Живея в България. Това е една мъничка планета със собствена Слънчева система, намираща се на милиони светлинни години от Млечния път. В Млечния път има една друга планета, наречена Земя. Един от континентите й се казва Европа. Обитателите на моята планета много искат да се побратимят с европейските земляни. Българите умеят да искат. Но не умеят да дават от себе си, за да реализират мечтите си.
В България времето е застинало. Времето тук наричаме преход. Дишаме мръсен въздух. Ядем лоша храна. Тичаме по клинични пътеки, вместо да тичаме за здраве. Бързаме да се прецакваме един друг, тъй като ни липсват самочувствие и ентусиазъм да се съревноваваме честно и открито с европейците. Мори ни мързел. Депресия ни мори. Сутрешните телевизионни блокове са покъртителни с истории за отвлечени хора, изоставени деца и убити съпруги и майки. Вечерните новини ни досъсипват с пунктуалност по същите теми. Защото фактите трябва да бъдат утвърждавани в съзнанието ни. За всеки случай.
Иначе сме горди с културата си. Нашата култура е специфична. При нас поп – иконите не са на почит. При нас са на почит попфолк – афишите. От огромните билбордове по сивите ни и пълни с дупки улици и булеварди ни се усмихват сластно жени, известни с първите си имена. Те минават за певици. Свикнали сме да ги приемаме за такива. Главозамайват ни с песни за кебапчета и кюфтета, визуализират мечтата ни за скъпи дрехи, къщи и коли. Пръщящи от ботокс, с натежали от грим очи, друсащи кълки, друсащи и други неща в тоалетните на лъскави заведения. Пример за подражание...
Тук създаването на изкуство е лукс. Всичко друго е порно.
На нашата малка планета децата вече не се възпитават в училище. Заети са да говорят по мобилни телефони в час или да пият бира и да пушат цигари на двора в междучасията. Учителите безпомощно пият водка в учителските стаи, абдикирали от задълженията си на възпитатели. Поучават ни телевизията и интернет. Облъчват ни като рентген.
Възрастните българи сме в преход, младите – в междучасие. Така поддържаме равновесието на опростачаването. Затъпяващи и затлъстяващи, продължаваме напред към обещано Нещо. Псувайки тъмните подлези, но изхвърляйки боклука си в найлонови торбички през балконите на панелните си кутийкии. Нищо.
Ние, българите, също можем да мечтаем. Представяме си, че не всички милиони ще бъдат откраднати. Че парвенютата един ден ще осъзнаят, че под перуките, изкуствените мигли и силикона се блещи празнота, която поглъща като черна дупка. Че ще заделят някой лев за мъничко култура. Че субкултурата ще остане затворена като книжка с комикси на непрекъснатия преход. Че няма да имаме министър на културата, който пише „сбогом” със „з”. Защото и тук има много талантливи, но недооценени обитатели като художници, актьори, певци и писатели. Те заслужават да бъдат гъзари, а не г*зове.
На моята планета улиците още не са осветени. Понякога хвърлям поглед през мощния телескоп към Европа на Земята и ми се ще и България да заблести толкова ярко, чисто и неподражаемо. Все се взирам в небесата, очаквайки европейците да дойдат при нас с лъскав космически кораб, тъй като нашите технически възможности не ни позволяват да изминем бързо разстоянието до тях. И ако има нещо, което не ме прави чак толкова незначителен като обитател на планетата България, то е че в необятния Космос се рее "Излел е Делю хайдутин" на Валя Балканска...
Няма коментари:
Публикуване на коментар