Мисля, че трябва да започна с обладаването. Прелюдията... Как ставаше? Кой започваше пръв? Думите ли изпреварват действията или беше обратното?
Когато времето минава, действията трябва да бъдат припомняни. Усещането за цветове и звуци до известна степен остава същото. Леко притъпено, но същото. С думите е малко по-различно. Или са в повече, или са недостатъчни. Рядко са точни и казани на място. Затова е трудно да бъдат запаметявани.
Вероятно очакваш да кажа нещо. Вероятно се налага да говоря. Но аз мълча като забравена книга. Писмо, затворено в пощенски плик без адрес... А обладаването не може да бъде анонимно. То винаги следва някого. Нужно е лице. Обозначаване.
Негодуванието в мен расте. Не знам как да продължа. Дразни ме твоята миловидна безпомощност. Изглежда заучена. Пипната да най-малката подробност. Като в роман на Айрис Мърдок. За миг понечвам да протегна ръка към теб, но после отново решавам първо да го обмисля. Ами ако не си същата? Ами ако ти си друга, наподобяваща нея? Имитация на обект за обладаване. Еманация на бивше чувство, което не може да повтори любов...
По чашата са отпечатъците от моите пръсти. Знам, че това не е докосване. Тези отпечатъци изпъкват точно над клепачите ти и стоят неуместно върху дебелото стъкло. Защото не са могли да стигнат до теб. Ако знаех, че си там, щях да бъда прецизен. Щях да внимавам как хващам чашата. И нямаше да има тази противоречивост в мен. Сега се налага да се справя със завареното положение.
Най-изумителното е, че ти продължаваш да си стоиш там – мълчалива, все още сама, незнаеща колко време сама... А аз не бързам да дойда, тъй като не спирам да мисля. Как успя да ме намериш? Помниш любимото ми питие? Какво още помниш?
Яд ме е на теб.
Разпознаването понякога изисква покой. Решенията обикновено са деца на покоя. Опитвам да изляза от състоянието на гняв. Забравям те, за да се сетя за нещата, важни за действията, които сигурно очакваш от моя страна.
Звуци, цветове и думи.
Състояние на подреденост. По никое време изгрява слънце. Дъждът би помогнал повече, но облаците са решили да се забавляват другаде. Това малко ме забавя в намерението да се съсредоточа. Още едно питие би помогнало, но ми се струва неприлично да си налея в същата чаша. В друга ми се струва неуместно.
Връщам се към теб. Към спомена за онази, която целувах. Става бавно, но осезаемо започвам да те разпознавам. Опитомявам те за втори път след толкова време. Налага се да изчакаш още малко. Винаги се налага нещо да бъде изчаквано. Приспособявам се към ситуацията, вдъхновен от мисълта, че мога да се върна н а з а д. Виждам лицето ти за втори първи път. За втори първи път ми се иска да изрека думите, които винаги звучат всеотдайно, поставени една до друга. Няма да го направя в близките минути. Прибързаните звуци са бемолни и обикновено навяват тъга или невъздържаност. Затова все пак си наливам още едно питие. В друга чаша. А теб продължавам да съзерцавам на дъното.
Стаята е с цвят на портокал. Сега, когато отново усещам цвета на слънцето, искам да започна отначало. Да спестя времето. Да не пилея часовете за твоето забравяне и припомняне. Нямаше да се налага да върша и да пропусна куп неща. В този егоизъм все пак има нещо градивно и аз се надявам да го разбереш. Не сега. След малко, когато настъпи моментът да изрека думите. Защото с всяка изминала секунда отново започваш да ми ставаш скъпа. Силуетът ти започва да става все по-ясен. Вече различавам състоянията на лицето ти.
Знам коя си.
Ти си второто лице на забравата. Доказателството, че тя самата може да бъде отхвърлена. Ти, която си очаквала завръщането ми към теб самата. Ти, която за миг не си забравила цветовете, думите и звуците. Функция на светлината. Вдигни глава към мен. Дай ми устните си. Вземи ме при теб и не ме оставяй да си отида отново.
Обичам те! За втори първи път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар