Как се слагат ред в нахвърляните спомени на съзнанието? Опасявам се да докосна един от тях, защото ще се срутят всичките. Ще ме отнесат като лавина от хора, места и неща. Неща, които или нарочно съм опитал да забравя, или без които не мога да продължа напред. Сложил ръце на кръста, просто се взирам в несъществуващите чекмеджета, от които преливат имена и дати. „Здрасти, Добри”, казват ми, „Помниш ли ни”, питат ме. И ако мълча, не е от някакъв намислен страх, че миналото може да ме отнесе, а от възможността отново да ми харесат обстоятелства, за които сега говоря от висотата на придобития опит. Не искам да ставам слаб. Не искам да изглеждам по-малко научен на живот за хората, местата и нещата от настоящето. Нищо, че всъщност не съм. Защото сега, когато се взирам във всичките тези спомени, единственото което не се е променило, е момченцето с бретон от снимката, отправило зелените си очи в неясното бъдеще. Бъдеще, което наполовина вече е в миналото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар