Тя спира за малко. Мъглата я обгръща в прозрачния си воал и за момента това й стига. Красотата й е невидима за мъжа, който също спира на метри от нея. Мъглата харесва и него. Двамата запалват по цигара. Не подозират нищо. Просто си почиват по средата на декември. Не е студено. Разкаляно е. Толкова подметки личат в калта, че и двамата не се чувстват сами. Пушат, без да са обладани от съмнения. Тишината се пропуква от клаксони на коли, които порят рехавите шевове на мъглата. Тротоарът е остров за уморените им крака. Цигареният дим се смесва с парата, която излиза от устата им. В такова време е трудно да казваш обичам те. В такова време е достатъчно да предполагаш нечие присъствие близо до теб. Тя докосва лицето си с ръка. За това не се изисква причина. Той поглежда часовника си. Не че бърза за някъде. Просто двама души извършват движения. Да харесваш някого понякога е достатъчно. Стига да можеш да видиш жестовете му.
Цигарите са изпушени. Време е да продължат напред. Към възможността да се разминат отблизо.
"Да харесваш някого понякога е достатъчно. Стига да можеш да видиш жестовете му." А аз обичам да забелязвам точно тях...
ОтговорИзтриване