събота, 31 декември 2011 г.

31 Декември


Каквото е било – било. Зад мен
годината е вече извървяна.
Със трепет изживял съм всеки ден,
макар да не успяхме да сме двама.

Сега отправям взора си напред.
Не знам какво от Господ да поискам…
Но срещна ли по пътя си и теб,
до Господ ще съм близко. Много близко.

петък, 30 декември 2011 г.

Да поиграем на любов


Ела да поиграем на любов.
Косата си спусни на раменете.
По теб да галя всичко съм готов.
Ръцете ми – за тебе са и двете.

Изисквай. Дръж ми сметка. Любовта
зад всичко предполага изневяра.
Дори такава ти отива тя –
вбесена, с питие и със цигара.

За малко като влюбена се дръж.
Целувай, сякаш нищо друго няма.
За мен е лесно. Аз съм влюбен мъж.
Обичам теб. В играта трябват двама…

четвъртък, 29 декември 2011 г.

Сляпа неделя


Настигне ли ме сляпата неделя,
ще сложа масата за тържество,
ще сложа най-красивата постеля,
ще стане общо моето легло.

Нещата покрай мен ще бъдат наши -
тревогите, възторгът и плътта…
Приготвил съм най-хубавите чаши
и тост подготвил съм за любовта.

Готово е. Остава да почакам.
С подредбите и аз се сложих в ред.
Неделята е сляпа, но и в мрака
тя вижда, че обречен съм. На теб.

вторник, 27 декември 2011 г.

Ако мислите ги няма


За днес уж бях приключил… Но не съм.
Ухажват ме любовните ти думи.
Рискувам пак среднощния си сън,
ако не ги поканя помежду ни.

Достатъчно е мисли между нас
чрез нашите тела да се прегръщат…
Заспиваш в профил. Аз по гръб – анфас.
Обичам те до мен една и съща.

От думите, останали без дъх,
целуваме се като за последно –
целувката е влажна като мъх,
а мисълта за нея е вълшебна.

Заспивай, скъпа моя. Лека нощ.
Без приказка. От приказка сме двама.
Заспивай. Думите са за разкош,
ако случайно мислите ги няма…

Предлюбовен инсулт


Партито свърши. Алкохолът бушуваше във вените й като цунами, което я беше връхлетяло ненадейно в средата на вечерта. ТЯ стана жертва не само на страха си, но и на намерението да потуши този страх с много питиета. Не се отпусна пред НЕГО, а и сякаш изчезна за самата себе си. Беше й лошо. Самосъжаляваше се. Вероятно съвсем го бе отвратила. Олюля се като пумпал, докато пристъпваше към банята. Искаше да повърне. Искаше да се освободи от излишните промили, които нито я направиха дръзка, нито я приближиха повече до човека, когото обичаше. В коридора се чуваха пиянските разговори на познати хора. Знаеше, че са познати, но не различаваше гласовете им. Мислите се блъскаха една в друга, бързаха с ускорените удари на сърцето. Като пред любовен инсулт. Само да можеше да бъде отново себе си. Само да можеше да разпознае гласа му в суматохата отвън. ДВАМАТА трябваше да си кажат много неща. Отлагането на тези думи й се струваше категорично. Завинаги. Когато повърна, зачервените й очи се спряха на огледалото. ТОЙ стоеше зад нея с хавлиена кърпа в ръка. Намокри я. Избърса лицето й. Усмихна й се. 

понеделник, 26 декември 2011 г.

Не ми е вече сиво

Съвсем се бях изгубил. В унес бях.
Изпуших нервно толкова цигари…
Усмихвах се. Не беше точно смях.
Случайни хора мислех за другари…

Очи отворих някак изведнъж.
Огледах се. Не ми е вече сиво.
Снегът е бивш войнишки ситен дъжд –
навсякъде е бяло. И красиво.

С дъжда ли си отиде този сън
или снегът го наваля внезапно?
По детски тичам в преспите навън -
при себе си завръщам се обратно.

петък, 23 декември 2011 г.

