Несъвършен е човекът. Владеят го половинчати мисли. Обича полуистините. Изтъкан е от полунадежди. Светлина и мрак – центробежни сили на съзнанието. Гонят го паранои, без които не би бил себе си. Не интелектът определя този вид. Моделира го страхът. Страхът го води напред и нагоре – към нищото.
Смъркам поредната линия от смачканото пакетче, оцеляло в джоба ми. След секунди главата ми става квадрат с много ъгли, в които могат да се крият мисли. Мисли, които сякаш все не достигат до мен, залостени пред френския ми прозорец. После сякаш идва пълнотата. Толкова осезаема и естествена. Толкова лесно достижима. С всеки изминал миг ставам все по-самонадеян, мога да си позволя да бъда каквото поискам. Моето освобождаване от гнева трябва да остане в тайна. За да не дължа обяснения никому. За да се чудят как постигам състояние на безтегловност. Защото твърдя пред всички, че е трудно. Изисква техника и опит.
Пред теб номерът ми не минава. Но това е, защото реших да те допусна до себе си. Познаваш ме така добре, както вкуса от цигарата, която неизменно е в устата ти. Обичам да целувам горчивите ти устни. Не мога без горчивия ти дъх. И ти, понеже го знаеш и, понеже си хитра, понякога преджобдваш сакото ми и тайно от мен крадеш от поредното смачкано пакетче. Ставаш безметежна. Смяташ, че си ме заблудила, че опиянението ти съм самият аз, а не линията кокаин, която си откраднала. А по-горе имах предвид точно това – полуистината. Прощавам ти, полубогиньо. Какъв друг избор имам?
Не ми се иска да те сравнявам с другите. Ще открия, че сивотата те е завладяла и че ходиш по тънката невидима черта, разделяща тъмното от светлото. Ненавиждам границата между деня и нощта. Онова време, което наричат сумрак. Дори думата звучи отвратително. Затова предпочитам да затварям очи пред лъжата ти и за по-лесно я приемам за благородна.
Помниш ли онзи наш приятел, който не знаеше какво означава „безбрежно”? Още му завиждам заради неговата лекота на незнанието. Очевидно той е щастлив човек. Вместо това ние веднага започнахме да търсим сравнения – безкрайно, необятно, неизмеримо... Безбрежните напъни на мисълта в ей онзи ъгъл на квадрата!
Налага се да смъркам пак. Не успях да набера нужната скорост в моето освобождаване от себе си. Трябва да съм независим, за да мога да избягам от едната половина в другата. Което всъщност не значи, че владея целостта на онова, което ни е дадено да бъдем. Стискам здраво ръката ти, за да не останеш разделена от мен. Политам със затворени очи, за да не гледам чертата, по която ме е страх, че стъпваш когато не съм с теб. Ето и за този страх говорех в началото.
Сега, когато сме в еуфорията на нашата собствена кубична вселена, можеш да сведеш глава на рамото ми. Без да казваш нищо. Просто да постоиш на моето неотменно рамо. Да ме погалиш с горчивия си дъх, да вкуся горчивите ти устни и да продължим напред и нагоре – към нещото, което до утре ще ни направи различни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар