Тук времето е застинало - пеперуда между страници на книга.
Не се случва нищо.
Само говорът не спира. Бръщолевене за всичко, стига да е незначително. Укор и гняв. Часове преди умопомрачението да ни превземе окончателно.
Небето просто е синьо на цвят. Морето само го имитира. Дъждът никога не е син, въпреки че също е вода. Просмуква ни в сивата си прегръдка и постепенно губим цвят. Усмихваме се черно-бяло като от снимка, правена в миг на щастие. Щастие, случило се толкова отдавна, че по краищата на снимката има и жълто. Онзи нюанс на жълтото, който олицетворява умората, похабеността и отчаянието. И докато се взирам повече от минута в неестествено усмихнатото ти лице, чудя се защо не мигаш, защо очите ти дори не трепват. После разбирам, че и ти си се научила да си в нищото...
Часове, преди умопомрачението да ни превземе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар