Ръцете, с които галеше Маргьорит, сега лежаха заровени в двора на къщата. Мартенското слънце бързо топеше снега. Представяше си разложението на плътта в подгизналата пръст. Червеите, които преди го изпълваха с отвращение, сега му се струваха съществени. Осъзнаваше, че в разложението тяхната роля бе твърде важна. Природата вече не му изглеждаше чужда, приемаше я с цялата и подреденост, с всичките й закономерности. Разбираше, че красивото е част от грозното, както мръсният корен под земята - от съвършения цвят над нея. Странно как болката можеше да накара човек да отвори очите си за неща, които никога преди това не е забелязвал, въпреки тяхната очевидност!
Усещаше липсата на ръцете си само в редките случаи, когато сърбежите ставаха непоносими. Тези мигове му навяваха носталгия, но тогава бързо си представяше, че с еднаква страст ръцете можеха да галят и да убиват. Важното беше, че духът му не се нуждаеше от инвалидна количка.
След малко Маргьорит щеше да влезе в стаята и с помощта на лъжицата да започнат познатия ритуал на храненето. Тогава той щеше да я погали по косата и да й бъде благодарен за усмивката, която тя неизменно му подаряваше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар