вторник, 23 февруари 2010 г.

Числото нула

Момент, ако обичаш. Днес не си много интересна. Днес ми идва да натисна спусъка. Бум.
Слънцето е червено. Плексигласова лампа, която дразни очите. Отпускам тялото си на канапето и броя от едно до сто. Убивам време. Времето убива мен. Сега, ако някой реши да рисува, ще се пръкне поредния кич.
Кичозните плодове във фруктиерата ме объркват. Чудя се кой цвят плод да избера.
Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет...
Взимам чепка грозде, а мандарините захвърлям една след друга към стената. Коя ще се разцепи първа? Коя ще олее всичко с оранжевия си лепкав сок?
Семка от гроздето се забива между зъбите ми. Трябваше да хапна киви.
Някаква чалгарка ме занимава по телевизията. Пепа ли беше, Камелия ли... Да му еба майката. Как си приличат тия дропли. Черни, руси, дебели и слаби, а си приличат като две капки вода. Кадър с устни, които сякаш са червени цяло денонощие. Як и тъп селяндур, който целува устните. Канапе от изкуствена кожа. Ваза с роза /жълта/. Е тоя кич съвсем прецака пейзажа. Към поп – арт отива положението. Дроплата се оказа Малина. „Златна малина” се присъжда на зрителя, останал на този телевизионен канал. Аплодисменти. Взимам си наградата, благодаря на майка си и на баба си и забождам една водка в знак на признателност.
Нито една от мандарините не се сплеска. Разочарован съм.
Трийсет и едно, трийсет и две...
Пред очите ми се мотае новата книга на Ернст Мулдашев. По-тъпа книга не съм чел. С предишните само ме зариби. Късам страница след страница, правя си фунийки и ракети. Ще ги метна през балкона с няколко яйца. Може да метна и два – три найлонови плика, пълни с вода. Пазете се от водните бомби. Сърдете се на Ернст. Водата в пластмасова бутилка била мъртва. Живата била блатна. Глупак.
Двайсет и девет, трийсет, трийсет и едно...
От нерви пак съм между втора и трета декада. Затова отминавам директно трийсет и девет. Навлизам в четвъртата десетица. По-спокоен съм.
Малко момиченце реве като за световно. Паднало е в снега и си е разбило красивата мутра. Децата винаги са сладки. Идва ти да ги удушиш от умиление. За да я разсея, една от водните ми бомби се разбива точно до нея. Аз се хиля от балкона, тя започва да реве два пъти по толкова. Става ми два пъти по-сладка. Чудя се какво още да й измисля, за да я извадя от състоянието на умопомрачителен рев. Правя гримаси, събирам си очите в основата на носа и за всеки случай вия като гладен вълк. Преекспонирано се премятам през парапета и се размазвам до момиченцето като мандарина. Сокът ми е лепкав, но с изненада установявам, че не е оранжев. Пак стигаме до червеното. От сутринта ми е тръгнало така. На червено.
Събирам онова, което е останало от мен, и тръгвам по улицата като пес, наскоро блъснат от кола. Куцук – куцук, куцук – куцук... Аз съм влак. „Пътувам... Дълъг път пред мен...”. Ирина Флорин се завръща като забравена гара, която пропускам, гонейки разписание. Аз съм бърз влак.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет...
Виждали ли сте по – кичозно нещо от селския пейзаж? Ако не сте, погледнете през прозореца на купето и ако случайно са ви останали очи, насладете се на стадо биволици с овчар, който не се е къпал от 1994 година. Безплатно е. И безсмислено.
Искам да набера букет цветя за учителката си по литература. Зарязвам релсите и се впускам из поляните. Усещането за кич не ме напуска и в това начинание. Красиви червени макове съсипват възприятията ми. Кога съм успял да ги изпръскам? Моята учителка по литература провинциално преподава Яворов и много обича бившите си ученици, които й берат цветя. Наколо няма слънчогледи. Щеше ми се букетът да е в стил Гео Милев. Нищо. През септември.
Деветдесет.
Сега не знам как ще се върна вкъщи. Не знам какво правя тук и къде са липсващите части от мен. Пихтия.
Защо не започнах да броя от нулата? Числото нула. Как можах да го забравя! То е така кръгло, така пълно, така безкрайно! Без него все едно довършваш незапочнатото. Все едно да искаш да родиш незаченатото. Да метнеш през парапета водна бомба без да си напълнил найлоновия плик....
Звънецът на вратата. Кой може да ме търси? Извинявай. Бях забравил за уговорката.
Нула, едно, две, три...

Няма коментари:

Публикуване на коментар