До скоро!

В памет на 
най-добрия ми приятел Дим Дуков

До скоро! Аз оставам сам и друг.

Но ти отивай. Господ иска тебе.

Добрият първо тръгва си от тук,

по-лошият  отива си последен.

Докато дойде ред да приобщи

и мене към покоите си меки,

ще ме упреква Господ, ще крещи,

но с твоята усмивка – блага, лека.

Когато дойде време и за мен,

отново ще е хубаво и просто –

ще ни опие виното съвсем...

Ще бъдем само аз, и ти, и Господ.

Приятелите винаги са там,

където са сърцето и душата.

До скоро! Аз оставам друг и сам.

Ти – с ангелите, аз при тишината.

Почти е март

Едва - едва се спуска този сняг,

мързи го, само мига на парцали...

До утре ли така ще трупа пак?

Почти е март. Затопли се. Едва ли.

За всеки случай виното купи

(все още времето е за червено),

не се ядосвай и не се цупи...

Почти е март. Ще бъде пак зелено.

Довечера ще пием за това,

че зимата най-после си отива...

Почти ми замириса на трева.

Почти е март. А с мене си щастлива.

Прошка

Прости ми, че обичам! И прости,

че щом те няма, мен ме няма също…

Преминали сме с любовта на „ти”

отдавна. С нея сме си вкъщи.

Но тя ми стига. Нашият уют

не се нуждае от излишни вещи…

Зависим съм от тебе като луд,

така е още с първата ни среща.

Прости ми, та и аз да си простя,

ако случайно в страст те задушавам…

На теб ти е простено. В любовта

по подразбиране ще ти прощавам.

Осем вечерта

Защо изчезваш в осем вечерта,

когато съм готов да те прегръщам?

Не стига тялото ти през нощта.

При друг ли нощем мислите те връщат?

Очите ти защо не гледат мен,

а някак вяло в тъмното се взират?

Съмнения объркват ме съвсем.

Ръцете ми дори те подозират.

Или е ревност жадната ми страст -

себична нужда да те притежавам –

че виждам между теб и мен контраст,

от който всяка вечер полудявам?

Нали си тук? Обичаш ме, нали?

Любовно, лудостта ми е присъща...

След малко ще е осем. Ще боли,

ако след осем някой друг прегръщаш...

Убиваме се с думи

Намразих стиховете на Превер,

останаха за дълго помежду ни...

Не ни е нужен лъскав револвер.

Отдавна се убиваме със думи.

Докато си мечтахме за Париж,

изгубени в софийските си нощи,

сега сме черно-бели – ето виж –

очите ми са само сини още.

Вървим един до друг, а под ръка

разхождаме любовната умора...

Убиваме се всеки ден така.

Нормално е за влюбените хора.

Аксесоар

Не ме намираш в дамската си чанта.

Престанах да съм твой аксесоар.

Не ти отива май да си Саманта

от „Сексът и градът”... Не стига чар.

Изнервяш се. При вещите ме няма.

Откриваш само грим и червила...

Дори когато с тебе бяхме двама,

далеч от мене вечно си била.

Не ти отива ролята на кучка.

Размазала си черния молив...

Не се получи. Беше само случка.

За малко беше. Вече съм щастлив.

А ти, докато ровиш в стари вещи,

за някого грима си оправи...

Не му отказвай, ако иска среща –

повяхваш, затова не се бави.

Не си губи деня, за да ме търсиш.

Отдавна с друга съм. В различен бар.

За малко беше. Но отдавна свърши.

Смени ме с някой друг аксесоар...

Целувай бавно

Всеки истински мъж

се раздава, но бавно.

Като влюбен се дръж,

все едно е отдавна.

Занеси й цветя.

Заприказвай я нещо.

Нека днес само тя

бъде твоята среща.

Все едно е така

вече толкова време...

Погали я с ръка -

зима е, и студено.

Покажи, че си мъж,

че я искаш отдавна...

Като влюбен се дръж.

И целувай. Но бавно...

Лица назаем

Лица назаем. Смях. Сковани ласки.

Коварни думи. Думи за лъжи.

Приключи карнавалът. Падат маски.

Сега сме ние. Двойно ни тежи.

Кажи ми вече нещо без гримаса.

Не се влияй от глупавия грим.

Сега сме аз и ти на тази маса,

но все едно не сме, ако мълчим.

Ще ти помогна. Ето ми ръката.

Вземи я в своя скут и я подръж.

Палячовците хилят се оттатък,

но аз съм тук – любимият ти мъж.

Кажи ми нещо, за да бъдем двама.

Каквото и да е, но от сърце...

Приключи карнавалът. Тук сме само

аз, ти, и истинското ми лице...

Има време за целувки

Така ни уморява този сняг...

Едва го тъпчат зимните обувки.

Нали е февруари, няма как...

Но вечер има време за целувки.

Ще дойде много скоро пролетта,

а дотогава ще изглежда сиво.

Сред цъфнали дървета и цветя

ще ходим боси и ще е красиво...

Гушни се в мене. Затвори очи.

След дни снегът ще се стопи на двора.

Ще е зелено. Няма да личи

в тревата вече зимната умора... 

Тъгата в мене

Компромисът за гърлото ме стиска.

Отново заповедно се държи.

Но аз те чувствам невъзможно близка.

Прощавам ти. Две думи ми кажи.

Прощавам всичко обичайно бързо.

Не опознах на мъката плача.

Любовно с теб завинаги съм свързан.

Не искам с нещо да те огорча.

Тъгата? Няма кой да ми я вземе.     

Отвътре тъжен, радостен отвън...

Две думи ми кажи. Тъгата в мене

прощава ти наяве и на сън...

Присъща любов (14 feb.)

Не трае ден за мене любовта,

та днес да има специален празник.

Тя не познава тази суета

с подаръци и много думи празни.

Аз имам нужда да обичам теб –

дълбоко, всеотдайно, постоянно...

Навън е зима. Има много лед,

но любовта ни топли непрестанно.

Да пием вино, както всеки път,

когато се целуваме и любим...

Не мога мисълта да понеса,

че е възможно с теб да се изгубим.

Не трае ден за мене любовта.

За тебе също. Тя ни е присъща.

Сега е зима. Идва пролетта,

но любовта ще е една и съща.

Добре го знаеш

Не мога да обичам на инат

(по принцип съм инат, добре го знаеш)...

За себе си съм сякаш непознат

по тялото ми с пръсти щом чертаеш...

В ръцете ти съм тих като дете

(детето в мене често сe завръща) -

то с ласките ти всеки ден расте,

а нощем те целува и прегръща.

Така ще бъде дълго занапред

(знам, нетипично е да се заричам)...

Щастлив съм от това, че имам теб.

Щастлив съм от това, че те обичам.

Познавам те

Подробно съм изучил всеки жест.

Изследвал съм усмивките ти леки.

Наясно съм с игривия протест

на тялото под дланите ми меки.

Познавам те. Целувките ти знам.

Нали на моите с любов отвръщат…

Целувки още много ще ти дам,

ти само остани една и съща –

прощавай ми, когато от страстта

в прегръдките почти те задушавам…

Не знае силата си любовта…

Харесва ти. Отдавна те познавам.

Празен гардероб

Познати са ми болката, плачът,

тревогата, съмненията също...

Не ми ги причинявай този път.

Омръзна ми тъгата да прегръщам.

Душата ми е празен гардероб –

изпразни се от толкова умора...

Не искам повече да бъда роб

в желанията на случайни хора.

Върни ми радостта. Поне за ден.

Притискай ме в прегръдката си нежна.

Обичам те. В това съм откровен.

Към тебе любовта ми е прилежна.

Достатъчен е погледът зелен.

Усмивката. Ръката. Блага дума.

Достатъчно ще е да си до мен.

И устните ти тихо да целуна...

Припадък

            Беше припаднала пред прага на съня. Знаеше, че тази безтегловност е различна от онази по време на сънуване, съзерцание или вглъбеност. Безтегловност от любов. Рееше се на границата между реалността и иреалната възможност най-сетне да бъде щастлива. Всичко имаше алена окраска. В състояние на любовна безтегловност птиците също са червени. За първи път забелязваше птиците. Рееха с нея. Чуваше нежните им песни и тя най-после прие факта, че съществува.

            Сега припадъкът беше симптом за влюбеност. С времето тези припадъци щяха да станат хронични, защото тя се чувстваше готова да обича и да бъде обичана. 

Нали съм твой

Не ме пришпорвай. Всичко е наред.

Нещата трябва да се случват бавно.

Рисуваш ли на някого портрет,

нанасяш цветовете с четка плавно –

така и с любовта. Тя не търпи

да бъде принуждавана за нещо –

понякога е нужно да поспи

след думите и ласките горещи.

Не ме пришпорвай. Утре пак е ден.

И пак ще имаш мъжкото ми тяло.

Не питай. Просто остани до мен.

Нали съм твой. Завинаги. Изцяло.

От думите олеква любовта

От думите олеква любовта.

Линее в интонации шаблонни.

Взискателна към звуците е тя.

Не й допадат фрази монотонни.

Суетните въпроси не търпи.

Обича удивителните само.

Спокойна е, когато нощем спи

безмълвна върху мъжкото ми рамо.

Страстта не може да се изрази

чрез думи. Нека я оставим няма.

От словоблудства любовта пази.

Така по-дълго ще останем двама.

Ще спре да е любов

Аз знам, че истината уморява.

По – лесна е невинната лъжа.

Не искам със лъжи да заслужавам

целувките ти. Ще ми става жал.

Със времето ще ставам все по-тъжен –

ще е любов по време на тъга –

да те обичам ще се чувствам длъжен…

Не го прави. Кажи ми го сега.

Кажи, докато още не е късно.

Простил съм ти го вече. Говори.

И аз ще те обичам земетръсно,

лъжата щом в признание гори.

Не искам да обичам преднамерен.

За всяка твоя дума съм готов.

Лъжата аргумент е лековерен

и с времето ще спре да е любов…

Разговор с тишината

-          Не, не съм.

-          Извинявай, взех те за нея.

-          Свикнала съм. Често се припознават в мен.

-          Вероятно е заради присъствието ти. Напомня нейното.

-          За теб е така. Всеки има своите сравнения.

-          Равнодушно звучиш…

-          Не, просто съм обективна. Рано или късно всички разговарят с мен.

-          Странно, че имаш глас. Мислех те за няма.

-          Казах ти, всеки ме приема различно. Ти ме чуваш, други ме виждат, а трети се правят на слепи и отказват да ме приемат. А аз съм най-доверената любовница…

-          Любовница? Какво искаш да кажеш?

-          Че съм винаги на разположение, отдавам се изцяло и оставам, докато тъгата и съмнението не си отидат.

-          Аз нямам съмнения и не изпитвам тъга.

-          Странно. Взе ме за нея преди малко.

Тогава тишината го прегърна, сложи главата му на гърдите си и той започна с оправданията си…

Спестени чувства

Молитвите ми свършиха по тебе.

Остана само восъкът след тях.

Това, че в любовта си съм обсебен,

дано е най-големият ми грях.

Дали ще ми простиш, е нещо лично.

Не бих те мразил, ако не простиш.

По-страшно е да ти е безразлично

и чувствата към мене да пестиш.

След толкова молби за малко нежност,

оставам твой – тъй както досега –

зависим от любовната небрежност

в сърцето ти, от теб, и от снега…

Личи по моите очи

Любов, побрана в чашата ми с вино,

наглед си малка в този стъклен свят,

но всъщност си голяма, щом те имам –

долавям мирис, топлина и цвят.

Изливаш се във мъжките ми вени.

Опиваш ожаднялата ми плът.

Навън е студ, но в мен не е студено –

така е с всяка глътка. Всеки път.

Такава те познавам от години.

В усмивката ми твоята личи.

Отива ти цветът на старо вино –

това личи по моите очи...

Денят не ни отива

Студено е. И мръсно.

Денят не ни отива.

Лежа до теб. Небръснат.

Изглеждаш ми щастлива.

Какво като е зима

и вън е мразовито,

щом цялата те имам,

в прегръдките ми свита...