сряда, 26 февруари 2014 г.

Онази тъга

Онази тъга по Париж,
онази тъга за целувки,
когато до мене вървиш
по Шанз – Елизе без обувки;

когато прегръщам така,
че сякаш след малко умирам -
два чифта ръце и крака,
които да бързат не спират;

когато над Сена вали
и дъжд от надежди ни мокри,
и само дъждът ме дели
от твоята ленена рокля;

онази тъга! Само тя
разбира какво сме без нея.
Тъга по Париж – любовта.
Това е, с което живея.

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Часовници не са ни нужни

Луната като топка прескочи.
Надбягай този непокорен вятър.
Небето скрий във своите очи.
Със слънцето пък закичи косата си.
Морето ще е твоят кавалер.
Дъждът ще бъде верният любовник.
Светът е малкият ти несесер,
във който си погребала часовника.
Дори да се обръщаме назад,
ти пак си всичко, тоест част от мене.
Часовници не са ни нужни в свят,
извън пространството
и вън от времето.
Защото времето сме аз и ти –
ръце, прегърнали до смърт безкрая.
Така и ще останем – като в стих,
от който няма да си тръгнем.

Зная го. 

понеделник, 10 февруари 2014 г.

Защото в понеделник ще е късно

Ах, колко мъка има по света.
Едни се срещат, други се разделят,
а трети са на прага на смъртта,
сбогуват се с последната неделя.

Децата като люляци цъфтят,
а люляците бързо прецъфтяват…
По път поемат, стигат кръстопът.
Целуват, мразят, после съжаляват.

И в този непрестанен кръговрат
все няма време да сме още лоши.
Делим се с брадви, както брата с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето.

Едни се любят. Повечето не.
Неделята е истински коварна.
Пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.

Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!

Защото в понеделник ще е късно.

петък, 7 февруари 2014 г.

"Хвърлен камък"

Не ми крадете камъните! Те
красят отдавна моята градина.
За картите в голямото тесте
аса не винаги за всеки има.

Замеряйте се с камъчета. Аз
умея още да ви ръкопляскам.
Животът е за мен виенски валс.
А пък за вас е карнавална маска.

Във вашето отбрано общество
аз мога да пристъпя само с прашка –
светът е уморено тържество,
в което стиховете са на флашка;

светът е каменен от там до тук
и знам дори във тъмното да стрелям…
Ще хвърля първи камъка. Напук.
Приятна събота! Че и неделя!

Не ми крадете камъните! Те
и без това със смях ще ви отминат!
Расте тревата. Нека си расте.
Над камъните. В моята градина.


сряда, 5 февруари 2014 г.

Точно теб обичам

Тъгата ми е цялата по теб.
С целувките. С прегръдките.
С дъха ми.
Топим се в спомените - бучки лед
за водката.
И си крещим без думи.
Тъгата ми.
А с нея любовта,
която още може да привлича.
Объркан до безкрайност е света,
но в този свят

аз точно теб обичам.