Коледа 2011


Тревогите оставям настрана.
Отърсвам се за малко от тъгата.
Разчупвам тази сива рутина.
Излизам. А навън е сняг и вятър.

На Коледа се връща радостта.
Ще хвърля снежни топки във врата ми
и с нежната си бяла красота,
усмихната, за миг ще ме разсъни.

Навън е бяло. Сини небеса.
Акцентите са в кърваво червено.
По Коледа се случват чудеса.
Дано остане чудо и за мене.

четвъртък, 22 декември 2011 г.

Не е любов


Не е любов. Без теб е невъзможно.
По-силно е от всичко на света.
Измъчва ме съмнение тревожно
откакто сам се будя през нощта.

Без тебе съществувам, но е нямо.
Не чувам. Не говоря. Даже ням
и в паниката си копнея само
да знам, че си добре. Поне да знам.

Не е любов. По-силно е от нея.
Какво като си някъде и с друг...
За теб си струва още да живея,
щом винаги ще чувствам, че си тук. 

вторник, 20 декември 2011 г.

Играчка за ръцете ти


Безпаметно приех да те обичам.
В краката ти се хвърлих изведнъж.
Не се познавам. Вече съм различен.
Патологично влюбен в тебе мъж.

Косите ти съвсем ме обладаха.
Играчка съм за твоите ръце.
Откакто теб очите ми познаха,
безсънен съм, без дъх и без лице.

Смирен, приемам тежката си карма,
докрай да полудея съм готов;
дори в страстта на лудостта кошмарна,
готов съм да умирам от любов.

понеделник, 19 декември 2011 г.

Ключът в джоба


            Когато искаш да се махнеш, завръщането е най-сигурният начин да намериш пътя към себе си. Всеки има любима кутия със спомени или кашон с желания, прибрани прилежно в килера. Дълго време те стоят заключени от самия теб. Ключът е в джоба ти, но сякаш не помниш. Опипваш сакото си от притеснение, че някой джебчия е присвоил този ключ в суматохата на града.
            Напускането на места и хора е илюзия, че владееш ситуацията. Животът не може да бъде управляван. Животът е единственото нещо, което е извън твоя контрол. Именно това провокира в теб представата, че другаде ще бъде различно. Дрехите омръзват бързо. Прическата ти писва след месец. Новият пуловер и подстригания бретон не променят съдържанието. Формата е заблудата, че нещо вече е различно.
            Ако случайно успееш да избягаш, ако все пак по някаква причина за малко надхитриш ситуацията, един ден отново ще потърсиш ключа в джоба си. Нещата, които прибираме в кутии и кашони винаги застраховат нашето бъдеще, където и да се намираме. И тъй като любопитството към онова, което сме били винаги надделява, ще се върнеш. Със сигурност ще се върнеш. За да припомниш себе си сред забравените вещи в килера.

събота, 17 декември 2011 г.

Време за мъже


От утре ще е вече само сняг.
Дъждът последно улиците мокри.
Напролет под дъжда ще тичат пак
жени с прилепнали в телата рокли.

От утре ще е време за мъже –
на топло те ще пият силно вино…
Мъжете ще изглеждат неглиже
и ще целуват своите любими.

От утре е любов като сега.
Но утре ще е с бяла пелерина.
Ще завали пречистващо снега.
Любовно. Както винаги през зима.

петък, 16 декември 2011 г.

Резонна връзка


Редовно се обичаме. Така.
Разменяме си мисли. Думи също.
По мен е често твоята ръка.
Добре. Тя още нощем ме прегръща.

Понякога тъга е между нас.
Нормално. Тя е част от любовта ни.
Отдавна не изпадаме в екстаз.
Логично. Чувствата оставят рани.

Резонна връзка. Всичко е наред.
Това е. Да съм с теб е неизбежно.
Така ще бъде с теб и занапред.
Рутинно ще е. Обичайно нежно.

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Ревнувай ме


Обичам, значи трябва да ревнувам.
Любовните съмнения са страх,
че докато очите ти целувам
и ти ще си зависима от тях.

Ревнувай ме и ти. Така е редно.
От обич дръж ми сметка занапред.
Желай ме, сякаш ти е за последно.
Разпитвай ме за всеки миг без теб.

Дори от ревност да се уморяваш,
на рамото ти щом се връщам сам,
не спирай името ми да повтаряш,
защото твоето аз само знам. 

сряда, 14 декември 2011 г.

Разминаване отблизо


            Тя спира за малко. Мъглата я обгръща в прозрачния си воал и за момента това й стига. Красотата й е невидима за мъжа, който също спира на метри от нея. Мъглата харесва и него. Двамата запалват по цигара. Не подозират нищо. Просто си почиват по средата на декември. Не е студено. Разкаляно е. Толкова подметки личат в калта, че и двамата не се чувстват сами. Пушат, без да са обладани от съмнения. Тишината се пропуква от клаксони на коли, които порят рехавите шевове на мъглата. Тротоарът е остров за уморените им крака. Цигареният дим се смесва с парата, която излиза от устата им. В такова време е трудно да казваш обичам те. В такова време е достатъчно да предполагаш нечие присъствие близо до теб. Тя докосва лицето си с ръка. За това не се изисква причина. Той поглежда часовника си. Не че бърза за някъде. Просто двама души извършват движения. Да харесваш някого понякога е достатъчно. Стига да можеш да видиш жестовете му.
            Цигарите са изпушени. Време е да продължат напред. Към възможността да се разминат отблизо.

вторник, 13 декември 2011 г.

Сами и голи


Престанахме да пращаме писма.
Забравихме дори писма да пишем.
Седим на топло. Плахи. У дома.
По другия копнежът е излишен.

Нахлуват само мисли за тела.
Представяме си филми. И сме в роли.
Навън е смог. Или пък е мъгла.
А ние сме сами. Сами и голи.

Така копнея за едно писмо.
Отдавна вече пощальони няма.
Ти мислиш ли за мен у вас? Дано.
А гола ли си? Или си с пижама… 

понеделник, 12 декември 2011 г.

Навсякъде си ти


Препъвам се в дати. Бях толкова с теб, че в момента ми е невъзможно да вървя в права линия. Озъртам се за поредното препятствие, а пред очите ми отново си ти. Падам. Изтупвам панталона си и продължавам напред. С всяка крачка връщането назад е неизбежно. Навсякъде си ти. В ума ми. В очите ми. По кожата ми. Парфюмът ти омайва и ми е трудно да се съсредоточа. След малко отново ще залитна. Сигурен съм. Инстинктът ми търси парапет, за който да се хване. Всъщност, когато падам, по инерция търся ръката ти. Твоята ръка. Нежната. Бялата. Която ме е галила толкова време.

Затворени очи


Любов, за малко затвори очи.
Със тебе се разбираме без думи.
Дори когато двамата мълчим,
възторгът е застанал помежду ни.

Навън е студ. На топло остани.
Далече от намусените хора...
Любов, на рамото ми почини.
От обич носиш толкова умора...

Целувай ме, любов. Да би могла
завинаги така да ме целуваш...
Не ме тревожи зимната мъгла,
щом зная, че за мене съществуваш...

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Не ставай от леглото


Не ставай от леглото. Остани.
Не спирай в мен така да се допираш.
Завеса. Мрак. Представа за стени.
От страст понякога почти умираш.

Задъхваш се от ласки посред нощ.
След ласките минаваш по-нататък.
Не ставай от леглото. Ставам лош,
когато с мен престоят ти е кратък.

Целувай още здравата ми гръд.
А после по врата, надолу също…
В леглото моят гръб за теб е път,
по който винаги при теб се връщам.

Не ставай от голямото легло.
Едва ли нещо друго заслужава,
или пък нещо друго би могло,
теб цяла като мен да притежава…

Неуместни чадъри


            Снегът заваля изведнъж. Неговата категоричност е пленителна. Сега всичко ще изглежда чисто. Под огромните палта и якета хората вероятно са спретнати. Виждам избръснати мъже. Виждам жени, които носят чадъри. Чадърите по време на сняг са неуместни. Топли гевреци в книжен чувал. Рев на дете, което иска да си направи снежен човек, а още не е наваляло достатъчно. Мирис на печени кестени и грозни от мръсотия коли, подкарани нервно нанякъде. Снежинките още са прекалено малки. Живеят секунда, преди да се разтопят по предните стъкла на автомобилите. Но докато упражнява свободното си падане, всяка снежинка е прелестна и пълна с любов. Любов, на която не отиват чадъри по време на първия сняг...

сряда, 7 декември 2011 г.

Ще мирише на любов


Изхвърлих и последната ти рокля.
И копче не оставих за разкош.
След малко ще ми мине. Ще се стопля.
В момента ми отива да съм лош.

Ще пия чай. Леглото ще оправя.
А после ще погледам новини.
Без теб ще мога с всичко да се справя.
Какво побират четири стени?!

Навън ще бъде трудно. Ще се взирам
в усмихнати и влюбени мъже.
Лицето ти в ума си ще презирам.
Ще стъпвам, сякаш ходя по въже.

Но с времето гневът ще отминава.
Сега е зима. Нищо. Днес съм нов.
Животът и без тебе продължава.
Напролет ще мирише на любов...

вторник, 6 декември 2011 г.

Тогава остани


Любов ли е, тогава остани.
Уверен съм, че много ме обичаш.
До теб ще съм. Ще гледам отстрани
как с времето на мен ще заприличаш.

Ще чувам всеки стон и всеки звук.
Лицето ти ще наблюдавам вечер.
С надеждата, че вечно ще си тук,
понякога ще гледам отдалече.

Когато те целувам, ще горчи.
Когато те прегръщам, ще е сладко.
Че много те обичам, ще личи
дори да е любов за време кратко.

Докато имаш нужда да си с мен
и името ми всяка нощ изричаш,
ще премалявам от любов съвсем,
щом толкова по чувства ми приличаш...

Жена зад ъгъла


Излива се тъгата на дъжда.
По улицата бързат мокри хора.
Жената е зад ъгъла. Мъжът
с жената трябва нещо да говори.

Не знае точно думите, но той
отдавна иска нещо да й каже...
Остава му последният завой,
след миг пред него тя ще се покаже.

Какво ли ще си кажат в този дъжд
за хората измокрени е тайна...
Жена зад ъгъла очаква мъж.
Към него любовта й е безкрайна.

неделя, 4 декември 2011 г.

Животът ти прилича на бардак



Животът ти прилича на бардак.
На себе си отдавна не приличаш.
А аз съм най-големият глупак,
щом искам само мене да обичаш.

Така да ти отива похотта!
Отива ти по мъжки да ме псуваш!
Но то е пак заради любовта
и начина, по който ме целуваш.

Не се променяй. Искам все така
нецензурно до сутрин да ме искаш…
Достатъчно е твоята ръка
от обич моята ръка да стиска…

петък, 2 декември 2011 г.

Отиваш си


Два куфара. Палто. Обувки. Шал.
Ти тръгваш, обичайно подредена.
Отиваш си без гняв и без скандал
от чувства и надежди уморена.

Очакваме последното такси.
Един пред друг сега сме за последно.
Не си виновна. Знаеш, че не си.
Преди да тръгнеш, нека да поседнем.

Пригладена коса. Очи без грим.
Почти безцветно лъскаво червило...
По руски обичай със теб седим.
След малко ще си тръгнеш, но е мило.

Два куфара, събрали любовта
или това, което е след нея...
Отиваш си. Остава нежността.
А тя ми стига. С нея ще живея. 

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Под бялата ти риза

Познавам те. Под бялата ти риза
така добре познавам този път.
Ръката ми по тялото ти слиза,
обсебена от голата ти плът.

Така добре познавам всяка гънка.
Възбудата ти. Плахия ти пулс.
И осъзнавам границата тънка
до лудостта. Да, знам я наизуст.

Споделянето на телата също зная…
Когато двама сме един във друг,
за бялата ти риза не мечтая –
тя винаги присъства, щом си тук.

Захвърлена, прозираща на стола,
тя също знае колко сме добре,
когато си в прегръдките ми гола,
преди гърдите ти да прибере...