Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Променям се.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека. Единственото, което осезаемо продължава да се набива на очи, след като тя е някъде надолу по неугледното стълбище, е пликът с боклук. Съседката ми никога не си изхвърля боклука навреме. Вероятно се застрахова, че съществува, след като е оставила на показ някакви неща пред входната си врата. ВИЖДАТЕ ЛИ, ИМА МЕ. АЗ ЖИВЕЯ ТУК.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Устните са мегафони за скрити мисли и наизустени думи. Често устните докосват други устни, изследват ги, за да се убедят че не са единствени. Вероятно онова, което наричаме целуване, ни прави да изглеждаме от плът и кръв. В другите моменти сме само представа за тяло.
Втората цигара всъщност е последната от кутията. Леко ми се вие свят, но продължавам да държа темпо. Аз се въртя със със скоростта на Земята и това ми дава сигурност, че няма да падна от нея. Гравитацията на чувствата сякаш ме е заковала за повърхността й и всички хора, състояния и събития сами идват при мен. Дори, когато се случва да се обяснявам в любов, не е нужно да правя крачки. Взирам зелените си очи в други очи и мълча. „Обичам те” се предполага. „Сбогом” също се случва често.
Докато пуша, съм се променил с няколко минути. В живота ни нито едно дръпване от цигарата не е като предишното. То не може да бъде повтаряно. С любовта е същото. Любовта няма повторения. Цигарата и любовта са единствени, димът винаги е различен. Земята се върти толкова бързо, че няма време да ревизириме чувствата си.
СЕГА това засилва усещането за иреалност. Има някаква тайнственост. Има нещо сакрално в преживяването на любов. А една тайна става още по-голяма и мистериозна, когато започне да се предава от уста на уста. Затова по-горе споменах устните...
Когато изпушвам и втората цигара, смачквам кутията в ръката си. Целофанът й издава звук, от който котаракът ми пощурява. Усмихвам се (с устни).
Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар