Довечера

             Слънцето най-после изгря. Не се стърпя и се облещи седмица по-рано. Навън е пълно с хора, които се движат пеша. Движат се бавно, което е сигурен знак, че кишата свърши.

            Днес ще бъда по сако. Оставям си шала. Един шал винаги може да свърши работа. Повече работа от една вратовръзка. Ще вървя по слънчевия тротоар, защото искам светлината да боде очите ми. Зелените очи са слаби на слънце. Ще ми се да отмалея от светлина.

            Предполагам, ти също вече си излязла. Високите ти токчета щракат по тротоара и прескачат дупки. Имаш ритмична походка. Спомням си я. Този сезон вероятно е същата. Вероятно си обсебена от синьото на небето и полюшваш стегнатия си задник по плочника на „Граф Игнатиев”. Изпитвам мазохистично задоволство от мисълта, че всички се обръщат след теб, но само аз те притежавам.

            Притежавам и хубавото време, но това засега е тайна. Шалът я крие умело от всички. Довечера ще ти я споделя. Довечера, когато много мъже ще се връщат към задника ти, а аз ще съм отмалял от мартенското слънце. Довечера.