Тази жена е в
червена рокля. Косата е прибрана в кок, а на гърдите й блести огърлица.
Вдигнала е височината си с десет сантиметра, обувките й са грациозни и
подчертават слабите й глезени.
Тази жена в
момента отвътре е разкъсвана от противоречия, но външно е усмихната и спокойна.
Можеш да й се довериш, казваш си. Дано ти даде шанс да й се довериш, мислиш си.
Наблюдаваш я отстрани с очите на художник и с душата на поет. Вече я желаеш.
Тази жена,
обаче, е далеч от суматохата на суетата в пиано – бара. Тя очаква някого.
Отпива по малко от бялото сухо мартини, погледът й минава през теб и просто
продължава да се усмихва. Вероятно мъжът, когото очаква, е изключителен.
Вероятно е най-обикновен мъж, на когото любовта придава изключителност.
Тази жена няма
нужда от глупави диалози и писклив кикот. Тя знае, че мястото е твърде
неподходящо за чакане, но е единствената възможност по това време да се появи човекът,
когото обича. Няма да ми се довери, казваш си. Готов съм да й доверя целия си
живот, мислиш си.
Точно в същия
момент тази жена променя изражението на лицето си. Очите й ликуват. Ръцете й
треперят. Тръгва забързано към вратата, където е застанала една друга прекрасна
жена, облечена в черна рокля, с прибрана на кок коса. Двете се прегръщат.
Прегръдката е толкова силна, че единствено обувките им с десетсантиметрови
токчета остават за малко неподвижни…
:)
ОтговорИзтриване