Моята истина не е твоята. Сутринта излязохме заедно, но тръгнахме в различни посоки. Аз видях ноемврийското слънце и се заиграх с отраженията на лъчите му по витрините. Ти забеляза ли го?
Винаги, когато високите ти токове зачаткат зад гърба ми в обратна посока, мога да наблюдавам на спокойствие малките неща около мен. За момент си поставям цел, която започвам да преследвам. С теб целите са невъзможни. Само съществувам – вдишване, издишване, вдишване, издишване... Понякога Слънцето може да бъде ценено. В останалите мигове то е причина за неосъзната гравитация. Луната също я има. Виждала ли си я? Кога за последно? Осъзнаваш ли нуждата от приливите и отливите за нашето вдишване – издишване, които се дължат на това, че нея я има?
Моята истина не е твоята. Не и днес. Не и докато е светло. Въпреки, че е Ноември...
Няма коментари:
Публикуване на коментар