вторник, 23 февруари 2010 г.

В тъмното


Искаш да се самоиронизирам. Толкова си предубедена в чувствата, които изпитвам към теб, че тихата агресивност те завладява неусетно и неочаквано. Ревнуваш. Искаш да си обект на моята ревност. Но аз не искам. Нямам време. Бързам за там, където мисълта за всичко се рее като цигарен дим в невъзможност да формализира тревогите. Не че бягам от теб. Не че искам да бъда някой друг. А за всеки случай.

Тревогите днес и сега не ме напускат. Мисълта е бръснач. Прекалено много въпроси, твърде малко отговори. Смущаващо е. Мисълта разсича съзнанието ми на парченца и не мога да се съсредоточа. Защо ме обичаш? Колко често мислиш за мен? Колко искрено мислиш за мен? Липсвам ли ти?

Ставаш гневна когато за малко се погледна в огледалото. Но аз не ти обръщам гръб. Отражението ти също е там, където е и моето. И тогава сме заедно, само че за известно време мога да дишам по-свободно. Тези няколко минути /не/самота ме изпълват с желания, каквито не изпитвам отдавна. Мои желания, нямащи нищо общо с теб и с любовта ми към теб. /Струва ми се, че още те обичам!/. Мога да си изпея любима песен наум или да повторя думите, които изрекох на първата ни среща. Звучи банално, но аз имам нужда от толкова банални неща. Дори от това банално да продължаваш да ме искаш.

Навикът владее ситуацията. Отричаме го като психично болни, приемайки, че той е тук за малко. Надяваме се, че утре ще ни остави на мира. Но това е само една надежда. Нищо повече. Нищо повече от един проведен разговор по телефона след толкова пропуснати обаждания. С тази глупава метафора искам да кажа, че заблудата ни владее, но че това не е краят. Фактът, че ме ревнуваш, подкрепя тезата ми. А фактът, че аз не те ревнувам я прави бетон.

Когато се опитвам да те любя като за първи път, изпитвам срам. Не само заради навика. Жалък съм пред невъзможността да бъда голям в желанията си. Затова понякога имам нужда да се гледам в огледалото. Осъзнавам това в леглото и сякаш се смалявам повече и повече. Смаляване на чувствата. Звучи като заглавие на книга. Драматично е. Харесва ми. Само в интелектуален план, разбира се. В моя случай си е чиста трагедия. Ти хем присъстваш, хем не мога да допра тялото ти. Сякаш си изгубена в разхвърляните чаршафи… Представа за лице, за ръце и тяло. Невъзможно е да се любим като през първата нощ.

Дали ме обсебваш, защото си отчуждена от мен? Онзи необясним егоизъм да притежаваш другия от страх, че все пак оставаш самотен. Аз няма да те напусна, защото това се очаква от човек, който обича. /Струва ми се, че още те обичам!/. Оставам, завързан към теб. Прикован към надеждата ти, че самотата ще те отмине. Няма нужда да разговаряме за времето или да обсъждаме общи познати, за да бъде интимно. Навикът е достатъчно интимен за двама ни.

Помниш ли пеперудата, която ти подарих? Вечер винаги кацаше на рамото ти. Стоеше там с часове, а на разсъмване се скриваше дявол знае къде. След време разбрах, че се е връщала само заради светлината в стаята. Този вид пеперуди не обичали тъмнината. Вечерно бижу за бялата ти рокля. Кратък живот за едно украшение. И любовта ли живее петнайсет дни?

Начинът, по който пушиш, не може да ме остави да те забравя. Обичам да гледам как го правиш и сякаш вместо теб поглъщам всяка порция дим. До някаква степен се идентифицирам с теб в този ритуал /навик/ и това също е интимно. Усещам дима дълбоко в себе си и все очаквам да усетя теб до себе си по същия начин. Не казвам, че си ми безинтересна. Просто се опитвам да си припомня коя си и какво изпитвах когато отпускаше ръката си с цигарата върху коляното ми…

Невъзможно е да се започва отначало. Само жестовете са си същите. Маниерът. Любимият цвят и любимата песен. Другото е първо успокоение, после рутина. Аз съм рутинно влюбен в теб. Затова е тъгата по онази пеперуда. Не ме успокоява мисълта, че ТОВА не се случва само с мен. Има нещо сбъркано в теорията на влюбването. Опитни зайци, които искат да са пеперуди. И това е нелепо сравнение. Кое не е нелепо?

Струва ми се, че още те обичам. Не че бягам от теб. Не че искам да бъда някой друг. А за всеки случай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар