петък, 11 февруари 2011 г.

Влудяване


Странни неща се случват около нас. Странни неща се случват и с нас. Влудяваме се постепенно, но сигурно.

Сутрин излизам от входа на кооперацията си в Борово, препъвам се в няколко найлонови торбички и се радвам, ако няма сняг. Иначе ще стигна до трамвайната спирка, качен на шейна. Споменавам сприрката на трамвай №7, тъй като от два месеца съм без шофьорска книжка – отказах да дам рушвет на катаджиите /”катаджия” е хубава дума, звучна/. Та ако стигна до спирката невредим, започвам да се вглеждам в хората, които също чакат. Някои са развили тикове. Повечето са със слушалки в ушите, все едно отказват да чуват какво става извън тях. И с тях. Ходят напред – назад като лъвове в невидима клетка. Някои се чувстват като в затвор, повечето – като в лудница.

Докато бавно се нося по релсите, хвърлен в тенекиения трамваен търбух, се опитвам да откривам хубави неща по маршрута на трамвай №7. Осъзнавам, че пейзажът не е станал по-симпатичен, а просто съм свикнал с грозотата му. Сиво. Некрасиво.

Понякога ми се ще да заговоря някой непознат. Когато понеча да се усмихна на някого, той ме гледа подозрително. Готов е да ме изяде. Българинът е свикнал да мисли, че непрекъснато му говорят зад гърба. А ако си го помисли, когато го гледаш право в очите, може да скочи върху теб и да избоде твоите. Странно. По тази причина се отказвам да завързвам разговор, а с времето преставам и да се усмихвам на непознати. Егоистично, загрижен за собственото си оцеляване, непрекъснато си повтарям, че животът е онова, което сам влагаш в него. Затова гледам да влагам по-малко напрежение. Лошото е, че влагам много мисли, а „познанието трупа тъга”, както казва Макс Фриш. Ама на кого му пука за Фриш?

Тук и сега фетишите са други. Ето едно момиче, красиво на пръв поглед, което изважда телефон от чантата си. „КъдЙе?”, пита тя, и от втори поглед осъзнавам, че Макс е абсолютно прав. Ако не се возя в трамвай, ще си остана по-малко тъжен. Добре, че след седмица си взимам шофьорската книжка. Въздъхвам облекчено. Дори пак леко се усмихвам, но без да поглеждам някого в очите. Странно е когато се усмихвам на себе си.

Една дребна, възрастна, миришеща на пор женица, е запокитена в трамвайната лудница с два буркана туршия, връзка праз лук и намачкан вестник. Тя няма телефон. Изглежда така, сякаш и няма на кого да звъни. Къде си тръгнала? Къде отиваш в девет сутринта? Може би се вълнува от разговорите на другите луди, попива всяко чуждо „ало”, за да се мисли за нормална. Няма кой да й подаде ръка, когато слиза до НДК. Лудите се пазят от луди. И докато слиза, всички останали чакаме и остаряваме, защото слизането й е дълъг процес. В нашите трамваи стъпалата са високи, но за сметка на това тесни. Колко странно.

Успявам да се измъкна от желязната паст на трамвая. Вярно, малко остарял, но много доволен, че съм отново навън. Нищо, че светофарът не работи и рискувам да бъда блъснат от някоя мацка, която кара кола, серия „Q”. Едни се возят на трамвай №7, други препускат в живота с „Q7” – ца. Но всички ядем праз лук. Странно?

Докато вдишвам мръсния февруарски въздух, осъзнавам че луксозните опаковки често съдържат евтини подаръци. Това не ми дава крила, а само стимулира опита ми да пресека улицата. Жаждата ми да мина на отсрещния тротоар е неустоима, сякаш зад ъгъла нищо няма да е същото. Нали се сещате за онези жени, които имитират бързане: уж подтичват задъхано, а всъщност не изминават разстоянието по-бързо от нормалния си ход. Подтичваме, докато крачим вяло, за да спрем за неопределено време пред неработещия светофар. Странни неща стават около нас. Странни неща стават и с нас. Хората минават за странни, защото имат съзнание, което често им изневерява в преценката за събития и други хора. Затова например няма понятие "странна коза".

Веднъж да пресека улицата! Обещавам си, ако зад ъгъла някой ми се стори твърде прозрачен, да погледна през него. Може да е цветно. Нали, г-н Фриш?

2 коментара:

  1. Здравей! Току-що те открих. Този текст е... това, което се върти в главата ми от дни.. месеци...но не съм имала сили да го формулирам. натъжи ме много, но всяка е сълза е прекрасна. Поздрави, До.

    ОтговорИзтриване