понеделник, 28 февруари 2011 г.

Шоколад



            Очарованието в един подарък e моментът, преди да бъде разопакован. Лъскавата панделка те привлича като гирлянда от елха, която си имал в детството. Хартията обикновено е шумоляща – привлича котешки слух. Ако има и цвете, романтика топи душата ти – когато горещата вода е предназначена да разтопи шоколад, съхнеш от жажда.
            После, когато разопаковаш, първо изхвърляш панделката, после хартията. Кошчето стои в краката ти със зяпнала уста. Иска и цветето, което вече изглежда семпло. Един стрък цвят рядко изглежда добре, потопен във ваза. Изхвърляш и него.
            После виждаш подаръка. Въртиш го в ръцете си и се чудиш за какво може да бъде използван. Котето внезапно губи интерес, елхата изчезва, цветето вече бере душа в кофата пред теб. А ти съжаляваш, че един пакет винаги може да се окаже по-важен от онова, което съдържа в себе си. С изключение на шоколада. 

Безсъници в Сиатъл



Безсъници в Сиатъл,
а в София безпътици.
Тук всеки плах мечтател
мечтае нямо в лудница.

Едни сме луди вкъщи,
а други по трамваите,
но все едни и същи
сме в лудостта си, знаете.

Мечтаем си безпътно 
по мрачни кални улици -
човечета безплътни -
в Сиатълски безсъници... 

неделя, 27 февруари 2011 г.

Така те обичам


Защо те обичам,
мило момиче?
На крехко кокиче
ти ми приличаш.
Защо те сънувам
в нощите кратки?
Кой луд ще будува
в сънища сладки?
Защо сам не мога
деня да посрещна?
Без ангели Бога
допускал би грешки.
Обичам те просто,
космично и лично,
без куп от въпроси…
Така те обичам!

петък, 25 февруари 2011 г.

Two cigarettes




Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Променям се.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека. Единственото, което осезаемо продължава да се набива на очи, след като тя е някъде надолу по неугледното стълбище, е пликът с боклук. Съседката ми никога не си изхвърля боклука навреме. Вероятно се застрахова, че съществува, след като е оставила на показ някакви неща пред входната си врата. ВИЖДАТЕ ЛИ, ИМА МЕ. АЗ ЖИВЕЯ ТУК.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Устните са мегафони за скрити мисли и наизустени думи. Често устните докосват други устни, изследват ги, за да се убедят че не са единствени. Вероятно онова, което наричаме целуване, ни прави да изглеждаме от плът и кръв. В другите моменти сме само представа за тяло.
Втората цигара всъщност е последната от кутията. Леко ми се вие свят, но продължавам да държа темпо. Аз се въртя със със скоростта на Земята и това ми дава сигурност, че няма да падна от нея. Гравитацията на чувствата сякаш ме е заковала за повърхността й и всички хора, състояния и събития сами идват при мен. Дори, когато се случва да се обяснявам в любов, не е нужно да правя крачки. Взирам зелените си очи в други очи и мълча. „Обичам те” се предполага. „Сбогом” също се случва често.
Докато пуша, съм се променил с няколко минути. В живота ни нито едно дръпване от цигарата не е като предишното. То не може да бъде повтаряно. С любовта е същото. Любовта няма повторения. Цигарата и любовта са единствени, димът винаги е различен. Земята се върти толкова бързо, че няма време да ревизириме чувствата си.
СЕГА това засилва усещането за иреалност. Има някаква тайнственост. Има нещо сакрално в преживяването на любов. А една тайна  става още по-голяма и мистериозна, когато започне да се предава от уста на уста. Затова по-горе споменах устните...
 Когато изпушвам и втората цигара, смачквам кутията в ръката си. Целофанът й издава звук, от който котаракът ми пощурява. Усмихвам се (с устни).
Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...


четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Безсъзнание



            Когато си гола, пресъхвам. Кръвоносните ми съдове се свиват, до мозъка ми не стига кислород и започвам да халюцинирам. Въртя се като пумпал в ръцете ти. Ръцете ти са ненаситни като на малко момиче, което не спира да натиска ръчката. Аз се въртя, въртя, докато внезапно превъртам в желанието си винаги да те притежавам. Обезкървен и станал по-лек, секунди преди да изпадна в несвяст, аз политам нагоре. Ти си там – все още невинна, все още любопитна и доверчива - прототип на Булгаков. И когато най-сетне изгубя съзнание, политам редом с теб. За малко и аз се превръщам в ангел...

Драма


Започна драма.
Ти замина.
Не сме ли двама,
драма има.

А беше лудо.
Беше сладко.
Но всяко чудо
е тъй кратко.

И за да има
обрат голям,
ела, любима –
теб искам, знам –

та драмата ни,
след интервал,
за двамата ни
да е финал.

сряда, 23 февруари 2011 г.

Обичай ме


Обичай ме, напук на обстоятелства,
наложени от хора завистливи;
напук на обичайните предателства,
аз искам да останем с теб щастливи.

Обичай ме, дори когато нямаме
надежда, че животът ще е истина;
дори когато тихо полудяваме
и двамата от страхове измислени.

Обичай ме дори във мъка след любовна,
когато любовта си е отишла –
Все някога тръгват си дните дъждовни,
след тях остават цъфналите вишни...


вторник, 22 февруари 2011 г.

Да кажа "Обичам те"


Предадох доброволно
тялото, духа си...
Вече си доволна -
имаш ме в дъха си;

имаш ме в главата;
имаш ме в очите...
Глас съм в тишината,
радост за сълзите.

Стана тъй случайно,
че не смогнах даже
да ти кажа тайна -
„Обичам те” да кажа...

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Любов и страст


Точка да сложиш
е лесно и бързо -
всеки го може,
щом се обвързва.

Важно е само,
когато сте двама,
точка да няма
за вашата драма.

След запетая
давай нататък -
не към безкрая
(животът е кратък),

а към онази
любов безметежна,
дето не мразиш,
където си нежен;

където след точка,
дори и съдбовна,
намираш отсрочка
в страстта си любовна.

събота, 19 февруари 2011 г.

Д. Грей


Не се научих как да бъда лош.
За някои неща не стига време.
Денят ревнува палавата нощ,
нощта пък дебне часовете денем.

Научих да обмислям всеки жест
и всяка дума първо да премислям;
у мен е жив предишният протест,
но външният му израз е безсмислен.

Научих се понякога да съм
отстъпващ, по-покорен и премерен;
научих, че е луд светът навън,
отвътре крехък е, и суеверен.

Научих вече толкова неща,
че вече губя сякаш интереса
към хора и към някои места –
с годините все други ми харесват...

петък, 18 февруари 2011 г.

Походка на котка


С походка на котка
ме следваш, любима.
За тази разходка
не търсим причина.

Причината знаем
от толкова време –
любов е, това е -
любов до колене.


четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Улегнала любов



Да се чуем по обяд.
Да си разменим по дума.
Цял един огромен свят
е застанал помежду ни.

По обяд се обади.
Или аз ще се обадя,
както правехме преди,
още като бяхме млади.

Днес, в улегнала любов,
нямо влюбени сме вече,
но без теб не съм готов
да замина надалече...

Дума само ми кажи.
Обади ми се по обед,
та да спре да ми тежи,
че съм сам, а идва пролет...


сряда, 16 февруари 2011 г.

По риза


Беше толкова близо,

сам докоснах те почти...

Останал бях по риза,

по зелените си очи,

после... внезапно празно,

после едно бяло платно...

Поглед взирам напразно.

Дано пак те срещна. Дано.

Ти по ризата бяла

лесно ще ме разпознаеш -

и при друг да си спряла,

даже друг да пожелаеш...

вторник, 15 февруари 2011 г.

"ДА" е твоето "НЕ"


Твърдото НЕ...

Тихото ДА...

Част си от мен -

като вода.

Правиш ме нов –

в тялото ми

давиш с любов

цялото ни.

Без суета

знам, че поне

с мене става ДА

Твоето НЕ.

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Очите са виновни


За да има любов,

са виновни очите...

Но не си ли готов,

на любов не разчитай.

Щом погледнеш във друг,

тебе вече те няма –

просто почваш от тук

да живееш за двама.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Валентинка


Ден е за влюбени.

Влюбват се ден ли?

После изгубени.

Пак търсиш мен ли?

Ден за обичане.

Само веднъж ли

всички се вричаме..

Аз съм ти мъж ли?

Ден за прегръщане.

Ден за целувка.

После си връщаме

всяка преструвка...

Ден за единия,

двама и трима -

ден за любимия -

нека го има...

По същото време


По същото време,
на същия ъгъл,
с прегръдка превзе ме...
Или съм се лъгъл?

Дали съм измислил
целувката твоя?
Приписвам ли мисли?
Била ли си моя?

Но все ми се струва,
че точно оттука
чрез теб съществувам
и в радост, и в мъка.

петък, 11 февруари 2011 г.

Влудяване


Странни неща се случват около нас. Странни неща се случват и с нас. Влудяваме се постепенно, но сигурно.

Сутрин излизам от входа на кооперацията си в Борово, препъвам се в няколко найлонови торбички и се радвам, ако няма сняг. Иначе ще стигна до трамвайната спирка, качен на шейна. Споменавам сприрката на трамвай №7, тъй като от два месеца съм без шофьорска книжка – отказах да дам рушвет на катаджиите /”катаджия” е хубава дума, звучна/. Та ако стигна до спирката невредим, започвам да се вглеждам в хората, които също чакат. Някои са развили тикове. Повечето са със слушалки в ушите, все едно отказват да чуват какво става извън тях. И с тях. Ходят напред – назад като лъвове в невидима клетка. Някои се чувстват като в затвор, повечето – като в лудница.

Докато бавно се нося по релсите, хвърлен в тенекиения трамваен търбух, се опитвам да откривам хубави неща по маршрута на трамвай №7. Осъзнавам, че пейзажът не е станал по-симпатичен, а просто съм свикнал с грозотата му. Сиво. Некрасиво.

Понякога ми се ще да заговоря някой непознат. Когато понеча да се усмихна на някого, той ме гледа подозрително. Готов е да ме изяде. Българинът е свикнал да мисли, че непрекъснато му говорят зад гърба. А ако си го помисли, когато го гледаш право в очите, може да скочи върху теб и да избоде твоите. Странно. По тази причина се отказвам да завързвам разговор, а с времето преставам и да се усмихвам на непознати. Егоистично, загрижен за собственото си оцеляване, непрекъснато си повтарям, че животът е онова, което сам влагаш в него. Затова гледам да влагам по-малко напрежение. Лошото е, че влагам много мисли, а „познанието трупа тъга”, както казва Макс Фриш. Ама на кого му пука за Фриш?

Тук и сега фетишите са други. Ето едно момиче, красиво на пръв поглед, което изважда телефон от чантата си. „КъдЙе?”, пита тя, и от втори поглед осъзнавам, че Макс е абсолютно прав. Ако не се возя в трамвай, ще си остана по-малко тъжен. Добре, че след седмица си взимам шофьорската книжка. Въздъхвам облекчено. Дори пак леко се усмихвам, но без да поглеждам някого в очите. Странно е когато се усмихвам на себе си.

Една дребна, възрастна, миришеща на пор женица, е запокитена в трамвайната лудница с два буркана туршия, връзка праз лук и намачкан вестник. Тя няма телефон. Изглежда така, сякаш и няма на кого да звъни. Къде си тръгнала? Къде отиваш в девет сутринта? Може би се вълнува от разговорите на другите луди, попива всяко чуждо „ало”, за да се мисли за нормална. Няма кой да й подаде ръка, когато слиза до НДК. Лудите се пазят от луди. И докато слиза, всички останали чакаме и остаряваме, защото слизането й е дълъг процес. В нашите трамваи стъпалата са високи, но за сметка на това тесни. Колко странно.

Успявам да се измъкна от желязната паст на трамвая. Вярно, малко остарял, но много доволен, че съм отново навън. Нищо, че светофарът не работи и рискувам да бъда блъснат от някоя мацка, която кара кола, серия „Q”. Едни се возят на трамвай №7, други препускат в живота с „Q7” – ца. Но всички ядем праз лук. Странно?

Докато вдишвам мръсния февруарски въздух, осъзнавам че луксозните опаковки често съдържат евтини подаръци. Това не ми дава крила, а само стимулира опита ми да пресека улицата. Жаждата ми да мина на отсрещния тротоар е неустоима, сякаш зад ъгъла нищо няма да е същото. Нали се сещате за онези жени, които имитират бързане: уж подтичват задъхано, а всъщност не изминават разстоянието по-бързо от нормалния си ход. Подтичваме, докато крачим вяло, за да спрем за неопределено време пред неработещия светофар. Странни неща стават около нас. Странни неща стават и с нас. Хората минават за странни, защото имат съзнание, което често им изневерява в преценката за събития и други хора. Затова например няма понятие "странна коза".

Веднъж да пресека улицата! Обещавам си, ако зад ъгъла някой ми се стори твърде прозрачен, да погледна през него. Може да е цветно. Нали, г-н Фриш?

Джоконда на рамото


Татуирано рамо,

прокъсана риза -

усмихва се рано

от там Мона Лиза...

Цигара запалил,

къде ли отива?

Не е ли забравил

портфейл до статива?!

Художнико, бавно

през времето бързай -

Джокондата славна

иди виж отблизо...

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Планетата България


Живея в България. Това е една мъничка планета със собствена Слънчева система, намираща се на милиони светлинни години от Млечния път. В Млечния път има една друга планета, наречена Земя. Един от континентите й се казва Европа. Обитателите на моята планета много искат да се побратимят с европейските земляни. Българите умеят да искат. Но не умеят да дават от себе си, за да реализират мечтите си.

В България времето е застинало. Времето тук наричаме преход. Дишаме мръсен въздух. Ядем лоша храна. Тичаме по клинични пътеки, вместо да тичаме за здраве. Бързаме да се прецакваме един друг, тъй като ни липсват самочувствие и ентусиазъм да се съревноваваме честно и открито с европейците. Мори ни мързел. Депресия ни мори. Сутрешните телевизионни блокове са покъртителни с истории за отвлечени хора, изоставени деца и убити съпруги и майки. Вечерните новини ни досъсипват с пунктуалност по същите теми. Защото фактите трябва да бъдат утвърждавани в съзнанието ни. За всеки случай.

Иначе сме горди с културата си. Нашата култура е специфична. При нас поп – иконите не са на почит. При нас са на почит попфолк – афишите. От огромните билбордове по сивите ни и пълни с дупки улици и булеварди ни се усмихват сластно жени, известни с първите си имена. Те минават за певици. Свикнали сме да ги приемаме за такива. Главозамайват ни с песни за кебапчета и кюфтета, визуализират мечтата ни за скъпи дрехи, къщи и коли. Пръщящи от ботокс, с натежали от грим очи, друсащи кълки, друсащи и други неща в тоалетните на лъскави заведения. Пример за подражание...

Тук създаването на изкуство е лукс. Всичко друго е порно.

На нашата малка планета децата вече не се възпитават в училище. Заети са да говорят по мобилни телефони в час или да пият бира и да пушат цигари на двора в междучасията. Учителите безпомощно пият водка в учителските стаи, абдикирали от задълженията си на възпитатели. Поучават ни телевизията и интернет. Облъчват ни като рентген.

Възрастните българи сме в преход, младите – в междучасие. Така поддържаме равновесието на опростачаването. Затъпяващи и затлъстяващи, продължаваме напред към обещано Нещо. Псувайки тъмните подлези, но изхвърляйки боклука си в найлонови торбички през балконите на панелните си кутийкии. Нищо.

Ние, българите, също можем да мечтаем. Представяме си, че не всички милиони ще бъдат откраднати. Че парвенютата един ден ще осъзнаят, че под перуките, изкуствените мигли и силикона се блещи празнота, която поглъща като черна дупка. Че ще заделят някой лев за мъничко култура. Че субкултурата ще остане затворена като книжка с комикси на непрекъснатия преход. Че няма да имаме министър на културата, който пише „сбогом” със „з”. Защото и тук има много талантливи, но недооценени обитатели като художници, актьори, певци и писатели. Те заслужават да бъдат гъзари, а не г*зове.

На моята планета улиците още не са осветени. Понякога хвърлям поглед през мощния телескоп към Европа на Земята и ми се ще и България да заблести толкова ярко, чисто и неподражаемо. Все се взирам в небесата, очаквайки европейците да дойдат при нас с лъскав космически кораб, тъй като нашите технически възможности не ни позволяват да изминем бързо разстоянието до тях. И ако има нещо, което не ме прави чак толкова незначителен като обитател на планетата България, то е че в необятния Космос се рее "Излел е Делю хайдутин" на Валя Балканска...

М ъ ж


Виж, русият мъж

трудно става за мъж:

щом тук съм веднъж,

все за мене се дръж.

В зелени очи,

в побелели коси,

мъжът си личи

и жената краси.

Обичай ме и

аз ще бъда готов

да дам себе си

с цялата си любов.

сряда, 9 февруари 2011 г.

Нямо куче


Щом можеш, стой си вкъщи.

Навън е пълно с луди.

Народът е намръщен,

нещастен и изгубен.

Не зная как се случи.

Не зная докога е.

Народът ни е куче,

но нямо е, не лае.

Щом можеш, не излизай.

Пусни и тъмни щори.

Не пускай телевизор,

не ти е нужен говор.

Днес думите не стигат.

То всъщност думи няма.

Уж има ни на книга,

но уж ни има само...

Просто ме обичай


Има ли причина

да се любим трима?

Само теб обичам,

глупаво момиче.

Другият не може

нищо да предложи,

той ни е излишен

като свят предишен.

В този свят за двама

аз и ти сме само.

Другият го няма,

тук за друг е рано.

Нищо не отричай,

глупаво момиче...

Аз съм по-различен,

просто ме обичай!

понеделник, 7 февруари 2011 г.

От едно до три


Очите си за малко затвори.

За малко отпусни глава и тяло.

Преброй негласно от едно до три,

а после представи си огледало:

ще видиш в него моето лице

с брада набола, но с усмивка лека,

ще видиш в него двете ми ръце,

протегнати към тебе отдалеко;

ще видиш как дъхът ми като дим

поти повърхността към теб изпратен;

Наум рисувай погледа ми син,

носа ми, устните ми и косата,

и щом очите си отвориш пак,

за себе си ще можеш да ме имаш –

оставил върху огледало знак,

за който любовта ти рима има.

Шамар


Шамарът ти любовен

така ме зашлеви,

че от екстаз върховен

тревогата надвих;

Изправих се и тръгнах

нагоре и напред;

до корени изтръгнах

страха от теб за теб,

а ти ме следваш вярно

по пътища безброй,

щастлива следшамарно,

че твой съм и без бой.

неделя, 6 февруари 2011 г.

Измамна пролет


Измамна пролет е навън –

усмихнат топъл февруари –

прекъсна зимния ми сън,

стопи снега на януари;

небето щедро се откри

и слънцето усмихна щедро;

неделя маската си скри

и върна си лицето ведро.

Дочувам бодри гласове

на малки и щастливи птички -

след дълги зимни студове

щастливи с птичките сме всички.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Двама



Направи ме зависим.

Завинаги обсебен.

Навсякъде все ти си.

Напомня всичко тебе.

В сърцето ми, в ума ми,

в ръцете ми, в нозете –

усещам те в тила ми,

в гърдите, в раменете.

Усещам те съдбовно –

съдба предначертана –

завинаги любовно –

двама, двама, двама...

сряда, 2 февруари 2011 г.

Когато осезаемо ми липсваш


Отвън навътре влиза любовта,

а после със душата ти привиква.

Привикне ли, пак вън излиза тя

и става за любимия реликва.

Тя има собствен мъничък олтар,

пред който казваш своята молитва;

за храма й не трябва катинар,

да я опазваш с времето се свиква.

Свещичка й запалваш всеки ден,

от прах и лоши мисли я почистваш...

Любима, в този храм си всеки ден,

когато осезаемо ми липсваш.

вторник, 1 февруари 2011 г.

Запомни ме



Запомни ме. Недей си отива.

С мен ще бъдеш безкрайно щастлива.

Остани за безсънните нощи.

Има още любов. Има още.

Запомни ме добър и улегнал

как по детски до тебе съм седнал,

неподправен, чаровен и весел,

в тебе детското бързо харесал.

Запомни ме. Недей слага точка.

Любовта често търси отсрочка.

Да запазиш началното чувство

занапред е голямо изкуство.

Запомни ме. Рисувай ме бавно

и възпявай ме в стихове славни.

Обичта е онази, която

изрича имената ни слято.

Запомни ме. И аз ще те помня.

Празнотата без теб е огромна...