Отегчението е като стоп кадър. Има цветове и форми, но е пълно с бездействие. Не си изкушена дори от линията, която ти направих. Гледаш я, без да посягаш към сламката. Липсва ми да чувам как вдишваш белия прах, защото винаги го правиш толкова жизнерадостно.
Преди се усмихваше.
Не разбрах кога те налегна това отегчение. Дали бързото свикване с присъствието ми сега се оказва пречка за радостта? Опитвам се да формулирам въпроси, чиито отговори се блъскат в главата ми като образи, които разпознавам, без да помня откъде. Обстоятелствата се променят.
Друга си.
Взимам сламката и се навеждам към бялата линия. Вдишвам така, както ти го правеше преди. Виждаш ли как заблестяват очите ми? Моите зелени очи, в които искаше непрекъснато да потъваш?
Поставям ръка на главата ти. Започвам да чакам заедно с теб. И докато ти се оставяш на безрадостно съзерцание, аз се усмихвам от образи, които съзнанието ми създава в несъществуващ калейдоскоп. По-лесно е, отколкото да търся въпросите. А и все още ти си най-важният отговор за мен. Само да дочакаме мига, в който действието ще продължи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар