Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Старея.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар