Онази тъга по Париж,
онази тъга за целувки,
когато до мене вървиш
по Шанз – Елизе без
обувки;
когато прегръщам така,
че сякаш след малко
умирам -
два чифта ръце и крака,
които да бързат не
спират;
когато над Сена вали
и дъжд от надежди ни
мокри,
и само дъждът ме дели
от твоята ленена рокля;
онази тъга! Само тя
разбира какво сме без
нея.
Тъга по Париж – любовта.
Това е, с което живея.