Тревога

Тревогата закуси пак със мене,

мълчахме си с наведени глави;

подхвърли само, че ще е студено,

че може би едва ли ще вали.

Обухме си обувките и мудно

излязохме през входната врата –

потънахме в тълпата безразсъдна,

вглъбена в мисли рано сутринта.

И всеки тръгна в своята посока.

Погледнах я за мъничко във гръб –

Тревогата е искано жестока,

щом носи непонятно тиха скръб

по спомени и дати предлюбовни,

по бъдещи любовни дни... Уви,

тревогата е спътник без часовник...

А може би, все пак, ще завали...