Покоят пада на парцали с януарския сняг. Някъде под дълбоката снежна покривка си ти – сама, но уверена и спокойна. Знаеш колко те обичам. Знаеш колко не мога без теб. Доброволно се оставяш в прегръдката на този покой, понеже нашата връзка е отработена и можеш да разчиташ на мен.
Аз стъпвам върху снега с превръзка на очите. Бялото заслепява. Все едно стъпвам в облаци, протегнал ръцете си напред, в очакване да докосна лицето ти. Не бързам. Всяка крачка е нестабилна заради леда, не защото имам причина да изпитвам съмнения. Придвижването към нещо, което те прави щастлив, е по-важно от хипотетичната невъзможност да го достигнеш. Моите рискове са умерени, но любовта ми към теб е вездесъща. Тя води стъпките ми. Доверявам й се изцяло.
Тишината превзема града постепенно. Чувам я все по-ясно, докато оставям стъпките си по снега. Тишината ти отива. Казва толкова прекрасни неща за теб...
Няма коментари:
Публикуване на коментар