Аз съм в другото такси. За съжаление се разминаваме отново. Видяхме се през мокрите стъкла за секунди. Едно споглеждане не е достатъчна причина да спрем движението по „Цар Освободител”. Пътуваме в различни посоки, независимо че мислим един за друг. За момент се изкушавам да те набера по мобилния. После, воден от по-малкия си страх, решавам да ти напиша есемес, но когато се взирам в дисплея на телефона, пръстите ми остават неподвижни. Има толкова неща, които бих искал да кажа, че писането се оказва напълно безсмислено. Все още виждам таксито, в което си ти. Извърнал съм главата си назад и не чувам бръщолевенето на таксиметровия шофьор. Той няма да спре да говори. Аз няма да разбера и една негова дума. Сигурно трябваше да му кажа да спре. Да предизвикам голямо неочаквано задръстване, докато тичам към колата, в която си сама. Тъгата щеше да се взриви от шума на нервни клаксони, псувни и закани. Може би трябваше да го направя, независимо от причините и обстоятелствата. Така или иначе, осъзнавам че би било наивно и глупаво да го сторя сега. Не защото се чувствам неуверен и вали, а защото трябва да съм убеден, че на всяка цена искам да седна до теб на измокрената седалка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар