Аз знам едно – надбягваме се с дните.
Не ни достига времето. Уви.
Забравям устните ти. И очите.
Причини всъщност няма. Не рови.
Секундите така ни се изплъзват…
Променяме се с тебе час след час…
Измислени проблеми ни подхлъзват
далече. Даже от самите нас.
Не ни достига времето. Кажи ми,
какви на цвят са моите очи?
Или по навик казваш ми „любими”…
Обичаш ли ме? Някак не личи.
Да си починем. Нека да полегнем.
Прегърнати да дремнем час поне…
В очите после нека се погледнем –
очите се познават насаме…
Няма коментари:
Публикуване на коментар