Цигуларката
опъна черната си рокля и приседна на ръба на стола. С грациозни движения
постави върха на инструмента под брадичката си, притвори очи, а ръката с лъка
остана пусната свободно покрай тялото й. Винаги беше така преди начало. Винаги
беше така преди прожекторът да освети косата й. Тогава, точно когато си решил,
че нейното безтегловно състояние на сцената ще продължи твърде дълго, тя
присвива ръката си, повдига я и кръстосва лъка с опънатите струни. Първият звук
разбърква душата ти. Започваш да се смаляваш с всеки следващ звук, но това е
причина да ликуваш. Вероятно тази жена е една от виртуозно обучените монахини
на Вивалди. Коя ли част от „Годишните времена” й е посветил? Заради нея ли е
бил изгонен от Венеция?!
Музиката
става все по-жива. Включват се втората цигулка, виолата, контрабасът и челото.
И другите монахини са тук. И те някога са познали любовта. Свирят ритмично под
светлините на голямата сцена. Аз съм почти изчезнал. Толкова лек се чувствам.
Аз съм минорния акорд на клавира, който подчертава звуци. Припомням си, че съм
бил влюбен. Припомням си всеки тон. Първото докосване и многото целувки след
това. Никой не би могъл да забрави жена, която е обичал. Особено, ако е
монахиня, която свири любовно в търсене на изгубения си Вивалди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар