сряда, 29 септември 2010 г.

Танцът

Тя направи първото движение плавно. После лекотата на танца й стана толкова осезаема, че измести всички натрапчиви мисли. Освобождаване на духа. Отприщване на страстите. На неподправените страсти.
Времето спря. Изведнъж представата за него се обърка между мига и следващите минути, в които тя оживи осветения подиум. Мисълта, че се случва нещо важно, накара останалите да запаметят момента на това безвремие. Момент, в който единствено движението имаше смисъл.
Само тя и музиката. Ръцете й рисуваха по въздуха, умело прескачаше затвореното пространство, завърташе се с онова чувство за освободеност, че останалите се смалиха.
Последният такт я завари подготвена и когато танцът завърши, времето отново стана измеримо. Тогава всички се върнаха към себе си. Бурните аплодисменти я накараха да изпита щастие. Една минута щастие за глухонямата танцьорка, която никога нямаше да чуе краткия възторг на публиката...

вторник, 21 септември 2010 г.

Мем

Не винаги ти стиска,
когато ти се иска;
Не винаги си струва
с любов да се рискува.

Не винаги в гората
забавна е играта;
Не винаги е чувство
случайното изкуство.

Не винаги се париш
от страсти, щом се палиш;
Не винаги прощаваш,
когато изоставяш.

Но винаги се вричаш,
щом истински обичаш,
и винаги копнееш
с друг да остарееш...

понеделник, 20 септември 2010 г.

Есен

Налегна ме внезапно есента.
С листата чезнат спомените летни.
Кому е нужна вечна суета,
щом слънчевите дни са мимолетни?

Облечен във сако, увит във шал,
пресичам тихо улиците шумни
все още някак си неосъзнал,
че вече рано вънка става тъмно.

До скоро, лято, слънце и море,
места любими, часове и птици!
От днес е есен. Есен е. Добре.
До следващото лято! По терлици.

сряда, 15 септември 2010 г.

8.00 PM

Виждам те. Ти си в разхвърляните чаршафи. Разбърканото легло е попило парфюма ти. Мирисът му се съчетава с представата за твоето тяло. Дует на тържеството.
Виждам те в изгладената риза, в която раменете ми потъват леко и бавно. Допирът ти ме кара да се усмихна и да реша да не се бръсна днес. Днес изглеждам превъзходно. Когато об/л/ичам теб, мога да ходя и бос. Ще ми се да не го правя само по пясък. Ще ми се хората да забележат възторжената ми боса походка по софийските улици. Тихото стъпване по плочите, леката грапавина на асфалта, която ме гъделичка, докато си притисната в мен.
Ти си зелената светлина на светофара. Спокойствието, с което разминавам бързащи хора, пресичащи булеварди. Бавните ми крачки, напук на тяхната изнервеност. Уверените ми крачки.
Отразяваш се в тъмните ми очила като лъч, който се закача в десет сутринта. Слънчев лъч, пълен с желание да изживее на един дъх предстоящия ден. Един ден от многото ми дни, неотменно споделяни с теб или с мисълта за теб.
Слънчевите лъчи живеят кратко, но винаги влюбено.
А аз съм влюбен в теб, независимо от времето.

вторник, 14 септември 2010 г.

Черна дупка

На точка заприлича.
Изчезна ми внезапно.
Как мога да обичам
нещо непонятно?

В огромната Вселена
затворен съм в черупка...
Невидима за мене си –
като черна дупка.