събота, 29 декември 2012 г.

Дано да ми простиш


Дано да ми простиш, че не успях
лицето ти да галя без да спирам...
Целуваш ме. Целуваш ме през смях.
Когато спреш, умирам пак. Умирам.

Дано ми простиш, че любовта
за малко с мен заспива всяка вечер…
На сън копнее ласките плътта.
Без твоите ръце не мога вече.

Дано да ми простиш, че до смъртта
аз само теб ще искам да обичам…
Целуваш ме. Пристига вечерта.
Нали не ти изглеждам по-различен?

Дано да ми простиш, че всеки вик,
изтръгнат от ръцете ти прилежни,
за мене е безкраен като миг.
И аз потъвам в цялата му нежност…

петък, 28 декември 2012 г.

Най-истинска е чуждата любов


Така… Настъпи ден за равносметка…
Прилично се обичаме до тук.
Завижда ни самотната съседка.
От завист все за нещо е напук.

Разменяхме си нежност и обиди.
Целувах те. За още съм готов.
Кой няма за това да ни завиди?!
Най-истинска е чуждата любов.

Харесва ми улегналата връзка.
Щом завист има, значи е наред.
Ще сложа новата си вратовръзка -
дано ме види другият съсед;

усмивката ще си сложа – днес е празник –
ще бъда мил, цял ден ще съм добър,
и в погледите на съседи разни
ще тръгнем заедно под общ чадър.

Това е. Зимата навън е бяла.
Подхлъзнем ли се двама на леда,
щом цялата на мен си се опряла,
ще ни завиди даже и града.

четвъртък, 27 декември 2012 г.

Там


Аз няма да запомня твърде много неща. Не вярвам във времето. Забравата е другото лице на пространството. Там, където се срещнахме. Там, където ще се забравим. Мястото на нашата непрестанна умора да се обичаме.
Няма да запомня книгите и техните автори. Няма да мога да цитирам откъси. Ще се отърся от сюжетите на любими филми и няма да ги разпознавам по заглавия. Там, където съществуваме в спомени и мисли, математиката не е добре дошла.
Ще искам да се върна. Там, където съм целунал за първи път. Само ще го искам. Направя ли го, всичко ще отиде по дяволите, защото ТАМ със сигурност нищо няма да е вече същото. Част от теб ще се рее сред цъфналите люляци. Иронията е в това, че сега дори не харесвам люляк. Но ще се опитвам да си припомням пролетното му ухание.
Ще затварям очи и ще протягам ръце напред. Като в игра на сляпа баба. Пипнешком ще се придвижвам напред в безкрайното пространство, защото очакването остава. Очакването е надеждата, че всичко, което предстои, си струва. Там.

сряда, 26 декември 2012 г.

Твоето лице


Коя си ти? И откъде се взе?
Как влезе тихо в моя свят, кажи ми.
Сега съм роб за твоите нозе.
Крещи по мен. Целувай ме. Вържи ме.

Аз вече нямам своя свобода.
Животът ми от твоя е зависим.
Щом жадна си, умирам за вода.
Прегръща ли ми се, прегръдка ти си.

Кажи ми… Не. По-скоро замълчи.
Бъди обичаща, коварна, гневна…
С любовни, с мръсни думи ме гълчи,
но само мене искай. Ежедневно.

Играчка съм за твоите ръце.
За теб е всяка малка част от нея.
Не знам коя си. Твоето лице
единствено ме кара да живея… 

неделя, 23 декември 2012 г.

Бъдни вечер


Отива си декември. Не боли.
Претръпнали в тревогата сме вече.
Навън е зверски студ, но не вали.
Приготвяш масата за Бъдни вечер.

На Бъдни вечер ще сме ти и аз.
И в Коледата има нещо тъжно.
От малък плача – като мъж – без глас,
затворен в собствената си окръжност.

Отидоха си хора и съдби.
Надявам се, че лошото приключи.
Ще бъдем по-щастливи. Може би.
Все нещо мило трябва да се случи.

Навън е лед. Животът сякаш спи.
Замръзнал е под снежната покривка.
Добре че празнично до мен си ти.
Така ме топли твоята усмивка.

Наздраве, Коледо. Добре дошла.
Не искаме подаръци и свещи.
На масата ни тихичко ела,
за нас е важна зимната ни среща,

понеже от натрупана тъга
забравихме да бъдем милостиви…
Наздраве, Коледо. Едва сега
припомняме си, че сме още живи…

събота, 22 декември 2012 г.

Опасност да сме разделени няма


Не свърши този свят. И пак е ден.
А после пак ще бъде зимна вечер.
На топло ще се будиш още с мен.
Не може нещо друго да ни пречи.

Щом преживяхме края на света,
останалото са кахъри бели…
Не може да се свърши любовта.
Наздраве, обич. Утре е неделя

и, както с теб го правим всеки път,
с кафе горчиво ще закусим двама…
Размина ни се. Оцеля светът.
Опасност да сме разделени няма.

петък, 21 декември 2012 г.

Как искам да те помня все така


Как искам да те помня все така
възторжена, обичаща и млада…
Не пускай, мила, моята ръка.
Навън е лед, а още сняг ще пада.

Как искам да те помня все така
разцъфнала от нежните ми думи…
Аз много думи ще ти изрека,
щом любовта се топли по между ни.

Аз искам да те помня все така
отдадена на цялата ми вяра,
че както пази ехото вика,
така и всяка обич се повтаря.

четвъртък, 20 декември 2012 г.

Шедьовър си


Почти припадам. Лек като перце,
във скута ти по детски съм се сгушил.
Шедьовър си. Гръбнак, ръце, лице.
Една цигара днес не съм изпушил.

Не чувствам глад. Когато съм при теб,
човешките потребности са чужди.
Шедьовър си. Достойна за куплет.
Това ми стига. Нямам други нужди.

Почти ме няма. Твой като тъга,
оставам в тази поза неотменно.
Шедьовър си. Обичам те. Сега.
Тъй както се обича за последно.

сряда, 19 декември 2012 г.

След края на света


Дочакай края с мен. Остават дни.
След края ще започнем отначало.
Тогава всичко ще се промени.
Ще станем други, то се е видяло.

Телата ще са същите, но в тях
душата ще е по-добра и нежна…
Ще има много радост, много смях.
И зимата ще стане белоснежна.

Остават само още часове.
Дочакай с мен голямата промяна -
когато умножена е по две,
и любовта е двойно по-голяма.

вторник, 18 декември 2012 г.

Не спирай да сънуваш дълго още


Заспа. Да те събудя не посмях.
Главата си до твоята поставих.
Усмихна се. Сънувала си смях.
Усмихнах се. Косата ти оправих.

С безшумни стъпки тръгнах си от тук.
Препънах се в едната ти обувка.
Но ти не чу. Внезапният й звук
в съня си взела – явно – за целувка.

Уверен съм, че е било така.
Това го зная от предишни нощи.
До скоро. С теб съм – явно – под ръка.
Вървим. Не спирай да сънуваш още.

Да седнеш както винаги до мен


 Най-често просто сядам отстрани,
когато нямаш време да обичаш.
Останал сам, сред четири стени,
очи затварям: бавно се събличаш,

лишаваш се от тази суета,
която голотата не привлича…
Припомням всеки жест на любовта.
Тогава пак си моето момиче.

И чакам. Чакам. Чакам ден след ден
отново от любов да се завърнеш -
да седнеш - както винаги - до мен,
и - както винаги - да ме прегърнеш.

понеделник, 17 декември 2012 г.

Преди това


Аз знам, че ще се върна при пръстта.
От нея съм направен. И за нея.
Преди това ще срещна любовта.
Не мога безлюбовно да живея.

Щом има ме, за да остана жив,
преди да съм се доближил до края,
любов ще имам. И ще съм щастлив
преди отново пръст да стана. Зная. 

Недей тъгува


Дотегна ли ти зимната тъга?
Едва декември е. Недей тъгува.
Навън е кално. Няма го снега.
Но знам, че сняг все още съществува.

Ще дойде. Ще засипе изведнъж
дърветата и улиците мръсни…
Във дланите си топка сняг подръж.
По мен хвърли я - нека в мен се пръсне.

Недей тъгува. Нищо че е мрак.
Тъгата е умение опасно.
В снега ще те целувам. Знаеш как.
Ще бъде бяло. Влюбено. Прекрасно.

неделя, 16 декември 2012 г.

Защото без любов ни няма


ЗАЩО е най-ненужният въпрос.
Обичам те. Това е безпричинно.
Към теб върху стъкла ще стъпвам бос.
И болката от обич е рутинна.

Не питай. Всяка ласка приеми.
Не се повтаря никоя минута.
Безкрайност е когато сме сами,
безвремие – след нежна дума чута.

Обичам те. ЗАЩОТО е било.
ЗАЩОТО е. ЗАЩОТО ще сме двама.
Да бъде друго с нас не би могло.
ЗАЩО? ЗАЩОТО
без любов ни няма.

петък, 14 декември 2012 г.

Надеждата не тръгва с любовта


На паметника пише „Любовта
е най-непрежалимата надежда”…
Пред него са оставени цветя.
Наскоро някой бил е тук, изглежда.

Запалил е цигара може би,
приседнал сам на дървената пейка,
загубил вероятно свой любим,
присвит от студ в дебелата си грейка.

А после си е тръгнал с мисълта,
че все пак нещо може да се случи…
Надеждата не тръгва с любовта.
Остава вярна. Като старо куче.

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Чорапите със бримки са екстаз


Сега се взирам в старата ти снимка.
Разголена си. Млада. Колко страст.
Нарочно на чорапа има бримка –
чорапите със бримки са екстаз.

Усмивката ти гледам. Тя е лека.
Очите ти – те гледат право в мен.
Копнея за целувката ти мека.
Зависим съм. Към теб съм пристрастен.

Така си млада. Пламенна. Невинна.
От свян и раменете ти горят.
Раздялата е мъка безпричинна.
Щом тебе гледам, липсваш всеки път.

Кой гледа бримките ти? Как целуваш?
Усмихваш ли се, както помня аз?
За мен на снимка само съществуваш.
За другия на живо си екстаз.


Обичай ме


Обичай ме. Дори когато бавно
животът си отива от любов.
Обичам те. Обичам те отдавна.
За чувствата ми ти си апостроф.

Обичай ме. Дори да стане късно
и много сняг навън да е валял.
Обичам те. Това е земетръсно.
След всеки трус за теб оставам цял.

Обичай ме. Дори да е банално.
Най-старият шаблон е любовта.
Обичам те. Макар и тривиално,
за мене ти си всичко на света.

сряда, 12 декември 2012 г.

Остави ме


Остави ме.
Нека въздишам.
Нека крещя, когато те губя от поглед.
Нека ме няма
(когато те няма).
Нека умра
(решиш ли да тръгнеш завинаги).
Така отмалявам
(когато те има).
Така се смалявам
(ръцете ти знаят да галят).
Нека полудявам.
Лудостта ми отива.
Всяка секунда да бъде лицето ти.
Остави ме с всяка следваща секунда
да бъда теб.
Остави ме
(ако ме обичаш).
Остави ме
(ако всички следващи секунди остаряваш с мен).

вторник, 11 декември 2012 г.

С тебе ме вземи


Умират бавно птиците сами.
Сами умираме без страст и ние.
Не ме оставяй. С тебе ме вземи.
От тази смърт тогава ще се скрием.

Обичаш ли ме, няма на света
какво на бавна смърт да ни обрича.
Спасение е само любовта.
Обичай, както тебе аз обичам.

Не ме е страх. Не ме е страх, че ти
ще искаш дълго да останем двама.
Щом птица с друга птица полети,
освен живота, друго нищо няма.

понеделник, 10 декември 2012 г.

Студ


Снегът е само бялата печал
по някоя забързана раздяла.
Дори до края да си се раздал,
не винаги страстта остава цяла.

След ледените стъпки на жена
отекват тъжно скърцащите звуци,
които търсят малко топлина
във нечии замръзнали юмруци.

Снегът е тишината. Самота.
Начало. Край. Умора и утеха.
Отиде ли си вече любовта,
не топли никоя дебела дреха.

Но ти си с мен. Това е като сън.
За други двама е снегът на двора.
Не трябва да излизаме навън.
Снегът красив е. Но разделя хора.

неделя, 9 декември 2012 г.

Любов ли е


Съществени са всичките неща,
които любовта обозначават –
тревогата, страхът и радостта,
и вярата, и всяка изневяра.

Съществени са думите. Без тях
как можем чувствата си да изкажем…
Така е и с невинния ни смях –
пестим ли го, по-чужди сме си даже.

Съществени сме. Както ти и аз,
така и грешките от ревност няма.
Любов ли е, най-важно е за нас.
Съществено е. Тя ни прави двама.

петък, 7 декември 2012 г.

Не си сама


Не си сама -
когато си сама -
защото всяка фибра в теб
съдържа мъничко от мене.
Завинаги ще е така.
Докрай така.
Докато Господ
пак при себе си ме вземе.

Ти прегръщай



Прави каквото пожелаеш с мен.
Събличай ме. Целувай. Притежавай.
Възбуден съм. Готов. Разгорещен.
Не спирай да ме галиш. Продължавай.

Разхождай се по здравия ми гръб.
Гръбнакът е опънат като жица.
Допирай в него леката си гръд.
Прави го бавно. Вещо. Като жрица.

Каквото имам, то е все за теб –
бедрата, устните, душата също.
Бъди спокойна. Всичко е наред.
На себе си говоря. Ти прегръщай.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

В умората ти винаги си с мен


До скъсване се трепах да обичам.
И до припадък влюбен в тебе бях.
Сега за друг си „моето” момиче.
За друг е вече звънкият ти смях.

Захвърлен съм. Ненужен като пръстен,
омръзнал на любимата ръка.
Дори пред себе си вървя на пръсти.
Почти не дишам. Все ще е така.

Дано си негова. Дано те има.
Щастлива да си. Мене остави.
Дано те топли нощем, идва зима.
Аз явно не успях в това. Уви.

До скъсване бях с теб. До изнемога.
Ах, Господи, така съм уморен…
Без тебе мога. Мога ли? Не мога.
В умората ти винаги си с мен.

Начин да сме двама


Страстта е смърт. По-скоро бих умрял,
отколкото без страст да бъда с тебе.
Дори да станем жертва на скандал,
ще чувствам, че за тебе съм потребен.

Спокойствието, немите лъжи
и тихото очакване не стигат.
Страстта е камък. Нека ни тежи.
Разтърсващо да бъде. Като в книга.

По-скоро бих умрял. Без теб не съм.
По тяло има ме, по дух ме няма.
Страстта е смърт. Приемам този сън,
ако това е начин да сме двама.

сряда, 5 декември 2012 г.

Авторът, авторът


               Истерията. 
              Лудостта, че няма причина. Следствието е незаконното дете на действия, които остават в тъмното. Тъмнината оправдава. Тогава си невидим. Невидимите нямат нужда да бъдат порицавани публично. 
       Публиката винаги има аргументи. Не винаги има аплодисменти. Там, където тя разпознава себе си, може да е непрогледно като в задник, но тя се чувства уютна и сигурна. Авторът е този, който винаги го отнася. 
            Истерията познава псувните добре. Лудостта се кикоти като беззъба проститутка, но също е добра в подробностите за майка ти. 
           Всеки има нужда от публика. Ръкопляскането се чува в тъмното. Когато авторът не псува.

* * * * *


Кафето предпочитаме горещо.
Не ни е страх от глупавите бръчки.
На глас се смеем – с теб го правим вещо –
прекрасни са любовните ни глъчки.

Залисани в смеха, горчиво – сладка
е любовта в кафените ни чаши.
Животът без любов е драма кратка.
От драмите и двамата се плашим.

Сега и като мъж така обичам


От малък се научих на любов.
Сега и като мъж така обичам.
Когато мъж за нежност е готов,
на себе си единствено прилича.

В едно побира воля, сили, дух,
сантименталност, вяра и утеха.
На пода спи. Или завит във пух.
Разголен безразсъдно. Или в дреха.

Мъжът, изучил всичките неща,
които и любимата вълнуват,
намира смисъл само в любовта
и колко дълго може да целува.

От малък съм готов да бъда с теб.
За другите изглежда малко странно.
Но с мъжката си нежност на поет
все тебе ще обичам. Непрестанно. 

вторник, 4 декември 2012 г.

Аз и ти


Аз и ти –
очакването, че всичко ще остане,
каквото е сега. Спокойно и леко.

Аз и ти –
уютът през зимата, голотата през лятото,
пролетната умора от любов. Есента за двама.

Аз и ти –
в подредените снимки на ненужни албуми, където
ще останем усмихнати завинаги. Обичам те.

Аз и ти –
образец за подражание, когато нашите деца
се влюбят и решат, че е завинаги.

Аз и ти –
очакването, лекотата, снимките, децата ни
и сезоните, в които предстои да остареем.
Заедно.

понеделник, 3 декември 2012 г.

Сега ми е добре


Запазих красотата. Скрих гнева.
Заключих го дълбоко. На далече.
Каквото е било преди това,
сега го няма. Минало е вече.

Запазих спомените. Те са тук.
Понякога със тях заспивам нощем.
Какво като си някъде. И с друг.
На мене ще ми е любовно още.

Запазих те. Сега ми е добре.
По мъжки изтърпявам всяка мъка.
Това единствено ще разбере
друг мъж, еднакво преживял разлъка.

неделя, 2 декември 2012 г.

Любовната умора


Надменно гледат тъжните очи,
които любовта не са познали.
Завиждат. В погледите им личи.
Обичани и те ще са. Едва ли…

Не се сърди. Сами са на света.
Прости им злонамерените мисли.
Свенлива си остава любовта.
Не можеш като стих да я измислиш.

Бъди до мен. Завинаги до мен.
Не са ни нужни всички тези хора.
Обичам те. По-силно. Ден след ден.
Не мога без любовната умора…

Аргументът да съществувам


АРГУМЕНТЪТ ДА СЪЩЕСТВУВАМ

            Промъквам се между дъждовните капки, за да стигна до теб. Всяка капка вода е желанието да те имам. Всяко желание да те имам е аргумент да съществувам. Има ме заради теб.
            Когато стъпя в локва, образът ти се криви в концентричните кръгове на водата и аз се страхувам да не изчезнеш преди да съм те приближил достатъчно. Като малък хвърлях плоски камъни в езерото. Още от тогава имам този страх. Затова се старая да избягвам локвите.
            Лавирането под дъжда е трудно нещо. Сякаш танцувам. Отстрани напомня любовния танц на мъжкия, който ТРЯБВА да се хареса на точно определена женска. Ромонът замества ръкопляскането. Лавирам, все едно от това зависи животът ми. И той наистина зависи.
            Концентричните кръгове отслабват, стават все по-редки и лицето ти отново добива ясни черти. Виждам очите ти. Очакващи са.
            Спирам да се движа. Нека ме намокри. Когато стигна до теб, искам да те помета в копнежа да бъдем заедно като вода, отключила стихията в себе си.
            Идвам.