понеделник, 30 юли 2012 г.

Субтитри


Във филмите е толкова любовно…
Така е леко… Джаз, цигарен дим…
Ревниво е. Отдадено. Греховно…
Субтитри… А на живо си мълчим.

В живота любовта е някак друга.
Мирише на сапун и на кавга…
В живота може да си ми съпруга…
Да бяхме двама в някой филм сега…

Обичам те. Но не е в черно – бяло.
Обичам те. Но ти не слушаш джаз.
Обичаш ме. До мен си вечер тялом,
но духом съм далеч от тебе аз –

при онзи дим цигарен все се връщам,
където има мирис на коняк,
където непозната ме прегръща….
а после тук се връщам. Пак. И пак…

Леката ти гръд


Тъй както могат капките роса
калинките по изгрев да привличат,
така се губя в твоята коса,
защото на тревата ми прилича.

Полегна ли на леката ти гръд,
разхождам ли ръцете си по нея,
като калинките съм всеки път –
щастлив съм. Благодарен. И се смея.

неделя, 29 юли 2012 г.

Втори първи път


Обичам те за втори първи път.
Това е. Всичко друго няма смисъл.
Докосвам ли прохладната ти плът,
безброй поеми сякаш съм написал.

Ненужни са суетните кавги.
Ненужни са ядосаните думи.
Най-важни са дъждовните дъги,
дори когато те са помежду ни.

Сега разбирам – за да сме отвъд
опасността да станем безразлични,
обичай ме за втори първи път!
И нека да е лично. Много лично.

Животът е стъкло. Или дъга.
Пропука ли се, е непоправимо.
За втори първи път си с мен сега.
Дъга е. Нищо че ни чака зима.

събота, 28 юли 2012 г.

Най-страшната причина да те няма (На Г.К.)


Отиваш ли си? Рано е. Не тръгвай.
Не ни остана време за тъга.
С добрата си усмивка не залъгвай
очите ми. Те искат теб сега.

Аз исках още много да ти кажа.
Тепърва исках всичко да ти дам.
Отиваш си. Но как ще го разкажа?
Ужасно е да си разказвам сам.

Най-страшната причина да те няма…
Прости ми, Господи, не съм готов…
Отиваш си, за да останем двама
в душата ми. Това е свръх любов.

Дано и ангелите осъзнаят
какво е да се будиш през нощта
в огромното легло сред празна стая,
когато си отидеш със смъртта…

четвъртък, 26 юли 2012 г.

Сбъднати молитви


От сбъднати молитви ме е страх.
От думите, изричани по тъмно.
Какво ли не видях и не разбрах,
щом идваше моментът да се съмне.

В живота ми се случи първо ти.
И станаха годините любовни…
В началото звучеше като стих.
Сега са монолози. Все отровни.

Сега, дори и късно през нощта,
внимавам за кого и как си мисля…
Дори да си отиде любовта,
ще трябва някак си да я измисля…

сряда, 25 юли 2012 г.

"Обичам те" отнема време


„Обичам те” отнема време. По пясъка се ходи трудно. Нажеженият от слънцето пясък първо засилва желанието да се нося по вълните. Мокрото пък има нужда от слънце, за да изсъхне. Междувременно, докато съхна, минутите се нижат с броя на ледените маргарити и ментата с лимон. Не познаваш сладостта, ако не си познал киселото. Затова, докато съхна, наблягам повече на чашите с мента. Очаквам да си сладка на вкус.
Наблюдавам щъркелите. Помагам на едно малко лястовиче да полети. То е точка в небето сред почернелите от блатната тиня щъркели. То никога няма да стъпва по нажежен пясък и няма да опознае киселия вкус на лимона. Но на него не му се налага да говори. Обича по презумпция.
Вървя към теб. 

сряда, 18 юли 2012 г.

Твой съм. Цял.


Намерих те. Изгубена. За мене.
Самичка. А валеше силен дъжд.
Не ни събра навъсеното време.
Разбрах, че ти си моя отведнъж.

Избърсах те с памучната си риза,
а с устни и лицето ти попих…
В очите ти погледнах се отблизо
и нищичко от тебе не спестих –

разказах ти за всичката умора,
докато сам към тебе съм вървял…
Сега не ми е нужно да говоря.
Намерих те. До мен си. Твой съм. Цял.

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Моно


Врачката каза, че не сме един за друг.
Вързах си червен конец на ръката.
Татуирах името ти на гърдата си.
            Осигурих ти пълен комфорт в сърцето си.
Мръкваше. Съмваше.
Времето не се интересува от намеренията ни.
Ти си купи си костенурка.
Аз си взех хамстер. Моето животно ще умре бързо.
Само костенурките надживяват любовта.
Червените конци просто ни пазят от страхове, които животните не изпитват.

понеделник, 9 юли 2012 г.

Любовта е с вкус на кафява захар


Минах през живота ти. Минах през самата теб. Бях в теб. Изпитах желания. Споделих ти мисли, а някои от тях оставих за себе си. Човек винаги трябва да си остави две – три несподелени неща. Страстта обикновено е в тях.
            Минах през любимите ти улици. Минах през любимото ти бистро. Запомних как предпочиташ кафето. Черно. Без захар. Сякаш сладостта от него бях аз самият. Отпиваше ме бавно, на малки глътки. Все още има от мен. Но и то е изцяло твое.
            Минах  през филмите, които обожаваш. Минах през разлистените книги, които са градили начина да обичаш. Така се научих да развивам любовта и да поддържам намерението да бъдем заедно. Ако не се бях научил да обичам така, как щях продължа да те искам? Желанията ни държат живи.
            А ти, ако намериш време, мини отново през живота ми. Старите приятели винаги трябва да умеят да водят разговор в някое бистро, където кафето е черно. Сладостта идва сама. Любовта е с вкус на кафява захар.

неделя, 8 юли 2012 г.

*****


Това, което още ни дели,
след време непосилно ще ни свързва…
Нали така, когато дъжд вали,
към този дъжд тревата се привързва…

И аз като тревата, а и ти,
развиваме зависимост голяма…
Умираме един без друг почти…
За да сме живи, трябва да сме двама.

петък, 6 юли 2012 г.

Не сме един за друг


Не сме един за друг. Това го знам.
Но дяволски със всичко ме привличаш.
Проблемът е наистина голям,
защото ти пък също ме обичаш.

Говориш много. Повече мълча.
Спокойна си. Аз бързо все се паля.
Различията как да залича?
Ревнувам те. Ревнувайки те галя.

Дали различията ни държат
в такава здрава симбиозна връзка?
Или за любовта ни не важат
мотивите, освен страстта ни дръзка?

Обичам те. Това добре го знам.
Обичаш ме. И ти добре го знаеш.
Дано от обич не остана сам.
Дано сама за мене не мечтаеш.

Дано, дори и не един за друг,
търпим различността си дълго време.
Без теб не виждам смисъл да съм тук.
Без тебе любовта е просто бреме...

сряда, 4 юли 2012 г.

Омразата от любов


Омразата от любов може да направи така, че светът да изглежда ад. Аз съм ножица в ръцете ти. Не изрязвам хартия от гланцово блокче. Режа миналото на парчета. Аз съм унищожител на спомени, които сега намирам за излишни и сладникави. Нито погледът ти е същият, нито ръцете ти докосват по същия начин.
Въпреки цялата очевидност на края, инатът в мен се бунтува. Не можеш да устоиш на размаха, с който превръщам в конфети всяка наша среща, всяка наша целувка, всеки скандал, всяка утеха и всяко „обичам те”. Аз съм прекомерно чевръст за твоите ръце, чиито маникюр в момента отчаяно няма абсолютно никакво значение. Двамата с теб си създаваме ад, в който ще трябва да оцеляваме, мразейки. Защото в омразата от любов задължително трябва да присъства бившият.
 Бавна си. Умората надделява. Ръцете ти отмаляват. А аз нямам никакво време. Тепърва ще трябва да те намразвам още повече.

Трева за украса


Кой още тича в хладната трева?
Не тича никой. Тя е за украса.
Какво се случва в нечия глава,
разбира се единствено на маса.

Ракия. Две. Уиски посред нощ.
Просташки смях и жестове фриволни.
На масата съм събеседник лош.
Без мене ще са много по - доволни.

Докато плюскат, хладната трева
мен още някак силно ме привлича...
Какво се случва в моята глава?
По нищо с техните не си прилича.

Простакът има своите мечти,
но те така не ме интересуват,
особено до мене щом си ти...
Тревата и гласът ти ме вълнуват.

вторник, 3 юли 2012 г.

Седни до мен, Мадлен


Защо и днес тъй тъжна си, Мадлен?
Налях ти вино. Ето, заповядай.
Вземи си чашата. Седни до мен.
Тъгата си пред мене изповядай.

Ще чуя всяка дума. Всеки жест,
докато ми споделяш, ще попивам...
Ужасно рано е. Едва е шест.
Споделя ми, а аз ще ти наливам...

Със виното и в моите ръце
тъгата се смалява неусетно...
Ще милвам бавно твоето лице,
а после и вечеря ще ти спретна...

Все още влюбен съм във теб, Мадлен.
Вземи си чашата. Седни до мене.
В тъгата си ти притежаваш мен.
Останалото е въпрос на време.

понеделник, 2 юли 2012 г.

Защото устните ти не целувам


Не ти достигна смелост да си с мен.
Следиш, обаче, всяка моя стъпка.
Наказваш се със всеки следващ ден –
съмненията явно са ти тръпка.

Че трябва от любов да те боли,
е истина, изказана отдавна…
А тебе много те боли, нали?
Понеже любовта ти е безславна.

Кажи ми нещо. Спри ме някой път.
Съмненията мога да лекувам.
Душата и сърцето те болят,
защото устните ти не целувам…

Умора по време на сън



            Изхабих съня ти. Рискувам да стана досаден и предсказуем в намерението си да те обичам завинаги. ЗАВИНАГИ е дума, която не харесвам, но тя е натрапчива, колкото присъствието ми в твоите сънища. Няма измъкване от мен. Целувките ми са по теб, дори дъхът ми остава по бялата ти кожа дълго, след като отвориш сънените си очи. Пръстите ми едва те докосват. Но мислите бушуват като ураган и правят съзнанието ми все по – зависимо от необходимостта да си ВЕЧНО до мен. С мен. В мен.
            Давам си сметка, че е възможно любовта ми да те измори. Вярвам, че любовната умора е най – сладка. Когато човек се уморява от желания, става по – снизходителен, почти благороден. Сега, докато спиш, аз нашепвам думи, които те карат да се усмихваш. Все още те карат да се усмихваш. Докато се усмихваш насън, аз съм спокоен, защото ми се струва, че започвам да подразбирам БЕЗКРАЙНОСТТА. Твоят сън е спирала, по която НЕПРЕКЪСНАТО се изкачвам – бавно, но убеден в желанието, което изморява.
            Любовната умора е усмивка по време на сън.