Щастието не съществува. То е само безкраен път. Човек си навива на пръста, че нещо трябва да се случи. Нещо, различно от това, което има и заслужава. Обърква се в представите си за по-добро, надява се чрез това „по-добро” да започне да отделя повече серотонин. Но нивата му в кръвта остават същите и мозъкът продължава само да иска, да фантазира и с това да си остава меланхоличен.
В теорията на хаоса нещата не следват закономерност. Те се лутат насам-натам, блъскат се случайно едно в друго, някои правят секс, други се отблъсват взаимно, докато в един прекрасен миг не се подредят в едно добро стечение на обстоятелствата. Чисто случайно. Тогава има опиянение. Късметът е нещо такова. Но безкрайният път напред си остава и ти продължаваш по него с късмета си. А късметът не е застрахован срещу предстоящи препятствия.
Но ако не беше илюзията, че щастие има, щяхме да застинем във времето като портретни снимки – без да говорим, без да се усмихваме, без да плачем от любов или от милионите други поводи за плач. Затова сме благодарни, че има мечти. Мечтата е тази, която ни кара да вървим напред, все напред, непрекъснато - към самата безкрайност...
Няма коментари:
Публикуване на коментар