Когато се умилявам, гледам да го правя насаме. Поддържам имиджа на несъкрушим и силен. Защото така около мен злобата угасва като огънче, взето от влажен кибрит. Желанието за пожар изчезва. Хрисимите погледи стават все по-уклончиви и лесно придобиват готовност за компромис. По-разумно е да бъда сам в моментите, когато преживявам чувство. Иначе бързо създавам условия за катаклизми.
Единствено с теб мога да бъда малкото момченце, което помни да прескача локви. Смехът ти ме обезоръжава и аз оставам гол по любов. Ти си гениалният профайлър за душата ми. Събличаш я с умалителни обръщения и с обещания, които карат кожата ми приятно да настръхва – фина шкурка, която заглаждаш с меките си длани.
В останалите случаи, облечен прилично, с пригладена побеляла коса и излъскани черни боти, аз съм едно модно петно по сивия гръбнак на бул. „Стамболийски”. Не си ли до мен, аз съм готов да се втренча в нещо или в някого. Витаещата във въздуха злоба лесно ме изкарва от релси. В такива случаи вървя с вдигната глава, но от време на време проверявам дали нося запалка в джоба си. Любовта пламва от същата искра, която е способна да унищожи за миг нездравото любопитство. И аз продължавам напред, подготвен за подобен случай... Обичам те!
Няма коментари:
Публикуване на коментар