понеделник, 31 октомври 2011 г.

Точка


Ти ще си причина за всяко мое завръщане. Тук, където звук и тишина съществуват в симбиоза. Тук, където вятърът гали водата, а водата непрекъснато доставя радост на вятъра, въпреки че е уморена да бъде галена. Тук, където въздухът подклажда огъня, а огънят оставя дробовете ни без въздух. Тук, където можем да се обичаме, напук на всички изтрещели хора, които се правят на влюбени. Ти си причината да съществувам. Ти си причината да имам молитви. Ти си причината да осъзнавам всяка секунда, всяка минута, всеки час, всички следващи часове, в които предстои да докажем, че сме по-големи от Вселената, защото имаме право на любов и се обичаме неподражаемо. Тук, където свършва Млечният път, за да продължим двама през джунгли, пустини, океани и непознати галактики.
Ти ще си причината за всичко, което ме прави жив. Точка.

неделя, 30 октомври 2011 г.

Седни, любов


Здравей, любов! Едва те разпознах
сред късни есенни цветя и хора…
Изчезна бързо мъжкият ми страх,
че няма с тебе скоро да говоря.

Седни, любов! И всичко ми кажи.
Аз мога цяла вечност да те слушам.
Възглавница на кръста си сложи,
удобно настани се. Аз ще пуша,

докато осъзная че си с мен,
замаян от красивите ти думи…
А щом се свърши есенният ден,
целувки ще останат помежду ни…

петък, 28 октомври 2011 г.

От не любов дошло ми е до гуша


Модерна стана тази не любов…
Безплътна. Безметежна си. Бездушна.
Готов съм за любов. Така готов...
Но ти оставаш само равнодушна...

Говоря. Ти не чуваш. Не следиш
ръцете ми от нежност уморени.
Присъстваш просто. Просто си седиш
и гледаш нещо, но встрани от мене.

Недей така. Недей така. Недей.
За малко погледни ме и ме слушай.
Поне веднъж за нещо се засмей...
От не любов дошло ми е до гуша...

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

С тревата говоря


С тревата говоря…
С калинките също…
Говорим. Не спорим.
Дори ги прегръщам.

Но ти не разбираш
езика ни всъщност…
Партньори подбираш
само по външност…

После ще мога
с тебе да споря.
Тихо, за Бога!
С тревата говоря…

Шепот


Шепот на устни
в есенен мрак.
Как да те пусна?
Как, кажи, как?

Тихо обичаш
всичко във мен.
С мен си приличаш
вече съвсем.

С думи ме галиш,
милваш с лице,
лесно ме палиш
с нежни ръце.

Аз те обичам.
В късния час,
мое момиче,
шепна и аз.

На IF

Жената има право да очаква.
От много нежност няма да боли.
Мъжът до своята жена прикляква
и моли за любов, щом вън вали.
Щом вън се бие вятърът с водата
и страшна е в представите нощта,
във стаята мъжът е при жената,
понеже е при нея любовта.
Целува го. Той също я целува.
Прозорците разплакани крещят
и с бурята в нощта така ревнуват,
че двамата не могат да заспят.

На IF

Жената има право да очаква.
От много нежност няма да боли.
Мъжът до своята жена прикляква
И моли за любов, щом вън вали.
Щом вън се бие вятърът с водата
И страшна е в представите нощта,
Във стаята мъжът е при жената,
Понеже е при нея любовта.
Целува го. Той също я целува.
Прозорците разплакани крещят
и с бурята в нощта така ревнуват,
че двамата не могат да заспят.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Не мигай за малко


            Искам да ме откриваш в отблясъците, които се отразяват в стъклата на трамвая. Отблясъци от цветовете на града, от мислите на хора, които иначе изглеждат неми. Аз присъствам навсякъде в светлината.
            Отвори очите си. Спри за малко да премигаш. Възможно е лицето ми да се появи точно в мига, в който очите ти парят и не можеш да контролираш миглите си.
            Трамваят няма да спре скоро. Последната му спирка е на половин час път от тук, така че имаш време. Очакването разтяга времето. Половин час е равен на години и обратното, зависи от ъгъла, под който светлината се пречупва. Дишай учестено, защото палитрата на градските цветове и звучи ще ме представи всеки момент. Предстои да ме разпознаеш. Предстои да стана твой.
            Ако ти стане досадно да чакаш, като се взираш в стъклата на шумния трамвай, извади огледалцето от чантата си. Възможно е, докато си слагаш червило, да ме мернеш за секунда в него. Такава секунда е равна на вечност. Понеже смятам да остана завинаги с теб.
            Просто остани навън. Не мигай за мъничко. Всеки момент ще стана част от живота ти.
            Всеки един момент...

Ще мине всичко


Ще мине всичко. Всичко ще отмине.
Тревогите олекват някой ден.
Възможно е за малко да изстинем
един към друг, но още ще си с мен.

Ще срещнем двама мъдростта голяма.
Съмненията в нас ще укротим.
Ще остаряваме спокойно двама,
накрая аз и ти ще си простим.

Накрая ще е някак хладно, меко,
разбрали с дните вече същността
на чувствата. И даже отдалеко
ще ни се радва още любовта.

Ще мине всичко. Всичко ще отмине.
Бъди спокойна. Всичко е наред.
Остава още малко да изминем.
Най-важното е, че съм твой. И с теб.

вторник, 25 октомври 2011 г.

Това е


Защото съм такъв, какъвто съм,
понеже знаеш колко те обичам,
не те привлича мисълта за сън,
когато вечер бавно те събличам.

Започвам от тила, а след това
по теб оставям хиляди милувки...
Отпускаш превъзбудено глава,
предала се на моите целувки.

Това е. Всичко друго е извън.
Невидимо. Нечувано. Без време.
Ако случайно ни превземе сън,
пак няма кой от мен да те отнеме.

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Ти


Възбуждам те още.
Все още ме искаш.
И денем, и нощем
във мен се притискаш.

Не искаш да знаеш.
Не искаш да чуваш.
Щом мен обладаеш,
ти пак съществуваш.

А аз се оставям
на твоите ласки…
Любов си представям –
по тяло, без маски;

любов любопитна,
опиваща, дива…
По мен, ненаситна,
си с мене щастлива.

неделя, 23 октомври 2011 г.

Стъклен живот



Да сложиш отпечатък на стъклото
не значи непременно, че си жив.
Като стъклото крехък е живота,
като графита тънък на молив.

Затворени в представите си малки,
по-сигурни се чувстваме в съня.
Намираме си кратки залъгалки
и някак си избутваме деня.

Говорим за любов. Любов не правим.
Споделяме се в толкова легла…
Какво от нас ще можем да оставим,
когато ще сме вече без тела?

Докосваме стъклото с мазни пръсти.
Оставяме уж някакви следи…
Залъгваме се с планове чевръсти,
докато в клетки от стъкло седим…

петък, 21 октомври 2011 г.

Имам мили думи


Родени сме в различни светове.
При теб е цветно. Аз съм в черно – бяло.
Разделяме си чувствата на две.
Обичаме се, но е някак вяло.

Живея във възторг половинчат...
Наложи ли се, имам мили думи,
макар да предпочитам да мълча,
когато тишина е помежду ни...

На пръсти стъпвам, ходя по ръба.
Не зная докога ще го умея.
Усилия изисква любовта.
Но трудно се лишаваме от нея...

вторник, 18 октомври 2011 г.

Нали от любов


Броиш ми чашите.
Не стига виното.
Щадиш чаршафите,
а идва зимата.

Не знам от страх ли е,
от суетата ли,
от нелюбов ли? Не?
А от любов, нали?

Така през зимата
от теб зависим съм…
Не стига виното.
А побеля навън…

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Детска любовна приказка


Момичето си имало любим.
Сънувала го. После го видяла.
Огледала се в погледа му син.
Целунала го и му се отдала.

Момчето се превърнало във мъж.
Обичал я. От всичко я ревнувал.
И той се влюбил в нея изведнъж,
когато като малък я сънувал.

Оженили се. Имали деца.
Не спирали без дъх да се целуват...
Децата им с разтупкани сърца
любимите си нощем ще сънуват...

неделя, 16 октомври 2011 г.

Лъжа те с целувки


Първо се предадох.
Подчиних се бързо.
Лесно си раздадох –
с тебе се обвързах.
После бе рутинно
всичко помежду ни,
стана безпричинно
да обичам с думи.
Днес съм тъй покорен
в твоите преструвки,
че и аз, престорен,
лъжа те с целувки.
Утре ще е късно
или твърде рано,
може би и мръсно,
но ще бъдем двама.

събота, 15 октомври 2011 г.

Окаляна любов


Окаляха я думите така,
че вече на бездомница прилича.
В ръката още стиска стрък цветя -
цветята още могат да обичат.

Тя толкова неволи преживя
и колко обвинения понесе …
Без сили е. Без въздух. Отрезвя
в студа на тази октомврийска есен.

Отива си с оцапана душа.
Оставихме за нея и тъгата.
В студа тя дълго ще върви пеша,
към себе си притискайки цветята.

петък, 14 октомври 2011 г.

Улегналият мъж


Лицето на улегналия мъж
на вид е овладяно и спокойно,
прилича то на есенния дъжд -
с водата му почти са равностойни.

Дори да има бръчки тук-таме,
мъжът, когато леко се усмихва,
остане ли със тебе насаме,
целува бавно, после в теб притихва.

Дори да е в косите побелял,
улегналият мъж любов раздава,
достатъчно за глупости мечтал,
оставил невъзможните представи.

Вземи от любовта на този мъж.
Лицето му помилвай с меки длани.
Щом влюбил се е в тебе отведнъж,
ще иска сам при тебе да остане... 

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

В кръг


Така себично в кръг ме завъртя
представата за теб и любовта ни,
че губят ми се малките неща,
които са ти причинили рани.

Въртях се в този кръг, уверен че
възторгът ми по детски е невинен,
докато времето край нас тече,
уверен че завинаги те имам.

Едва накрая вече осъзнах,
че губил съм те с всеки ден по малко...
Въртя се в кръг на моя собствен страх,
защото теб те няма... Късно. Жалко.

сряда, 12 октомври 2011 г.

Ние живеем тук


Една и съща от години...
Очите, челото, носът...
Червилото с цвят на малини...
И жестовете... и гласът....

А бръчиците... Те са само
уютът, че съм с теб до днес...
От толкова отдавна двама.
Щастливи. На един адрес.

вторник, 11 октомври 2011 г.

За какво съм ти такъв


Доверието просто си отиде.
Страстта ме изостави отведнъж.
Нима желаеш още да ме видиш?
Сега съм толкова различен мъж...

Не знам защо се дадох на тъгата.
Дали причината не е в дъжда?
Внезапно ме потърси свободата
и аз й отговорих бързо с Да.

И не че от прегръдки задушен съм,
и не че от целувки съм без дъх,
и не че в любовта ти застрашен съм,
и не че навиците взеха връх,

сега съм просто друг... Нима не виждаш?
Кажи ми, за какво съм ти такъв?
Прекрасно беше. Без да се обиждаш,
от тука днес ще си отида пръв... 

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Реших да ти го кажа


Реших да ти го кажа след дъжда,
когато и прозорците са тихи,
но още са от есенна вода
за тъмния пейзаж любовни щрихи;

когато локвите успокоят
и себе си, и много стъпки мокри;
жените щом без дъх се приберат
при своите мъже със кални рокли,

тогава, точно миг преди съня,
при теб през всички локви ще дотичам,
за да ти кажа тази новина:
Обичам те. Безумно те обичам. 

Стъпки по водата


            Стъпвам по водата, сякаш съм Христос. Вървя към теб. По-скоро се плъзгам по повърхността и ми е леко. Знам, че предстои да бъдем дълго време заедно. Мисълта, че ще споделиш живота ми, не напуска безтегловното ми съзнание. Ставам все по-лек.
            Една риба за малко се показва над водата и успява да улови муха в лепкавите си устни. После ми се усмихва и се връща в дълбините на простичкия си живот. Ще се грижа за теб. Ще те обсипвам с мокрите си целувки и ти няма да усещаш глад.
            Докато се плъзгам по повърхността, лилиите ухаят и ми правят път. Водните лилии така отиват на предстоящото ни свързване.
            Идвам. Знам, че ме очакваш. Знам, че ме обичаш. Иначе щях ли да правя сравнения, свързани с Бог?!

неделя, 9 октомври 2011 г.

Любов е. Огромна.


Започвам от края.
Към тебе се връщам.
Да, късно е. Зная.
Безсмислено – също.

Но някак внезапно
налегна ме есен
и тръгвам обратно…
С кого си? Къде си?

Аз просто ще мина
Здравей да ти кажа,
преди да е зима…
Въпросът е важен.

Безсмислено. Зная.
Но да те припомня
в снега, преди края,
любов е. Огромна.

петък, 7 октомври 2011 г.

Заради теб ме има


В леглото си до мене.
Все още ме желаеш.
В останалото време
тъгуваш и гадаеш.

Тъгуваш по гласа ми.
Ръцете ми жадуваш.
Ревнуваш от съня ми.
От себе си ревнуваш,

защото любовта е
тъга необяснима...
Обичам те. Това е.
Заради теб ме има.

четвъртък, 6 октомври 2011 г.

Обикнах тишината



Със времето обикнах тишината.
Спокойствието. Малките неща.
Не искам вече да си най-добрата.
Да бъдеш изключителна не ща.

Достатъчна е твоята прегръдка,
когато от деня съм уморен,
докато тихичко отпиваш глътка
от виното, щастлива че си с мен.

Спестени думи


            Утре циганското лято ще си отиде. Ще събере катуна си набързо и ще замине, оставяйки след себе си купчина въздишки и несподелени вечери. Не ценим достатъчно вечерите. Изпиваме ги егоистично до дъно. Сами.
            Есента най-после ще има повод да празнува. Шаловете ще се увият около хладните ни рамене и примирението, че денят е омалял, ще ни придаде по-благороден вид. Приглушената светлина ни прави привидно добри. Празненството ще бъде бляскаво, независимо че птиците също ще са си отишли и ще цари тишина. Падащите от дърветата листа  ще се носят феерично по вятъра, косите ни ще се веят и ще попиват капките на ситния дъжд.
            Спестихме си толкова думи. Утре поне ще потанцуваме. Вятърът ще пее. Ще бъде оглушително. 

И аз не тръгнах


Надеждата умирала последна...
Но първо си отива младостта.
Минути. Часове. И дни вълшебни...
Октомври е. Започна есента.

Не ме обърква бързата промяна,
щом още си до мен и ме търпиш.
И аз не тръгнах. Ето ме. Останах.
Компромис беше. Вече е престиж.

Надеждата, поравно поделена,
ни движи още заедно напред –
надежда, че след есенното време,
и зимата ще искам да съм с теб.

сряда, 5 октомври 2011 г.

Любовен страх


Посоките са толкова различни...
Сезоните менят се, ние с тях...
От нежни ставаме все по-себични,
подвластни на любовния си страх.

Редуват се безбройни дни и нощи.
Зад нас остават малките неща.
Вървим напред, надявайки се още,
че редом с нас върви и любовта.

Вървим и се надяваме до края,
че нещо този страх ще промени,
макар дълбоко в себе си да знаем,
че винаги умираме сами.

вторник, 4 октомври 2011 г.

3 - 5 PM


От три до пет за мен е мъртво време.
Във този промеждутък съм отвъд.
Отвъд реалността си пак до мене
и пак усещам хладната ти гръд.

От три до пет забожда ме с карфица
в ревера си ревниво есента.
Очи затварям. Виждам много птици.
Но няма как със тях да полетя.

От три до пет във тази малка стая
привидно само всичко е наред...
От три до пет не спирам да мечтая
да съм до теб. Eдинствено до теб! 

понеделник, 3 октомври 2011 г.

*****


Прозира любовта като дантела.
Рисувам те през нея и не знам,
дали ще стигнат всичките пастели
и себе си да нарисувам там...

Тук си у дома


Направо влез. Не чукай на вратата.
Очаквана си. Тук си у дома.
Багажът си събира тишината,
усетила, че вече е сама.

Със теб тя става скучна и излишна.
От думите ти все ще я боли.
Изтънчената си тъга предишна
сега отива с друг да сподели.

Добре дошла, любов. Целувай бавно.
За никъде не бързаме, нали?
От днес ще се обичаме поравно...
Навън е тихо. Тишина вали. 

неделя, 2 октомври 2011 г.

Една жена си тръгва


Една жена си тръгва тази нощ.
Оставя спомени. Оставя снимки.
Червило ще си сложи за разкош
и тънките чорапи с много бримки.

Ще си поръча може би такси.
Едва ли тук отново ще се върне.
Тъгата си ще скрие някак си.
Нощта приятелски ще я прегърне.

Една жена след толкова любов.
Една жена от нежност  уморена.
И мъж, за тръгването й готов,
след цялата им обич неспасена.