неделя, 30 септември 2012 г.

Нека сме сами


Не. Няма връщане. Защо са ни?
Тъй евтини са в пошлия си блясък…
Не се обръщай. Нека сме сами.
Не са ни нужни замъци от пясък.

Далеч от тях ще ни е по-добре.
Ще се обичаме невинно. Можем.
В живота нещо трябва да умре,
преди начало ново да се сложи.

Ще бъдем двама. Нищо че ръми.
Хвани ръката ми. Не се обръщай.
Прекрасно ще е с теб да сме сами.
Прегръщай ме.
Прегръщай ме.
Прегръщай.

Левитация


Ти си котка. Затворила очи, гръбнакът ти нежно се врязва в мекия матрак. Матраците имат нужда от нежност. Тялото ти е изпънато като струна. Струва ми се, че мъркаш. Гледам те. Полудявам. Не искам да спирам. После преминава във взиране. Втренчване. Клепачите ти потрепват като крилца на муха. Пърхат. Какво сравнение за една котка. Стъпвам на пръсти, без да спирам да се взирам в теб. Почти левитирам. Левитацията е присъща на обезумелите от любов.
Ти си котка. Най – вероятно имаш девет живота. Но аз съм просто мъж, който има само този живот на разположение. И нямам никакво време. Затова бързам да те обичам. Втренчено.

събота, 29 септември 2012 г.

За трети тук изобщо място няма (На Е. и М.)


За трети тук изобщо място няма.
Не е от ревност. Факт е. Просто факт.
Светът ни е наистина за двама.
За двама е любовният ни акт.

Аз. Ти. И умълчаната ни стая.
Останалото няма място тук.
Не подлежи на коментар. Аз зная.
Не може в тази стая да сме с друг.

Не е от ревност. Нищо не зависи
от мен и теб. Животът е такъв.
За мен във тази стая само ти си.
Заключих се във нея с тебе пръв.

Сгушена във мене


Със сигурност днес няма да вали.
Със сигурност аз пак ще те обичам.
И ти ще ме обичаш днес. Нали?
Когато не вали, не съм различен.

Със сигурност насред проливен дъжд
по-силно теб във себе си притискам.
В останалото време пак съм мъж,
безумно влюбен мъж. Пак тебе искам.

Със сигурност. Ала не знам дали,
потънала в очите ми зелени,
не искаш силен дъжд да завали,
за да останеш сгушена във мене.

петък, 28 септември 2012 г.

Зависими


Целувам хладните ти рамене.
Все още да целувам се срамувам.
Не ме е срам от чувствата ми. Не.
Как мога от любов да се преструвам.

И ти все още имаш онзи свян -
възбуждащ и така неподражаем…
И твоят свян и моят мъжки срам,
зависими един от друг са, знаем. 

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Преди да стане време за чадър



Прииска ми се друго. Не посмях.
За малко ми се щеше. За минута.
Понякога и любовта от страх
остава за молитвите нечута.

А исках само малко по-добър
в обичането си към теб да стана.
Преди да стане време за чадър.
За малко. Щяхме пак да сме си двама.

Представих си, че нежността у мен
възторжено ще гръмне като песен.
Септември си отива и след ден
наистина ще бъде вече есен.

Е, нищо. Аз и ти, и есента
достатъчни сме. Другото мечта е.
Излишно е да плашим любовта.
От рутината и от възрастта е.

сряда, 26 септември 2012 г.

Déjà vu


 Вече видяно.
Вече направено.
Неизживяно.
И неподправено.

Вече били сме.
Още обичаме.
Нежно на „ти” сме.
Как си приличаме!

Още е рано.
В нежност изгубени,
още сме двама.
Стари и влюбени.

вторник, 25 септември 2012 г.

Понеже с теб на себе си приличам


Бъди благословена за това,
че ме накара нещо да обичам,
че ходя със изправена глава,
понеже с теб на себе си приличам;
че оценявам всяка капка дъжд,
че вятърът до себе си допуснах,
че аз, откакто ме направи мъж,
целувка твоя вече не пропуснах;
че станах силен в своята тъга,
че ме научи нежност да желая,
че ако бях без теб за миг сега,
по-скоро щях да бъда мъртъв. Зная.

За да те обичам повече


Увисвам по средата на деня като махало на часовник. Съзвучието от клаксони заглушава мислите за теб. Полюшвам се в безтегловността да те притежавам. Някакви птици прелитат над главата ми. Сякаш са изрязани от гланцово блокче. И те изглеждат нереални. Отнякъде детска ръка изрязва и едно синьо небе, за да заприлича съвсем на кич. После изрязва и майка си. Вероятно от любов.
В момента моята любов към теб е часовник. Зъбните колела са спрели, за да си починат, а с тях и аз. Чакам те, увиснал между часовете. Часовете, които минават бързо, защото сме решили да впрегнем времето в своя полза. Всичко се побира в една малка черна точица. Дете, майка му, птици, небе и твоето очакване  – Големият взрив, който ще задвижи механизма на големите зъбни колела в големия часовник. За да те обичам повече. 

понеделник, 24 септември 2012 г.

Без тебе нищо на света не съществува


Не виждам птици. Слънцето се скри.
Не чувам и морето да бушува.
Не си отивай. Моля ти се. Спри.
Светът без теб за мен не съществува.

По-скоро бих отдал се на смъртта,
отколкото на мъката и края.
Отидеш ли си, тръгва любовта,
а с нея и представата за рая.

Не си отивай. Моля ти се. Спри.
Без тебе нищо на света не струва.
Аз любовта ще умножа по три,
по три ще те прегръщам и целувам.

неделя, 23 септември 2012 г.

Защото е кармично да сме двама


Разминахме се. Нищо. Ти и аз
така се разминаваме с години.
Не идва още времето за нас.
Поне се разпознаваме по име.

И нощем се познаваме в съня.
Или когато пушим по цигара.
Разминахме се. Свършва се денят.
До утре. И цигарата догаря.

Но скоро ще се спрем един до друг,
защото е кармично да сме двама.
Разминахме се. Утре ще си тук.
И аз ще съм. И с тебе ще остана.

събота, 22 септември 2012 г.

Не са забрава устните ми


Не помниш ли? Любовната печал
е близка до студената забрава…
На мене лично много ми е жал.
Обичах те. Невинен бях тогава.

Обичам те и днес. Невинността
отдавна си отиде. Ти остана.
Създадохме си навик в любовта.
От навика боли ни като рана.

Но как не помниш нищо от преди?
Това ли от тревоги те спасява?
Навсякъде са нашите следи.
От нас все нещо винаги остава.

Не са забрава устните ми, не.
Те още уморено те целуват.
По твоите изящни колене
докато дишаш, все ще съществуват.

петък, 21 септември 2012 г.

Любов е. Голяма.


Ти нищо не знаеш.
Любов е. Опасно.
Не знаеш. Нехаеш.
За мен е ужасно.
Отвътре гори ме.
Така е отдавна.
Страстта като дим е.
Души ме. Но бавно.
През димна завеса
за теб се оглеждам.
Изглежда, добре съм.
Нормално изглеждам.
Не виждаш. Ужасно.
Страстта ме връхлита.
За теб е прекрасно.
А мене - не пита.
Докато умирам,
все още сме двама.
Не искам да спира.
Любов е. Голяма.

Облаците на тъгата


Времето се натъжи, поплака дъждовно, но облаците на тъгата така и не си отиват. Едва отваряме очи. Едва се целуваме. Само ръцете ни не престават да са една в друга. Студът навън е толкова истински, че оставаме вцепенени в леглото, което ухае на теб и мен – топло, уютно и сигурно. Леглото в края на септември се превръща в наше убежище. Леглото в края на септември е онази непоколебима готовност да останем заедно, докато чуваме стъпките на съседите по външното стълбище. И двамата не харесваме дебелите дрехи. Шаловете и останалите аксесоари са само извинение за неудобните сака, якета и шлифери. Избираме да останем голи. Поне за ден-два. Когато облаците на тъгата ще се разсеят от силата на есенния вятър. 

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Така да ни отива есента


Така да ни отива есента.
И виното червено в хладно време.
По шумата от падащи листа
ще се разходим. Топло ще е с мене.

Ще се усмихваш. Аз ще бъда мил.
Ще ти оправя кичур. После шала.
Щастлив, че точно тебе съм открил.
Щастлива, че до мен си остаряла. 

сряда, 19 септември 2012 г.

Понякога ми идва да съм друг


Да бъда друг така и не посмях.
Харесваш ме такъв. Това ми стига.
Харесваш гръмогласния ми смях.
Обичаш ме като любима книга.

Понякога ми идва да съм друг
в романтиката, в нашите целувки…
Ала не смея. Същият съм тук.
Ще вземеш тази другост за преструвка.

Такъв ще си остана. Смях на мъж.
Ръка на мъж. Познати устни мъжки.
Мъж, срещнал те във цъфналата ръж,
и влюбен в теб. Без никакви задръжки.

вторник, 18 септември 2012 г.

Сравнения


Не мога без сравнения за теб.
Метафорите блъскат се в ума ми.
Бях просто мъж. Сега съм и поет.
Ти пишеш с показалец по гърба ми.

И всяка фраза, настанена в мен,
докато ваеш по гърба ми думи,
зависим прави ме от теб съвсем…
И няма нищо друго помежду ни.

понеделник, 17 септември 2012 г.

Внезапно като гръм


Осъмнах с откровения. Така
внезапно като гръм ме сполетяха.
Заляха ме със сила на река,
и сладки - точно като тебе - бяха.

Разбрах, че ти си всичко на света –
септември и дъждът му с всяка капка…
Осъмнах с мисълта, че любовта
за нас не може да остане кратка.

Така внезапно - точно като гръм -
нахлу желанието откровено
да бъда с теб наяве и насън,
като че ли ще бъде за последно.

неделя, 16 септември 2012 г.

Дъждът дойде


Дъждът дойде. Не ти го бях обещавал. Ти също не ме предупреди. Настигна ни ненадейно, като първа любов. Капките вода сякаш напоиха общите ни спомени и те изведнъж станаха осезаеми като гъба – набъбнали от нежността на септемврийския порой. Още сме двама, но това не пречи да вървим един към друг. Зад нас остават любими места и думи. Пред нас са локвите, които ще прескачаме усърдно като деца, невинни в своята неосъзната предопределеност да обичат. Този дъжд е нашата невъзможност да бъдем разделени. По това време на годината просто обозначаваме смъртната готовност да останем заедно. И никога под чадър. Важно е да бъдем мокри.

събота, 15 септември 2012 г.

Нека е така


И аз съм никой. Тихо. Замълчи.
Те чуват всичко. Виждат всяка ласка.
В очите завист винаги личи.
Усмихват ни се. Но това е маска.

Обичай ме. Но нека е така,
че да остане любовта ни в тайна.
Гали ме, ала твоята ръка
по тъмно нека бъде всеотдайна.

Далеч от завистливите очи,
по-сигурно е да останем двама.
И аз съм никой. Моля те, мълчи.
От думи любовта ни нужда няма.

петък, 14 септември 2012 г.

Защото те обичам


Отивам си, за да остана с теб.
Далеч от тебе, ще останем двама.
След лято идва есен. После лед.
Ако остана, ще настъпи драма.

Очите търсят другите очи
и отдалеч са винаги красиви.
Остана ли, ще почнем да мълчим.
От разстояние ще сме щастливи.

Отивам си. Със теб ми е добре.
Отивам си. Така да ти приличам…
Това не може да се разбере,
освен от теб. Защото те обичам.

четвъртък, 13 септември 2012 г.

Ела по тяло


Ела при мен. От тъмната страна,
където страстите остават живи.
Не ни е нужна дневна светлина,
когато сме в екстаз на ласки диви.

Под кожата ми влез. Мини през мен.
Целувай всичко. Там се предполага.
Екстазът ни по тъмно споделен
напомня вечността. Ела веднага.

На светло суетата остави.
От тъмната страна ела по тяло.
Със тялото ми всичко направи.
За теб е. Само твое е. Изцяло.

сряда, 12 септември 2012 г.

Обичам. Теб.


Обичам. Теб. Това е. Твой съм. Да.
Зависим съм. Любовно. Знаеш. Мила…
Ти. Нежност моя. Дързост. Свобода.
Защо? Защо от мене си се крила?

Чрез теб. До теб. Завинаги. Ти с мен.
Така до края. После отначало.
Ти. Нощ. Звездите. И небето. Ден.
Ти. Черното. Ти. Сивото. Ти. Бяло.

Това е. Другото? Тъга. Лъжа.
Останалото. То не съществува.
Обичам. Теб. Любов. На теб лежа.
И бавно – теб – навсякъде целувам.

вторник, 11 септември 2012 г.

Трима


Така ще е до края на света.
Или докато в него нас ни има.
Аз, ти и помежду ни любовта.
Кармично е да остареем трима.

Стареем, подредени като в кръг.
Кръгът не е на Брехт. Но е безкраен.
Обичаме се с всеки свой недъг.
И всяка слабост тримата си знаем.

Така ще е до края. Скъпи мой.
Любима моя. Първа и последна.
Щом стигнем до последния завой,
и тримата за малко ще поседнем.

Цигара ще запаля за финал.
Ще ти я дам. След мене допуши я.
А аз ще ти се радвам. Остарял.
И влюбен като юноша. До шия.

Да казваш "Да"


Обичай ме, докато е възможно.
Животът ни е кратък. Просто миг.
Да се обичаме изглежда сложно.
Не е. За двама ни е като тик.

За нас това е толкова присъщо –
какво е късна есен без дъжда…
Достатъчно е тебе да прегръщам,
а ти единствено да казваш „Да”. 

понеделник, 10 септември 2012 г.

Твърде много цигари


Тя влезе в стаята. Осъзнаваше, че не може да избяга от безумството на ревността. С треперещи пръсти запали цигара. Гледаше в огледалото собственото си отражение и за момент й се стори, че образът не е неин. Димът се стелеше като воал пред лицето й. Мъглата по време на ревност е непробиваема. Искаше да крещи, но мълчеше. Мълчеше, но главата й беше пълна с отговори и липсата на въпроси я влудяваше още повече. Тя знаеше всичко. Нищо отдавна не я изненадваше. Никой не можеше да проумее тази нейна убеденост, че поводите за ревност са като червило, което никога не свършва. Трепереше и пушеше, докато престана да вижда себе си в огледалото. Изчезнала от самата себе си за момент, тя си обеща да бъде снизходителна. В противен случай щеше да се наложи занапред да изпуши твърде много цигари.

неделя, 9 септември 2012 г.

Стига ни това


Наоколо е пълно с тъжни хора,
които се усмихват наизуст…
Не ни е нужна тяхната умора,
смехът им гръмогласен - див и пуст.

В очите им не искам да поглеждам.
Заразна става тяхната тъга.
Изгубили са всякаква надежда.
Да си останем двамата. Сега.

Небето стига. Стигат тишината,
и гушкането в меката трева;
целувките на есенния вятър
с целувките ни. Стига ни това…

събота, 8 септември 2012 г.

За да останем двама


Мълчанието само остави.
Объркват всичко думите от нежност.
Съмненията на руло навий
и под дивана ги хвърли небрежно.

Достатъчни са нашите ръце –
по тялото ми твоите обичат,
а моите - по твоето лице.
Ръцете знаят нежно да събличат.

Ръцете. Нищо друго между нас.
Голямата любов е всъщност няма.
Тя няма нито думи, нито глас.
Не говори. За да останем двама.

петък, 7 септември 2012 г.

Лудост


Почти усещам вече лудостта.
Започва като скоч да ме изгаря.
По вените разнася я кръвта.
Не ме докосвай. Да не те опаря.

Изчакай малко. Мъничко задръж.
По теб е тази лудост, то е ясно.
От любовта да полудее мъж
сега е нещо рядко. Но прекрасно.

Ще бъда твой. Въпрос на часове.
Но рано е да ме докосваш още.
За теб са всичките ми бесове.
Гальовни денем. Непослушни нощем.

четвъртък, 6 септември 2012 г.

Тъга за вечеря



Аз исках нещо важно да ти кажа.
Не ми остана сила. Не сега.
Прилежно си приготвила багажа.
Прилежно си ми сготвила тъга.

Таксито ти е долу дълго време.
Отивай. Там те чака някой мъж.
Все някое такси и мен ще вземе,
смилило се във есенния дъжд…

От твоята тъга ще повечерям.
За твое здраве ще отпия сам.
Студено е. Отивай си. Треперя.
Дали съм жив, не знам.

Не знам.
Не знам. 

сряда, 5 септември 2012 г.

Тела без дрехи


Септември. Слънце. Есен. После дъжд.
А после ромоленето в первза.
Прозорец. Силует. Жена и мъж.
А после галенето. И екстаза.

Тела без дрехи. Просто силует
от улицата мокра ще се вижда.
Септември. Любопитството. Съсед.
Съседът колко много ще завижда.

А двама в голотата под дъжда,
извиквайки и завист, и омраза,
жена и мъж ще се обичат – да –
сред есенния ромон по перваза. 

вторник, 4 септември 2012 г.

Чувство



Да можех чувството да пресъздам…
Сравненията никога не стигат.
За теб е то. И аз ще ти го дам.
По –трудно е от думите за книга.

Понякога да можеш да делиш
със някого копнежа на душата,
е все едно студа да озаптиш,
и бурята на влюбения вятър.

За теб е то. На топло го сложи.
Но не защото иска да избяга.
На мене като камък ми тежи.
На тебе като дреха ти приляга.

понеделник, 3 септември 2012 г.

За малко си отивам


Понякога оставам насаме
със себе си. Понякога почивам.
Дали ми липсваш в този случай? Не.
За малко и от тебе си отивам.

Разбира се, присъстваш във ума.
И тялото за тебе спомен пази.
И ти е хубаво да си сама.
Така пестим тревоги и омрази.

А после пак сме заедно. Така
умерена е дългата ни връзка…
Все теб ще търси моята ръка.
Все теб – целувката ми дръзка…

неделя, 2 септември 2012 г.

Търговецът на камъни


Търговецът на камъни е тук.
Ръката му във въздуха трепери.
Студено му е. Не издава звук.
Дано сред камъните те намери.

Защо се криеш толкова лета?
Не се ли увери в лоялността му?
Купи си камък. А пък любовта
сама ще стопли неговото рамо.

От камъни си направи гердан.
Търговецът все още е отсреща.
Не го оставяй още дълго сам.
Ще стане стар за първата ви среща.

Нали ти нямаш каменно сърце?
Уверен съм във твоята сърдечност.
Ръката му във твоите ръце
вземи за миг. За него ще е вечност.

събота, 1 септември 2012 г.

Тъгата ти по мене


Не ме вълнуват клюките от вчера.
Аз още имам собствени очи.
Заключил съм интригите в килера.
Обичам те. Надявам се, личи.

Не ме вълнуват думите на хора,
които не познават любовта…
Говоря с теб. От обич ти говоря.
Септември е. Пристига есента.

Вълнува ме тъгата ти по мене.
Тъгата от любов така личи,
че всички други, дявол да го вземе,
невидими са в моите очи.