Всяко признание е надежда за опрощение. Истината остава толкова субективна, колкото представата за любов. Очакването държи интереса буден, но приспива нещата, които са на дневен ред. Прошката е наказание, вината винаги остава. Мисълта, че животът се изплъзва, те кара да се взираш в отсрещния ъгъл. Търсиш хора. Нуждаеш се от повече ласки. Целувките никога не са достатъчни. Озърташ се като хищник в джунглата на големия град, защото всичко е просто плячка. Егоизмът е водещ. Прошката е само негово извинение. И когато все пак дойде ред да я получиш, наляга те онзи печален срам, че си искал твърде много. Изчервяваш се при всеки спомен. Споменът за всяко твое непреодолимо искане.
Не ти прощавам. Не съм чак толкова мъдър. Но ще те поздравявам, когато те засичам из ловните полета на града. Поне добре съм възпитан...
...като плячка :)
ОтговорИзтриване