сряда, 30 ноември 2011 г.

Като влюбен се държа


Спокойно. Като влюбен се държа.
Припомних жестовете отначало.
Отново се превръщам във мъжа,
за който цяла вечност си мечтала.

Сега съм тук. Мълчим си. Може би
изказали сме всички мили думи...
До теб съм – пак съм твоят мъж любим,
макар стена да има помежду ни.

Поглеждам към уханната ти гръд...
Целувките къде ли съм оставил?
При теб съм, но в ума си съм на път,
за всички общи пътища забравил...

вторник, 29 ноември 2011 г.

Не ти прощавам


            Всяко признание е надежда за опрощение. Истината остава толкова субективна, колкото представата за любов. Очакването държи интереса буден, но приспива нещата, които са на дневен ред. Прошката е наказание, вината винаги остава. Мисълта, че животът се изплъзва, те кара да се взираш в отсрещния ъгъл. Търсиш хора. Нуждаеш се от повече ласки. Целувките никога не са достатъчни. Озърташ се като хищник в джунглата на големия град, защото всичко е просто плячка. Егоизмът е водещ. Прошката е само негово извинение. И когато все пак дойде ред да я получиш, наляга те онзи печален срам, че си искал твърде много. Изчервяваш се при всеки спомен. Споменът за всяко твое непреодолимо искане.
            Не ти прощавам. Не съм чак толкова мъдър. Но ще те поздравявам, когато те засичам из ловните полета на града. Поне добре съм възпитан... 

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Когато вече си сама


Сега, когато вече си сама;
когато не остана нищо наше;
когато чуваш само тишина
и тъжният й стон сред нощ те плаши;

когато, неразбрала същността
на всичките ми нежности и чувства,
не схванала, че всъщност любовта
е нещо повече от словоблудство,

защо ме търсиш в стари редове,
изписани в младежките тетрадки?…
Вината умножаваме по две,
доверието щом било е кратко.

Сега, когато вече си сама…
Сега, когато няма да ме има…
Една себична, глупава жена…
И много дълга, много дълга зима…

Трева


Животът ни е крехък и е кратък.
Животът ни е радост и тъга.
Оставя всеки своя отпечатък,
но слънцето след нас топи снега.

И стъпките, оставени на двора,
изчезват бързо и расте трева...
Тревата пак след нас ще тъпчат хора...
И не че ми е мъчно от това,

но някак си, когато съм минавал
по пътища, довели ме при теб,
животът сякаш съм преодолявал,
уверен, че след мене ще е лед...

събота, 26 ноември 2011 г.

От днес сме аз и ти


Навивам суетата на руло
и просто я захвърлям под леглото.
Каквото е било до днес – било.
От днес съм аз, без никакви „защото”.

От днес съм мил, добър и предвидим
в желанието си да те обичам.
От днес ще бъда твоят мъж любим,
а ти ще бъдеш моето момиче.

Как толкова живот съм пропилял,
докато в себе си съм гледал само…
От днес съм мъж улегнал. Помъдрял.
От днес сме аз и ти. И друго няма. 

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

От толкова любов


От толкова любов се поболях.
Неизлечимо болен съм по тебе.
И няма лек за тихия ми страх,
че всеки ден със теб ми е последен.

Умирам постепенно от любов.
Красиво е така да се умира...
Такава смърт да срещна съм готов,
щом тази болка от любов не спира.

Обичам те. Това е. Ти си с мен.
Кармично е докрай да те целувам...
Не искам нищо друго. Още ден
да бъда с теб, преди да се сбогувам...

вторник, 22 ноември 2011 г.

Няма ме съвсем


Косите ти... Докосвал съм ги. Много.
Уханни. Гладки. Златни. От сатен.
Не мога без косите ти. Не мога.
Усещам ги. Пилеят се по мен.

Ръцете ти. Държал съм ги в тревога.
И в радост в моите съм ги държал.
Не мога без ръцете ти. Не мога.
Без твоите ръце ще ми е жал.

Очите ти. Оглеждал съм се строго
и влюбено съм се оглеждал в тях...
Не мога без очите ти. Не мога.
Без твоите очи ме мъчи страх.

Ти, цялата... Потребна като Бога –
Единствена. Навременна. До мен.
Без теб не мога. Чуваш ли, не мога .
Без теб изчезвам. Няма ме. Съвсем.

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Залъгалка


Кога разбра, че свърши? Аз сега.
Разбрах го по завесите. На тъмно.
Оставила си в тъмното тъга,
а се зачудих от какво не съмна.

Отишла си си боса. А е сняг.
Дори не си наметнала палтото.
Студено е и в стаята ми. Как?
Защо? Така ли? Да, така. Защото…

Отишла си си, сякаш си крадец…
Не те намирам за нищожно жалка.
На теб съм гледал като на живец…
Не си била. Била си залъгалка…

Винил


Поглеждам грамофона. В прах е. Ням е.
Поглеждам плочите. Сред тях - тъга.
И любовта ни стара също там е.
Припомням си я. Пускам я сега.

Върти се грациозно по винила.
Потапя ме в прегръдката на джаз...
Добре ли си? Нали добре си, мила?
До мен си сякаш. Сякаш си у нас.

За малко се разнежвам като дама.
Танцуваме. Щастливи сме. Нали?
За малко сме си двама. Само двама.
Ноември е. Студено е. Вали.

неделя, 20 ноември 2011 г.

НИЩО. НЕКА. (На М.К.)


Погубва суетата. Бавно. Леко.
Вината те застига отведнъж.
За прошки ще е късно. Нищо. Нека.
Така по-сигурно се става мъж.

Дори да плаче в тази окъснялост,
по мъжки може да изпита свян
за грешките в наивната си младост
и умилен да се завръща там –

към спомени, места и разни хора –
притихнал тихичко във своя срам,
превърнат след суетната умора
в единствен сигурен и вечен храм.

събота, 19 ноември 2011 г.

Уместни чаршафи


Съботата винаги кара и двамата да бъдат неуверени. Един цял ден, в който могат да бъдат непрекъснато заедно. Един много дълъг ден. Дори да се излежават дълго, идва обяд. Кафето по обед също е продължително. Разменят се думи за времето навън. Констатират, че котаракът отново е изял всичко и не престава да дебелее. Бърза разходка по телевизионните канали, хванати за ръка, макар нуждата да си починат един от друг да изключва желанието за допир. А после? Книгата, която стои недочетена от предишните съботи… Изкушението да се чете брилянтно спасява и двамата от неловката размяна на изречения. Но преди това се налага да обядват. Обядът може да убие желанието за четене и да ги запрати обратно в леглото, което стои неоправено за всеки случай. Измачканите чаршафи изглеждат уместно, когато е събота. А и не изискват думи.

петък, 18 ноември 2011 г.

Не ме плаши така


 Защо не ме прегърна тази нощ?
Самотно беше. Беше ми студено.
Сънят ме грабна късно. Беше лош.
Дори в съня те нямаше до мене.

Не те ревнувам. Но изпитах страх,
че може би завинаги те няма,
когато се събудих и видях,
че с мен е само моята пижама.

Нали съм твой? Не ме плаши така.
Не спирам да те галя и целувам...
По мен усещам твоята ръка...
Нали за тебе още съществувам?

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Безлюбовен Пикасо


Пикасо имал толкова жени,
но себе си не спирал да обича…
Зарязвал ги. Оставял ги сами,
щом влюбвал се в поредното момиче…

Пикасо бил от себе си обзет,
така че любовта добре познавал…
Извайвал я в портрет подир портрет,
докато неусетно остарявал.

Пикасо се надявал любовта
да грее като цветните тапети
във стаята му. Искал след смъртта
да оцелее в женските портрети.

Себична обич. Жадна суета.
Талантът е печален, но огромен.
Пикасо даде много на света.
Сега е спомен. Спомен безлюбовен… 

сряда, 16 ноември 2011 г.

Разминаване


            Аз съм в другото такси. За съжаление се разминаваме отново. Видяхме се през мокрите стъкла за секунди. Едно споглеждане не е достатъчна причина да спрем движението по „Цар Освободител”. Пътуваме в различни посоки, независимо че мислим един за друг. За момент се изкушавам да те набера по мобилния. После, воден от по-малкия си страх, решавам да ти напиша есемес, но когато се взирам в дисплея на телефона, пръстите ми остават неподвижни. Има толкова неща, които бих искал да кажа, че писането се оказва напълно безсмислено. Все още виждам таксито, в което си ти. Извърнал съм главата си назад и не чувам бръщолевенето на таксиметровия шофьор. Той няма да спре да говори. Аз няма да разбера и една негова дума. Сигурно трябваше да му кажа да спре. Да предизвикам голямо неочаквано задръстване, докато тичам към колата, в която си сама. Тъгата щеше да се взриви от шума на нервни клаксони, псувни и закани. Може би трябваше да го направя, независимо от причините и обстоятелствата. Така или иначе, осъзнавам че би било наивно и глупаво да го сторя сега. Не защото се чувствам неуверен и вали, а защото трябва да съм убеден, че на всяка цена искам да седна до теб на измокрената седалка.

вторник, 15 ноември 2011 г.

Не можем да сме двама


Усетихме се късно.
Поглеждаме се празни.
Във стаята е мръсно.
От себе си се дразним.

Обувките ти вече
от мен са уморени.
Стоя сред тях облечен,
а пак ми е студено.

Изпуснахме момента.
Тук всичко ще оставим.
Ще можем. Сто процента
ще можем да забравим.

 Надеждата я има.
А любовта я няма.
Довиждане, любима.
Не можем да сме двама.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

Не помниш как се даваха целувки


Разхвърляна си в мисли и слова.
Разхождаш нервно своите обувки.
Отмяташ кичур. Плачеш след това.
Не помниш как се даваха целувки.

Минаваш покрай мен като трамвай,
невидим съм за погледа ти гневен...
Защо е този гняв? Дали е край
или е пристъп някакъв пореден?

Обичам те. Но мога ли, не знам,
такава безразсъдна та де имам...
Дали не трябва да посрещна сам
прегръдките на идващата зима...

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Докато се опитваш да ме обичаш


            Докато се опитваш да обичаш, Вселената продължава да се разширява. Страх ме е, че може да се пръсне преди да чуя милите ти думи.
            Често се облягам на прозореца, гледам звездите, търся промяна в Млечния път. Нещо, което ще ми подскаже, че краят на всичко вече е видим от моя прозорец.   Упражняваш се толкова дълго в любов, че ми остана тъгата от нея. Тъгата, която ме направи добър и благороден, но и необратимо меланхоличен. Меланхолията, която ми прилепна като кожено яке със скъсан метален цип. Няма събличане.
            Ако успееш да започнеш да обичаш, ще трябва да ме притежаваш облечен.
           Ако успееш поне за малко да спреш разрушителния нагон на Вселената, която нараства от любов към самата себе си...

сряда, 9 ноември 2011 г.

Поплаках си по мъжки


Поплаках си по мъжки. Не боля.
Така се умилих от думи нежни…
Докато плаках, тихо заваля –
сега е дъжд, а после ще е снежно…

Така се взрях във малките неща,
че всички ми се сториха големи…
По мъжки си поплаках. Есента
поне сълзите няма да ми вземе…

Тук ще осъмна


Вън уж е есен,
а е горещо...
Тук съм. Къде си?
Имаме среща.

Чакам разумно.
А съм безумен!
Тук ще осъмна.
В тебе съм влюбен!

Може би някак
цял ще остана,
докато чакам
с теб да сме двама.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Тебе те нямам


Вече те няма.
Вече е зима.
Сам. По пижама.
Вино си имам.

Имам си всичко.
Тебе те нямам.
Мисля във срички.
Мръква се рано.

Тихо спелувам
твоето име.
Щом съществувам,
още те има.

неделя, 6 ноември 2011 г.

Обичам те


Не трябваше да ми го казваш. Нищо.
Така объркват думите... Мълчи.
От думи сетивата се пресищат.
Започва после само да горчи.

Обичай ме, но нека да е тайна.
Ще знаем тази тайна аз и ти.
Изкажем ли я, тя ще е нетрайна.
Опазим ли я, обич ще пести.

събота, 5 ноември 2011 г.

Виновен е умът ми


Телата са невинни.
Какво като са голи.
В ума си безпричинно
играем просто роли.

В среднощния спектакъл
съзнанието блудства.
Телата ни сред мрака
са пример за изкуство.                      

Какво като гръдта ми
по твоя гръб опира.
Виновен е умът ми -
да иска теб не спира.

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Ела на себе си

Недей да полудяваш тази нощ.
Недей да мислиш, че не си желана.
Човек в страха си става твърде лош,
добър е само в своята пижама.

Легло щом няма с кой да споделиш,
а смяташ, че вината е отсреща,
пред никой мъж не можеш да блестиш –
отсреща фалша всеки мъж усеща.

Ела на себе си.  Или ела
при мене да изпием малко вино…
За миг бъди, каквато си била:
Бъди добра. И без това е зима.

вторник, 1 ноември 2011 г.

Любовни последици

Тя е съсипана. Той е добре.
Свърши се. Трябва да бъдат разумни.
Щом любовта е решила да спре,
спират и всичките страсти безумни.

Тя ще е себе си. Той ще е друг.
Някак си с времето ще се забравят...
Тръгват си. Няма защо да са тук.
Тук само спомени техни остават.

Тя го обичаше. Той също май.
Може би беше за малко прекрасно.
Беше. Сега любовта слага край.
Тръгват си. Другото вече е ясно.