За малко ми се стори, че отново виждам снимката на Бергман, залепена с тиксо на стената. Помниш ли тази снимка? От времето, когато „По пътя” на Керуак ни владееше с невъзможния ентусиазъм да променим света, когато с всяка глътка абсент се чувствахме още по-възторжени, а музиката на Пинк Флойд правеше атмосферата в стаята небрежно интимна... Тази снимка, черно-бяла, изрязана от списание „Младеж”, често занимава съзнанието ми. В такъв момент сякаш съм „Лице срещу лице” със самия себе си.
Ти, разбира се, присъстваш неотменно. Когато гледам снимката и се взирам в себе си, ти ме защитаваш от реалността. Пазиш ме от реалността, която с времето ни изпълни с отегчение. Възторгът сега го няма. Мечтите ни бяха приземени от куп обстоятелства. Уморихме се от дългите заблуди. Тази снимка е единственият ни шанс да се чувстваме млади, безметежни и влюбени...
Аз, ти и Бергман. Възможността да изпитваме наслада, защото сме се имали във време, когато сме изпитвали мигове на щастие, а сега, когато аз и ти се притежаваме, можем да връщаме усещането за онова щастие като в калейдоскоп...
Няма коментари:
Публикуване на коментар