Червена лампа

Гърми оркестърът на суетата. Нищо че времето е намусено. Музикантите нямат умора. Публиката също. Аларма на автомобил пронизва мозъка ми, нагъва го на руло. И угодия няма. Звуците се блъскат помежду си, отразяват се в скучни витрини, без да впечатляват безсрамно разголените манекени. Парадът на леопардови клинове и блузки пъпли от „Александър Стамболийски” към „Витошка” и аз не разбирам между чии крака съм се изгубил. Краката ме влачат със себе си, потропвайки с високи токчета по надупчения асфалт. Безпомощно викам за помощ, макар да осъзнавам, че всички линейки в София вече са намерили своя любим пациент. Затова затварям очи и се опитвам да съсредоточа размекнатия си мозък в представата за червена лампа, която, не знам защо, непременно имам за спасителна...