Местата, при които ме връща третото питие, са нашите места. Изглеждат странно. Като изложени в огромен музей, под стъкло. Навеждам се по-ниско, за да си припомня детайлите, но отражението ми в стъклото припомня мен. Огледалата са навсякъде около нас. Много пъти съм си представял града сутрин, изоставен от птиците. Би било неестествено. Неестествени са и местата, на които сме били заедно. Морето, бунгалото, киното и будката за билети… Отдавам това усещане на алкохола, макар дълбоко в себе си да знам, че всяко връщане неизбежно засилва тъгата. Не тъгата по самата теб, а по времето, което се е изтекло по стъклените шкафове в музея на общото ни минало.
Вероятно това, което трябва да направя, е да си налея четвърто питие. Вероятно чувството за пустота ще ме напусне, защото пустинята все някъде свършва… След петото питие ще отворя прозореца. Вероятно ще чувам птиците, вероятно няма да са си отишли.
Вероятностите са единственото сигурно убежище в този свят, защото не упражняват правото ти на избор. Затова е така уморително…
Няма коментари:
Публикуване на коментар