайното изкуство.

Не винаги се париш
от страсти, щом се палиш;
Не винаги прощаваш,
когато изоставяш.

Но винаги се вричаш,
щом истински обичаш,
и винаги копнееш
с друг да остарееш...

понеделник, 20 септември 2010 г.

Есен

Налегна ме внезапно есента.
С листата чезнат спомените летни.
Кому е нужна вечна суета,
щом слънчевите дни са мимолетни?

Облечен във сако, увит във шал,
пресичам тихо улиците шумни
все още някак си неосъзнал,
че вече рано вънка става тъмно.

До скоро, лято, слънце и море,
места любими, часове и птици!
От днес е есен. Есен е. Добре.
До следващото лято! По терлици.

сряда, 15 септември 2010 г.

8.00 PM

Виждам те. Ти си в разхвърляните чаршафи. Разбърканото легло е попило парфюма ти. Мирисът му се съчетава с представата за твоето тяло. Дует на тържеството.
Виждам те в изгладената риза, в която раменете ми потъват леко и бавно. Допирът ти ме кара да се усмихна и да реша да не се бръсна днес. Днес изглеждам превъзходно. Когато об/л/ичам теб, мога да ходя и бос. Ще ми се да не го правя само по пясък. Ще ми се хората да забележат възторжената ми боса походка по софийските улици. Тихото стъпване по плочите, леката грапавина на асфалта, която ме гъделичка, докато си притисната в мен.
Ти си зелената светлина на светофара. Спокойствието, с което разминавам бързащи хора, пресичащи булеварди. Бавните ми крачки, напук на тяхната изнервеност. Уверените ми крачки.
Отразяваш се в тъмните ми очила като лъч, който се закача в десет сутринта. Слънчев лъч, пълен с желание да изживее на един дъх предстоящия ден. Един ден от многото ми дни, неотменно споделяни с теб или с мисълта за теб.
Слънчевите лъчи живеят кратко, но винаги влюбено.
А аз съм влюбен в теб, независимо от времето.

вторник, 14 септември 2010 г.

Черна дупка

На точка заприлича.
Изчезна ми внезапно.
Как мога да обичам
нещо непонятно?

В огромната Вселена
затворен съм в черупка...
Невидима за мене си –
като черна дупка.

понеделник, 30 август 2010 г.

Упражнения

Перфектната любов
понякога е скучна.
Измамната любов
е неблагополучна.

Случайната любов
внезапно окрилява.
Желаната любов
съня опианява.

Невзрачната любов
е често вдъхновена.
Намислена любов
е мъка откровена.

Далечната любов
е път към съвършенство.
Дарената любов –
измислено блаженство.

Но скритата любов,
щом бъде споделена,
завинаги любов е!
Но ти не питай мене...

четвъртък, 19 август 2010 г.

Синьо

Говорим си за някакви неща.
Кои неща разбираме изобщо?
Насън летим, наяве сме пеша
по път през всички тези дни и нощи.

Маскираме страха с внезапен смях,
изглеждаме любезни и дискретни...
Обувките изтърках... Отмалях,
почивка искам сред градини цветни –

да впия поглед в синьото небе,
/очите ми дали не бяха сини?/,
да си припомня как и откъде
съм тръгнал сам към цветните градини...

понеделник, 16 август 2010 г.

Неоткъснати цветя

Жестока си. Направо си неземна.
Ухаеш на вечерен морски бриз,
погалил жадно бяла хризантема,
смутена от издънка на филиз,

проникнал ненадейно на стеблото –
такава е внезапната любов...
Но аз те заобичвам не защото
за ново влюбване съм пак готов,

а тъй като в прегръдки хризантемни
понасям се по въздуха насън;
разбирам, че телата ни са земни,
а в чувствата оставаме извън –

далеч от хората и суетнята,
от малките изнервящи неща,
разтворени в дъха и аромата
на още неоткъснати цветя...

четвъртък, 12 август 2010 г.

Вглеждане

Когато се огледам настрани,
не виждам хората или местата...
Животът ни внезапно се мени,
изпразва го от радост суетата...

През теб минават някак наизуст
заучените фрази и забави...
В последствие се плашиш, че Исус
за тебе в рая може да забрави

и бясно компенсираш часове,
в които денонощно разсъждаваш –
наистина ли бил си откровен
и този ли живот си заслужавал...

понеделник, 9 август 2010 г.

Черупка

Боклуците в морето са самотни,
полюшват се над тихите вълни ...
Разхождаме се – голи сме и потни -
и пак се правим, че не сме сами.

Водата белезникаво - солена
уж трябва да е символ на любов,
но в нея влизах само до колене,
да плувам в нея все не бях готов.

Една прастара мидена черупка
на слънцето седефено блести –
Възхитата от нея е преструвка,
щом, крачейки до мен, сама си ти...

четвъртък, 5 август 2010 г.

Next

Тя си отива. Завинаги. Празно.
Тъжен си може би, може би не.
Често усилието е напразно,
често изглеждаш като наранен...

После тъгата изчезва. Така е.
Животът ни мери с двоен аршин ...
Друга любов ще те приласкае –
може и тя да е знак съкрушим.

Така че сега, когато ти маха
за сбогом от прага на тази врата,
мисли за това, че вече си чакан
от някой, сънувал теб през нощта.

понеделник, 2 август 2010 г.

Така ми се струва

Поне така ми се струва...
Поне така ми изглежда...
Когато не се преструвам,
дори не ми се поглежда...

Дори не ми се говори,
Дори не ми се припива –
тогава оставам затворен,
тогава сам се приспивам...

Защото ако не целувам,
не вярвам във надеждите...
Поне така ми се струва...
Поне така ми изглежда...

вторник, 27 юли 2010 г.

Изчезнала съвсем

Отивай си. Махай се. Стига.
Дъждът не вали. Няма вече небе.
Съмнение. Лудост. Интрига.
Трева не расте. Сам не знам накъде.

Представата. Споменът. Беше.
Къде е денят? И къде е нощта?
Животът. Съдбата ни. Грешно
подходихме с теб. Няма я любовта.

А вятърът, хладният вятър
поне остави да се вихри във мен –
ще те усещам в косата си
и няма да си изчезнала съвсем.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Мокро

Ало, ти ли си? Обичам те!
Дъждът е винаги вода -
Дори когато се събличаме,
когато НЕ е всъщност ДА;

когато тръгват си неделите
и делниците подир тях...
Така и аз да те споделям
завинаги! Без капка страх.

сряда, 21 юли 2010 г.

Точица

Ако можех да спра,
поне за миг да се спра –
да разгледам пейзажа наоколо –
щях да разгадая много неща,
щях да се спусна в дълбокото...
Щях да припомня лицето си -
казват, веждите ми били побелели... -
щях да зачитам всеки от дните,
не само неделите.
Ако можех да спра,
поне за миг да се спра,
щях да започна от нулата...
Колкото точица голям е света,
а непрекъснато
в него се губя...

понеделник, 5 юли 2010 г.

Рециклиране

Рециклирам спомени и дати.
Не помня откога съм тук.
Не искам да вървя нататък,
внезапно онемял – без звук;

Не разбирам как така в забрава
днес тънат толкова лица...
Неестествено се остарява
без гласовете на деца.

Провокирам закърнели страсти,
обръщам се за миг назад...
Приветливо изричам „здрасти”
на себе си, но като млад,

ала младият ми „Аз” не вижда,
че в него жадно съм се взрял...
или пък просто ненавижда ме,
защото с мен е остарял?

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Хаос от неща

Нещата са сложни. Нещата са прости.
Животът е низ от поредни неща.
В живота, неканени, всички сме гости,
десерт е в менюто ни просто смъртта.

Изричаме нещо. От нещо се крием
докато ни има, докато сме тук...
В нещата през цялото време сме ние –
моментна илюзия, спомен за звук.

В нещата намираме семпли причини
да бъдем добри, а понякога зли...
Нещата са всичките наши години,
в които се радваме и ни боли.

За нещо ни има, от нещо ни няма -
причини за нещо все движат света...
Но коя е причината да сме двама
сред хаос от толкова много неща?

сряда, 30 юни 2010 г.

Тик - так

Джони отвори очи и по навик задържа поглед в мигащия циферблат на часовника. Пак – пак, пак – пак, пак – пак ... Започнаха да го засипват синоними: ОТНОВО е ден. ПОСТАРОМУ трябва да се приведе във вид. КАКТО ВИНАГИ се налага да отиде в офиса, ако дотам не се удуши в собствената си вратовръзка. ОБИЧАЙНО да говори по телефона, да се усмихва и да яде. НЕПРЕКЪСНАТО да чува мисли, които НЕПРЕСТАННО иска да прескочи, защото това, според някои, го държало жив. Въпреки вратовръзката.
От написването на първото изречение изминаха пет минути.
Тик - так, тик – так, тик – так...

вторник, 29 юни 2010 г.

Екзистенц

Зачеване. Раждане. Ласки.
Повиване. Говор. Растеж.
Подливане. Гримове. Маски.
Познанство. Целувка. Годеж.

Заспиване. Гушкане. Тясно.
Събуждане. Нерви. Тъга.
Кафето. Цигара. Опасност.
Самотност. Морето. Брега.

Надеждата. Времето. Старост.
Припомняне. Мъка. Отвън
животът се ниже нахалост.
Блажени сме само насън.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Тиха скука

Говорим лаконично.
Бързо се любим.
Целуваме безлично.
Сами се будим.

Сред хаоса от хора
губим се вечно –
нагоре, все нагоре,
все по - далечни.

От тихата ни скука
не боли дори –
за малко уж сме тука,
но с много пари

си мислим, че в живота
няма път назад...
Живеем без посока
в своя собствен ад...

Лице срещу лице

Месеци назад, за да не кажа преди години, или точно в момента, когато и утре това ще се е случило, поглеждам образа в огледалото. От него ме слуша лице, което обичайно не разпознавам. Лицето е нещото, което не виждаме без огледало. Гърба също. Следователно, без огледало човек най-често е гръб. Докато се бръсна, пръски вода се стичат по гладката огледална повърхност, пречупват светлината и отново изкривяват образа. Невидим съм за себе си. Парата от горещия душ хвърля прозрачна пелена на огледалото и аз съвсем изчезвам. Сега ме няма, както месеци назад, за да не кажа както преди години, или както когато няма да ме има утре...

неделя, 27 юни 2010 г.

ЛЪЖА

Лъжата се изрича отведнъж,
изпива се до дъно неусетно.
Лъжата е жена или пък мъж,
приспособление е тоалетно.

Лъжата гледа с чуждите очи -
лъжата свой изпитан поглед няма.
В устата тя като лимон горчи,
в ума като преграда е за двама.

Лъжата търси живо божество
сред хиляди измамени душички;
тя няма свое лично тържество
и в нейна чест не палиме свещички.

Лъжата си остава част от нас –
филиз от дънер, корен под стъблото...
Но въпреки това тя няма шанс
да бъде жива колкото живота.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Невежо добре

Блудства. Предателства. Страсти.
Опити. Трепети. Страх.
Крива усмивка за „здрасти”,
„сбогом” през плач и през смях.

Чувството. Думите. Пак си
някак невежо добре.
Всяко заучено „как си”
все те държи уморен.

Тръгваш. Пристигаш. Отново
връщаш се крачка назад.
Мислиш си, това е ново,
а пак го усещаш ад.

Утро. Събуждане. Слънце.
Мислиш ли, че си готов
за покълналото зрънце
на голямата любов?

сряда, 23 юни 2010 г.

То

Монахът написа писмо.
Тя чака писмо от монаха.
Детето ще легне само,
но в сън някой ще му помаха.

Баща се сбогува със син.
Синът иска сам да се справи.
Грехът, даже да е един,
няма начин да се забрави.

Такси качва блудна жена,
която в душата си плаче –
когато изпитваш вина,
наистина има те значи.

Очакваш и пак си добър
в надежда, че ТО ще се случи –
надеждата носи чадър
и често прилича на куче,

тормозено в своя затвор
от мъките си нечовешки...
Талант е да виждаш простор,
напук на човешките грешки.

сряда, 16 юни 2010 г.

Ереси

Безсмислените изречения
ме стискат като менгеме.
Натрупаните огорчения
не ме оставят насаме.

Жадуваните обстоятелства
със хората около мен
обикновено са предателства,
които ме държат във плен.

Но някъде дълбоко в себе си
оставам краен оптимист,
че всички богохулни ереси
не ме превръщат в атеист.

вторник, 15 юни 2010 г.

Зеници

Изгубени в белите линии,
сред много напитки и дим,
редуваме цветни картини,
забравили пак да поспим;

Отнесени в смътна хармония
с разни случайни неща,
пратили в тиха агония
своите плашещи сънища,

вихрим се там, независимо
колко сами се рушим –
всички от нещо зависими,
даже от хап аспирин.

Пърхаме уж като птици
в свое измамно небе
с чифт разширени зеници,
с чифт уморени криле...

понеделник, 14 юни 2010 г.

Не казвай Да

Моля те, не казвай ДА
преди да ме целуваш!
Любовта е свобода
и когато я сънуваш.

Моля те, обичай ме
след първата целувка,
та нашето обичане
да не е преструвка -

да бъде дълго то
след ласки проверени –
така и невъзможното
ще е възможно с мене.

неделя, 13 юни 2010 г.

Портрет

Недей да казваш нищо тази нощ.
Аз тихо със очи ще те рисувам –
ще сложа малко птици за разкош
и сянката ми, за да те целува.

В картина искам да овековеча
неземната ти красота и нежност,
та винаги да бъде поносим плача
когато ме наляга безнадежност.

събота, 12 юни 2010 г.

Сън

Когато съм отдаден на съня,
животът ми за малко си почива –
понякога от чувство за вина,
понякога от любовта горчива.

Застивам между мислени слова
за някоя измислена дилема...
Когато от съня съм прикован,
се случва да съм образ от поема.

Забравям бързо глупави неща,
които през деня не ме напускат –
от истински възторг без глас крещя,
когато над града съня се спуска.

Не искам да звуча криворазбран -
животът има своята причина
да бъде с всички грешки изживян,
когато се наспя и си почина.

петък, 11 юни 2010 г.

Сливане

„Да” и „Не” са Ин и Ян -
аз и ти – разполовени.
Ти сама. Аз сам. Но знам,
че ще бъдеш част от мене.

Влизайки един във друг,
в общо цяло ще ни има.
Мантрата ни няма звук,
тя на любовта е име.

После Слънце и Луна
най-подир ще се оженят,
както мрак и светлина
тичат в общите ни вени.

Ин и Ян са „Да” и „Не”
Край, Начало и обратно –
предстоящото ни сливане
в Цялото е безвъзвратно.

Дама на бара

За колко водки и вечери
загърби миналото ни?
Какво в един глупак намери,
освен проклетите пари?

Нима си дамата от ВИП-а
в това пиянско тържество?
На който не му пада ципа
от тебе, е нищожество,

оплело те без свян в интрижки
и в тихите предателства...
Сега те води на каишка,
купил твоето приятелство.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

Дни

Дни за обичане, дни за раздяла,
дни за веселие, дни за тъга,
дни за упрекване, дни за похвала,
дни за моретата, дни за снега,

дни за умората, дни за екстаза,
дни за надеждата, дни за печал,
дни за тревогата, дни с неприязън -
дните, които без теб съм живял,

махат ми с бяла прокъсана риза,
викат ме пак да погледна назад...
В минало време се връщам без виза,
външно на възраст, вътрешно млад.

сряда, 9 юни 2010 г.

Ангел зад перде

Ангели лъжат понякога нощем.
Обещават за тревогите край.
Често ни канят учтиво на гости
в своя измамен и приказен рай.

Лесно превръщат ни в свои мишени
Винаги знаят къде ни боли.
Колко целувки оставят по мене;
колко парфюм, а в сърцето - стрели –

уж влюбено някой и мене ме чака
някъде там, но незнайно къде...
Пак се събуждам объркано в мрака...
Не вярвам на ангел, скрит зад перде!

вторник, 8 юни 2010 г.

1969, или живот в промеждутъка

Едно:
Всяко начало крие риск. Никой не ме попита дали го искам. Просто така се случи – да ме има. Присъствието винаги започва с вик, но свършва истерично или тихо. В промеждутъка на началото и края върша неща, образувам мисли и произнасям думи. Усвоил съм и жеста, с който се пушат цигари. Общувам. Или смятам, че е възможно да има общуване. С някого.

Девет:
Котките имат девет живота. В промеждутъка на началото и края те са свикнали с виковете. Ето защо Игор, котаракът ми, не ми обръща никакво внимание. Няма с какво да го изненадам. Любопитството понякога надделява, но бързо трупа умора. То винаги изчезва тихо – става райе от дамаската на канапето ми. Не че искам да съм котка, но идеята да бъда нейн последен живот ме кара да се усмихна и да си налея питие.

Шест:
Любовта е недостижима, затова историята е пълна с мислители. Но те са само имена на хора, неуспели да докажат теоремата на чувствата. Любовната теория винаги предстои да бъде доказана. Но и аз, като всеки нормален човек, в промеждутъка, се залъгвам, че тази чест ще се падне на мен. Човек живее с мисълта, че е откривател. Иначе е само представа за брой изпушени фасове. Вдишване. Издишване. И възторгът между двете. Вдъхновението е кратко, но може да остави следи. А щом след кратковременното обладаване на муза остава нещо за помнене, значи в промеждутъка съществува някакъв шанс. Макар да имам право само на един живот.

Девет:
Виж по-горе.

понеделник, 7 юни 2010 г.

Mute

Парещи устни, думи изкусни,
навици стари, много цигари,
чувства нахалост, мисли за жалост,
страст недопита, нежност разбита,

чаши с уиски, мисли за близки,
филмите скучни с край несполучен,
чакане вечно, утеха далечна,
хубави дрехи, себични успехи,

забравено хоби, нелепи особи,
картини от детство,старост в съседство,
укори строги и вярата в Бога -
нямо присъствие, няма тревога...

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Клетка

Живуркаме в опасни връзки.
Понякога сме на каданс
в усилия да станем дръзки,
в стремежа си да хванем шанс

от клюките далеч да бъдем,
интригите да съкрушим –
с готовност грешките си съдим,
на чисто после пак грешим.

И пак обичаме на чисто
и служим с чистите лъжи.
Надлъгваме се отривисто
и мислим, че не ни тежи

в брътвежите да оцелеем,
издигайки от гняв стени,
че злобно в себе си живеем,
а мислим, че не сме сами.

вторник, 1 юни 2010 г.

Билборд

Не, вие извинете, че не мога
да бъда безразличен и безличен –
не ми отива някак този слоган,
намирам го за твърде неприличен.

Не искам да съм вашата икона,
не мога да съм ваше божество.
И аз харесвах някога Мадона,
но вече има друго тържество

за парещата жажда на душата ми,
която пали свещи в своя храм –
така че - извинете суетата ми,
но в своя храм голям оставам сам.

петък, 28 май 2010 г.

Трима

Назови ми само някаква причина
и аз ще си припомня да обичам.
Омръзнало ми е да бъдем дълго трима –
пред погледите ви да се събличам

и вечно да играя тази роля
на третия, раздаващ се изцяло.
Една причина назови ми, моля,
и твой ще съм отново – с ум, и с тяло.

четвъртък, 27 май 2010 г.

Извън обхват

Забранените неща са за обичане. Някои тераси са идеални за купонясване. Има хора, които попадат случайно на определени места. Важни телефонни номера дават непрекъснато заето. Уискито обикновено свършва в неподходящия момент. Цигарите винаги свършват. „Вениш” не премахва петната. Трябва да се пазарува непрекъснато. Природата остава неразбрана. Какво е определението за „ветрец”? Френските шансони са изхвърлени винилови плочи. Движението /напред/ е в ритъм на рап. Хамалски говор. Ако има говор. Плазмени екрани. Втренченост в триизмерни образи, които те близват. Представа за допир. Колело, подпряно с детството на близкия ъгъл. Сепаре. Брюнетка с бяла пола е просто глупава причина. Такси. Колко пъти може да се ожени човек? Къде си, човек? Ти човек ли си? Няма ми супата. Това е прекалено. Звъня, защото искам да задавам въпроси. Но телефонът на абоната е изключен. Или е извън обхват...

сряда, 26 май 2010 г.

Триумф

Направо и нагоре към върха,
от който се поглежда отвисоко;
където превъзмогваш уж страха,
а в него сам навлизаш по-дълбоко,

че може там и да не издържиш
след толкова натрупана умора,
че сам дори, с триумфа си тежиш
на паднали под стъпките ти хора...

вторник, 25 май 2010 г.

Превантивно

Забравена любов, не съм избягал!
Почивам си от спомени сега.
Към другите любови съм посягал,
но някак си суетно, на шега.

Не съм се впускал в чувства дълготрайни,
защото непрекъснато си с мен.
Опазил съм свещените ни тайни.
Сега, разбира се, съм променен,

но ти, забравена любов, оставаш
единствена за мене на света,
и колкото със мен да остаряваш,
към теб ще бягам луд и в старостта,

със спомени за пориви наивни,
отдаден на младежкия си зов
завинаги да мисля превантивно
за тебе, позабравена любов!

петък, 21 май 2010 г.

Има ли ни

Кажи ми, как от стъпкани цветя
се раждат необятните поляни?
Кажи ми, как умират с пролетта
цветчета на дръвчета разцъфтяни?

Кажи ми, как от синьото небе
изникват бързо облаците сиви?
Кажи ми, как отлитат и къде
ранените при лов пернати диви?

Кажи ми, как от бистрата вода
се вият бавно мътните потоци?
Кажи ми, как минава НЕ-то в ДА,
а навици превръщат се в пороци?

Кажи ми, как без теб да бъда аз?
Нали си всъщност моя половина?
И всъщност има ли ни още нас,
откакто ненадейно си замина?

четвъртък, 20 май 2010 г.

Непроверени хора

Непроверените хора
все нямат умора –
не са пеперуди,
а просто са луди –
смущават деня ти,
обсебват съня ти,
и вечно те съдят,
уж вечно те пъдят,
размахвайки пръстче,
кълнящи се в кръстче,
че доброто ти мислят,
а пак си измислят -
с усмивка пред тебе,
но вечно след тебе...
Ех, нямат умора
непроверените хора...

Душици

Не давай да застават между нас
със клюките и вечните интриги.
Нима ще позволиш да имат власт
над чувствата ни? Стига. Остави ги.

Навсякъде животът ни влече
към себе си свирепи паразити,
но нека! Ти самата осъзнаваш, че
по подразбиране са ненаситни.

Душиците им нямат огън в тях,
не са познали мириса на нежност –
залепват се за нас от смъртен страх,
че съществуват, но живеят безнадеждно.

сряда, 19 май 2010 г.

Червена лампа

Гърми оркестърът на суетата. Нищо че времето е намусено. Музикантите нямат умора. Публиката също. Аларма на автомобил пронизва мозъка ми, нагъва го на руло. И угодия няма. Звуците се блъскат помежду си, отразяват се в скучни витрини, без да впечатляват безсрамно разголените манекени. Парадът на леопардови клинове и блузки пъпли от „Александър Стамболийски” към „Витошка” и аз не разбирам между чии крака съм се изгубил. Краката ме влачат със себе си, потропвайки с високи токчета по надупчения асфалт. Безпомощно викам за помощ, макар да осъзнавам, че всички линейки в София вече са намерили своя любим пациент. Затова затварям очи и се опитвам да съсредоточа размекнатия си мозък в представата за червена лампа, която, не знам защо, непременно имам за спасителна...

Крива пътека

Човекът е пътека крива,
минаваща през храсталак.
Пътеката къде отива?
Защо натам? С кого и как?

Разкъсвана е от трънаци,
но с дъх на шипков мармалад...
Сред сенки, жега, студ, шубраци
и стъпки, хвърлени назад,

пътеката не ще да знае
какво напред й предстои,
Защото в нейното незнание
познанието се състои.

събота, 15 май 2010 г.

Очите ти

Обичам те от първия ми ден,
от раждането си съм влюбен в тебе.
Обичал съм те даже нероден
и влюбен ще съм след деня последен.

Защото ти осмисляш всеки дъжд
и всеки поглед, устремен в простора;
защото съм единственият мъж
за теб сред многото случайни хора.

Ти караш ме като богоизбран
да бъда твое жертвоприношение.
Готов съм да умра във твоя храм -
смъртта от обич е от смърт спасение...

И винаги ще бдя над твоя сън,
а денем винаги ще те целувам...
Без твоите очи и сляп не съм,
без тях, дори и жив, не съществувам...

четвъртък, 13 май 2010 г.

Невинен

Целувам те за първи път,
а сякаш те целувам от години.
Изправен съм като на съд
пред чувствата непредвидими

и оправдавам всичко с теб:
безсъние, тревога... Немислимо е
без теб да продължа напред –
щом в теб съм влюбен, значи съм невинен!

Eла

Eла да се изкъпем във морето;
Ела да станем целите вода;
Ела да полетим и във небето,
в небето да оставяме следа;

Ела да потанцуваме среднощно,
ела да полудуваме в нощта;
Ела да се почувстваме разкошно
във ритъма неспирен на страстта;

Ела да те обичам както вчера,
ела да те обичам занапред;
Ела при мен, защото ще намеря
и сам, ако не дойдеш, път към теб!

сряда, 12 май 2010 г.

Двама

Мълчание. Тревога. Дъжд. Утеха.
Незнание. Надежда. Суета.
Диван. Обувки. Чанта. Дреха.
Очакването. Невъзможността.

Началото. Средата. Точка. Краят.
Познание. Забрава. Кръговрат.
Небе. Морета. Птици. Стая.
Животът и Смъртта. За двама свят.

събота, 8 май 2010 г.

Индиго

Делим на две забързаното време,
а общо часовете си броим –
Във времето ти има ли ме мене,
щом всеки огън, казват, имал дим?

Промъквам се със грация на котка
във твоето понятие за ден,
но стига ли грациозната походка
да спреш вниманието си на мен,

или понякога си казваш „Стига”
и гледаш като хищник настрани?
За тебе съм човек – индиго:
без огън даже съм за тебе дим,

напомнящ изгорелите минути,
изгасналите часове и дни,
в които с теб през времето се лутам
преди да осъзная „Остани”...

сряда, 5 май 2010 г.

*****

Не ми отнемай слънцето, когато
в душата ми не спира да вали –
бих искал да ми бъде непознато
усещането, че без теб боли

по-силно от физическата рана
и по-непоносимо от любов...
Ако в дъжда успея лъч да хвана,
за твоята любов ще съм готов.

понеделник, 3 май 2010 г.

Трилър: Накацани от мухи

Пеперудите свенливо са на тъмно.
Накацани сме само от мухи.
Изкачваме се, падаме по стръмно;
уж будни сме, а всъщност само спим.

И водни кончета в главата
тормозят ления ни сън...
Разбием ли главите с и в стената,
и кончетата ще излязат вън:

и те да си играят със мухите,
да снасят по телата ни яйца,
защото благодатни са главите ни
за здравето на техните деца.

петък, 30 април 2010 г.

По средата

По-близо до смъртта, отколкото до тебе,
внезапно осъзнавам живот преполовен:
Ако наистина за теб съм бил потребен
от тук ще си отида и стар, и вдъхновен,

отърсил се от страх и глупави съмнения,
загърбил суетата, за бръчките готов –
смъртта поражда също и радост и вълнения,
когато бръчките са целувки от любов...

четвъртък, 29 април 2010 г.

Джобна любов

На границата между смях и суета
за малко се поспрях да си почина.
От джоба си извадих любовта,
намачкана без видима причина:

разгънах я, зачетох я на глас,
припомних си забравените рими...
Помислих си, че тя ще е компас
за моите посоки и години...

Но още по-объркан отпреди,
разбрах, че няма нужда да ме води -
достатъчно е в джоба да седи,
а аз да бъда истински свободен

посоката си сам да избера
И сам да търся пътища съдбовни,
щастлив, че мога в джоб да побера
и думите, и мислите любовни...

вторник, 27 април 2010 г.

*****

Защо ме мъчиш с глупави въпроси?
Защо ме провокираш към лъжи?
Защо преследваш стъпките ми боси?
Защо, защо, защо, защо, кажи?

Пусни ме като кон насред полето,
към тебе да препускам ме пусни –
Ще литна ако трябва към небето
да те открия сред простора син;

Ще бъда и комета, ако искаш
и пак ще те намеря - сто на сто!
Но, моля те, недей да ме притискаш
със своите нестихващи ЗАЩО...

понеделник, 26 април 2010 г.

Понеделник

Понеделникът винаги изненадва. В понеделник кафето винаги има друг вкус. Очакването, че все пак нещо хубаво може и да се случи. Нервните две цигари, изпушени с минута по-рано от обикновено. Бръсненето след пропуска да хванеш самобръсначката в събота и неделя. Почивката, която автоматично е забравена и ти пак се чувстваш изправен на нокти – котарак, останал без хрупкавите си парчета „Уискас”. Пролетната доза витамини, които отново не изпиваш и тревогата, че това ще досъсипе имунната ти система. Сутрешният блок на „Нова телевизия” и физиономията на поредната измислена „Мис България”, за която знаеш от в. „Уикенд” още от преходния четвъртък... Взимаш душ, водата се стича несигурно по тялото ти, но ти уверено разчиташ тя да отмие идеята за цикличност: понеделник, вторник, сряда... Риза, вратовръзка, лъснати обувки и парфюм. Последен поглед в огледалото, заключване на входната врата. Тръгваш. Крачиш с мисълта за някой следващ ден, усещайки мириса на течния препарат, с който е изпрана ризата ти. Ще усещаш този мирис поне още час. После ще изчезне като изненадата от понеделника, останала на дъното на чашата с кафе...

събота, 24 април 2010 г.

Без теб не съм

Не мога да съм влюбен, щом без теб
животът губи въздух и е жаден –
Оставям стъпки, не вървя напред;
похапвам уж, а си оставам гладен.

Не мога да обичам, щом не си
облегната постарому на мене –
Дори просторът да изглежда син,
без слънцето небето е студено.

Не мога да те търся, щом за мен
не си била откривана изобщо –
Нощта копнее пак да стане ден,
денят копнее да се сгушва нощем.

Не мога да съм жив, когато ти
живееш с друг и в друго измерение –
Кому са нужни детските мечти,
щом в стaростта ни липсва вдъхновение?

Така че не напускай моя сън,
не ме оставяй в будно състояние...
Без теб не съм, наистина не съм –
Без теб е безтегловност. И мълчание.

четвъртък, 22 април 2010 г.

Нямам време

Не ме въвличай в твоите истории,
достатъчно интриги ме оплитат...
Човеците са хора на теория,
на практика свирепо си налитат

и блъскат се с обидни констатации,
измислици, невежество, омраза –
Не ме поставяй редом със простаците
и между „този рече”, „онзи каза”,

защото нямам време да се губя
сред жалкото бездушие на всички –
все още искам сутрин да се будя
от слънце и от песните на птички.

вторник, 20 април 2010 г.

Упражнение по свикване

Ревност за любов. Ревността от любов е шаблон. Машинално „Обичам те!” в първата фаза на съня. Озъртането липсва, а мислите са блажено отпуснати в теб. Покоят на сигурността, че притежаваш... Ръка, която се е метнала върху тялото ти. Ръка, забравила да прегръща, но докосваща те. Издишване във врата ти, вдишване на парфюма ти. Упражнение по свикване. Заспиването. Понякога сънуването. Събуждането. „Обичам те!” и за закуска. Ревност за любов. Вървиш и се надяваш да я срещнеш зад ъгъла. Да я разпознаеш отново по мириса на прясно сварено кафе в някое случайно бистро по пътя...

четвъртък, 15 април 2010 г.

Силуети

Дъждът е тъга, завладяваща на капки. Самотни витрини, втренчени в нищото. Отразяващи силуетите на минувачи със забравени чадъри. Случайни хора, изпуснали трамвай, който обичайно ги откарва някъде. Глухи клаксони, които стряскат сивите софийски улици. Коли, влачещи се по полуизтритата осова линия. Имитация на суматоха. На оживеност. Цигарата е мокри, дърпа се да бъде изпушена. А е едно от малкото удоволствия, докато прескачаме локви. Студено е. В края на април тъгата не иска да ни напусне. Продължава да вали. Излива се в нас капка по капка и предизвиква ужас, че ще бъдем удавени. Само инстинктът ни държи будни. Нощно време сме сомнамбули, търсещи слънцето. Денем сме будни мъртъвци, които се плашат от водата. Тези две състояния също създават илюзия за кръговрат. Мислим се истински живи.

вторник, 13 април 2010 г.

Червен конец

Орисници – завистници омайваха ме всякак,
овикваха ме жадно и с гняв несъкрушим;
Чак Вятъра надвикваха с ужасния си крясък,
играеха ми танци на огън, но без дим,

И с мисъл за вода в коритото безводно
на мъртвата отдавна, забравена река,
подхвърляха ме помежду си смешно и свободно
и всички се кълняха, че все ще е така,

докато не разбраха, олисани в играта,
че слагам на главите им за всяка по венец,
защото на играта им променя правилата
не Господ, а на китката червеният конец.

понеделник, 12 април 2010 г.

Отвъд

Ще върнеш с лихва всеки грях към мен,
макар че пак ще искаш да си с мене.
Ако с тебе съществувахме за ден,
към края на деня ще е студено,

защото прошка има по веднъж.
Не можем в прошката да се повтаряме.
Дори любовно да умира мъж,
в смъртта отнася чувства непрощавани –

да може после в другия живот,
където няма слънце, дъжд и вятър,
да продължи да мисли за любов –
любов неподражаема и свята.

четвъртък, 8 април 2010 г.

Толкова

Отдалечаваш се. Ставаш все по-малка. Планинско ехо. Представа за море. Вятър, който някога е рошил коси. Тялото ми не изпитва болка. Умът ми е зает с други неща, с малки неща, които биха могли да се окажат значими. Продължавам напред. Колко просто може да бъде всичко. Колко просто може да ни има, разделени един от друг. Дори онзи портрет на Бергман вече не напомня теб. Стои закачен на стената, интелектуализирайки настоящото осъзнаване на свободата ми. Толкова.

вторник, 6 април 2010 г.

Mute

Мълчи. Дръж очите си затворени. Нека си остана под клепачите ти. В състояние на безтегловност. И аз ще мълча. Думите често изопачават смисъла. Думите често ни раздалечават един от друг. Пиши ми. Обичам думите, написани от теб. Говорът е объркващ. Шепотът също. Истински любовни са немите филми. Филмите, в които виждаш състояние на влюбеност. В които има само музика. Защото музиката изявява чувствата по – силно от всички думи на света. Затова ме остави на тишината под клепачите си. Тя ми дава далечно и прозрачно усещане за слънце. Мисъл за светлина. Светлина, която знам че присъства, но не може да бъде докосната, докато сме един в друг...

понеделник, 5 април 2010 г.

Мотиви

Мотиви за любов, мотиви за раздяла -
причините валят в следобедна тъга...
Понякога съм ням, и ти си онемяла,
и бъркаме кога е ТОГАВА и СЕГА.

Оплетени в лъжи, преглътнати на едро,
поглеждаме се пак по навик усвоен –
И гледаме на връзката си прекалено ведро –
мотивът да съм с теб – от теб наизустен...

четвъртък, 1 април 2010 г.

От другата страна

Колко време е нужно, за да се науча да чакам?
Колко път да извървя, колко зими да студувам?

Ти си все от другата страна.

Любовта е някъде между деня и мрака –
видя ли я, ще я нарисувам
върху лист –
да бъдеш денонощно в джоба ми...

Ти си все от другата страна.

Как се нарича искането да бъдеш споделян?
Как става така, че докато те няма
сезоните се сменят?
Уж изпреварвам часовете своевременно
на път към теб,
а ти си все така от другата страна. Сама.

сряда, 31 март 2010 г.

Съзряването

Ръцете, с които галеше Маргьорит, сега лежаха заровени в двора на къщата. Мартенското слънце бързо топеше снега. Представяше си разложението на плътта в подгизналата пръст. Червеите, които преди го изпълваха с отвращение, сега му се струваха съществени. Осъзнаваше, че в разложението тяхната роля бе твърде важна. Природата вече не му изглеждаше чужда, приемаше я с цялата и подреденост, с всичките й закономерности. Разбираше, че красивото е част от грозното, както мръсният корен под земята - от съвършения цвят над нея. Странно как болката можеше да накара човек да отвори очите си за неща, които никога преди това не е забелязвал, въпреки тяхната очевидност!
Усещаше липсата на ръцете си само в редките случаи, когато сърбежите ставаха непоносими. Тези мигове му навяваха носталгия, но тогава бързо си представяше, че с еднаква страст ръцете можеха да галят и да убиват. Важното беше, че духът му не се нуждаеше от инвалидна количка.
След малко Маргьорит щеше да влезе в стаята и с помощта на лъжицата да започнат познатия ритуал на храненето. Тогава той щеше да я погали по косата и да й бъде благодарен за усмивката, която тя неизменно му подаряваше...

*****

Времето спря.
Вечността ме потиска.
За последно римувам Смъртта върху лист -
да го прочетеш след смъртта ми,
ако ти се прииска.

Оса

Осата изпитва слуха ми,
злорадо побърква инстинкта ми.
Цели се тайно.
Цели се точно.
Прави се на безразлична. Нарочно.
Кацва върху мисълта ми.
Съсредоточавам вниманието си -
цялото -
в нея.
Може да жилне парченце от мене, НО!
Всъщност хищното й жужене ми е все едно.

*****

Последното докосване, когато птица
се разделя със копнежа си по залеза
и стъпки - боси - се препъват
в омагьосания пясък;

Последното докосване,
когато сме разпънати върху надеждата,
че някога,
в един свободен промеждутък,
отново ще се гледаме в очите.

Прераждане /На Павлина Матеева/

Гладът на гълъб.
Парчето хляб. Хипнозата му - проумявам я.
Присвивам пръсти,
слънцето боде очите ми
и тихичко пред него се смалявам.

И вдигам първото листо,
уплашено да оцелее...

Танцувам. Ехото на тъжна песен
завърта ме в един невидим кръг.

Ръцете ми - крила.
Очите - точици.
Дори не ме боли да се прераждам!

В отговор

Защото някак неестествено
агонизират пред смъртта си птиците,
в живота сме получовеци:
полумечтите ни запращат
в едно измислено безвремие,
където скитат полумесечно
разпътните ни суеверия;

където като пеперуди нощни
все търсим тайничко късмета си,
полууверени, че още,
в необуздани полуистини,
ще се намери някак път за връщане -
от Половинчатото
към Цялото.

*****

И в ехото на древната поезия,
и в днешното подреждане на думите,
присъства Бог - като протеза
душите на естетите да кърпи.

След толкова молитви в стихове
на просяк заприлича Господ.

*****

Дяволски тихо.
Сянката - моя.
Мои - краката,
оплетени
в бялата осова линия...


Стъпка след стъпка...

*****

Душата се изтръгва някак
от ноктите на Разума:
Дъхът замира,
Тревогата покрива Вятъра
и аз увисвам между часовете.

Дали това ме кара да се плаша
от тихото начало - Края?!

Аз и те

"Обичам те!" -
привидна провокация,
родена между бири /две по две/
и, дявол знае, колко фасове!

Но ти постарому се съблечи,
изрепетирай изхабената си грация,
а мене... мен ме остави
да разгадавам смисъла на фразите,
да разгадавам смисъла на аз-ите,
да разгадавам смисъла на АЗ - и - ТЕ.

*****

Изплъзвам се от властните ти пръсти.
В краката ти безшумно коленича.

Дано не бъде твърде късно
очите си на мен да спреш,
та лъч да урочаса тъмнината...