Последното убежище на самотата е желанието за другия. Дъждът звучи по-натрапчиво и усещането за самонаказване се засилва. Иска ти се да мислиш, че Господ плаче с теб. Но Господ вероятно гледа телевизия и в момента изобщо не му е до проблемите ти. Тъгуваш по подразбиране. Поне така се очаква… Преглеждаш снимки в компютъра. Миналото ти е заключено във виртуален свят, който се управлява от клавиши. Без снимките на хартия спомените избледняват бързо.
Грохотът на дъждовните капки става оглушителен. Не чуваш клаксоните вън, за да разпознаеш онзи, с който си свикнала. Отваряш прозореца. Свежият въздух те стиска за гърлото, сякаш си на необичайна надморска височина. Ръцете ти треперят, краката не те държат, затова отново се просваш на стола пред компютъра. Толкова отмаляваш, че самотата ти е вече истинска. Желаеш го. Мислиш го. Обичаш го.
Дъждът е неудържим. Водата отмива всичко. Сълзите също са вода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар