четвъртък, 30 декември 2010 г.

Стара година



Годината си тръгва в студ и лед.
Изпращам я набързо и припряно.
Изчезва като топка сладолед,
вкусът от нея ще си спомням само.

За първи път не ми е тъжно, че
изхвърлям на боклука календара.
Годината изпращам отегчен,
напрегнат, уморен, но благодарен,

понеже се опазих от лъжи,
от клетви и признания измамни...
Разбирам, че това ще й тежи -
шегите често са обиди срамни,

но аз не й сърдя. Просто днес
съзнавам, че животът е в отсрочка...
От новата година чакам вест.
На старата година слагам точка.

сряда, 29 декември 2010 г.

Чао, 2010!


Последните часове на годината се пързалят върху заледените улици. Сякаш не искат да си отидат. Стъпват бавно. Прекалено бавно. Хората са се покрили на топло – кой в нечия прегръдка, кой до печка с мисълта за някого. Хората не искат да пречат на последните часове от годината бързо да се махнат от тук.

Всяко ново начало е надежда, че промяната е възможна.

Тишината навън е особена. От онзи вид тишина, в която предугаждаш, че все нещо ще се случи. Изостряш слух. Взираш се през прозореца. Толкова взривоопасна тишина, че не смееш да си запалиш цигара. Нервно премяташ цигарата между пръстите на ръката си и чакаш да те напусне безпокойството. Чакаш тишината да се утаи.

Навън последните часове на годината продължават да се правят на луди и едва пристъпват с изтърканите си подметки. Знаят, че тяхната дълга разходка в живота ни приключва. Знаят, че в тази необяснима тишина почти долавяме стъпките на идващата нова година. Това ги прави малко пренебрегнати и гневни, а нас изпълва с надежда, че скоро ще бъдем по-уверени, когато решим да запалим цигарите си...

понеделник, 27 декември 2010 г.

Ние


Господ само присъства.

Господ е само зрител.

Нито ще ни напътства,

нито ни е спасител.

Тука ние сме главни.

Тука от нас зависи.

Ако делата са славни,

то имало е смисъл.

Ако няма в сърцата

желанието просто

добри да сме, нещата

оправдаваме с Господ.

вторник, 21 декември 2010 г.

Обсебен


Не се сърди, че днес не си до мен...

Понякога е нужна самотата.

Без тебе днес ще бъда вдъхновен -

и музата запълва празнотата.

Не се сърди, че себе си теша

без твоето лице да е пред мене –

лекувам собствената си душа...

Понякога и любовта е бреме.

Не се сърди, че думите ми днес,

единствено за мен предназначени,

оставят те за часове без вест...

За вести винаги ще има време.

Довечера навреме ще съм тук,

навреме за вечеря ще съм с тебе...

Сега за тишината сам съм звук,

за мъничко от себе си обсебен...

Сгушен в теб


Оставам сгушен в леката ти гръд,

невидим за забързаните хора,

защото с теб съм винаги отвъд

съмнения, тревоги и умора.

Оставам твой за дълго и не знам

до днес без тебе как съм съществувал...

Човек не съществува, щом е сам,

човекът сам присъства и битува...

Така че дълго ще остана с теб,

докоснат и целунат в любовта ти,

понеже любовта ми с теб расте,

когато съм се сгушил във гръдта ти...

събота, 18 декември 2010 г.

Дим



Без огън дим тъгата е, когато
се спуска без причина над деня,
но ако се покажеш през вратата
ще видиш, че е спомен от съня.

Ще видиш непослушните си чувства,
разперили над твоя страх криле;
ще видиш как стремително се спускат
към тебе с още смях несподелен.

Ще видиш, че тъгата е измамна
и че ако в небето има дим,
димът е с мирис на любов безсрамна –
очакван, непокорен, див и син.

петък, 17 декември 2010 г.

СПУСКАНЕ, 10:10 AM


Плъзгам се по заледените улици, както се спускам по изтънчения ти гръб. Внимавам. Опитвам се да внимавам. Постоянството, с което се наслаждавам на тази част от тялото ти, е създало рутината да оцелявам върху лед.

Мисля, че и пирует мога да направя. Засега няма да опитвам.

Пързалянето дърпа подметките ми назад към детство, което се е случило, но което съм изтрил от съзнанието си. Може би, защото тогава теб не те е имало. А минало без теб сякаш не съществува.

Мисля, че мога да се превъртя във въздуха, ако малко се съсредоточа върху отскока. Но и това няма да опитвам засега.

Засега просто ще продължа да се пускам по изтънчения ти гръб – булевард, заледен след ситния сняг на любовта, който се сипеше над София тази нощ...

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Ами ако


Ами ако престана да обичам?

Ами ако внезапно стана друг?

Ами ако започна да отричам,

че някога изобщо бил съм тук?

Ами ако до крайност полудея?

Ами ако изтрия дните с теб?

Ами ако забравя да се смея,

защото стана отегчен поет?

Ами ако зарежа всички чувства?

Ами ако деня презре нощта?

Ами ако се впусна в словоблудства,

понеже съм оставил любовта?

Ами ако и слънцето угасне?

Ами ако звездите се стопят?

Ами ако досадата ми пасне,

когато съм достигнал кръстопът,

дали ще бъде нужно да ме има

отчаян, изморен и горделив..?

Животът е и лято, и е зима.

Въпросът е за някой да си жив.

сряда, 15 декември 2010 г.

Тя


Недей да казваш: „Чакам любовта”!

Любов е да се радваш, че живееш –

навсякъде около теб е тя,

въпросът е това да проумееш.

Ако случайно срещнеш някой друг,

той просто става част от любовта ти...

Огледай се! С любов е пълно тук –

в очите ти, в ръцете ти, в гласа ти –

навсякъде, във всичко все е тя,

когато още жив си и копнееш...

Невероятна става любовта,

когато с още някой я живееш.

понеделник, 13 декември 2010 г.

Monday


Студено е навън, а жега в мен.

Леглото - празно, лудница в главата.

Но понеделник не е просто ден,

а време да се сложат в ред нещата:

да се гримира леко любовта,

обувките й леко да се лъснат

от шкафа да изровим радостта,

/на моята дори парфюм ще пръсна/

и всичко да започнем пак от „А”

или поне да мислим, че го можем,

дори напук на невъзможността

самите себе си във ред да сложим.

петък, 10 декември 2010 г.

Лабиринт


Изгубих се сред хаоса от чувства, докато разбера, че те обичам. След като достигнах несъмнената увереност, че те притежавам, се изправих пред лабиринт от съмнения. Защо точно ти? Защо точно сега? Докога? Преодоляването на препятствия е детска игра, когато си ги превъзмогнал. Когато са пред теб, препятствията изглеждат страховити.

Започвам да стъпвам бавно по ръба. Промъквам се като котка, защото, въпреки опасността, моето любопитство не е по-малко. И ако има нещо, от което наистина се страхувам, то не е съмнението дали ще те имам за дълго, а това, че любопитството често убива котките...

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Не сам


Забравил съм косите ти. Кога ли?

Обърквам се за точния им цвят.

Дали не те обичам? Не, едва ли

това е. Има друг невидим факт.

Невидимо се спускаш до дъха ми

и знам, че го усещам. Просто знам.

Разхождаш се безшумно по гърба ми

И просто знам, че още съм не сам.

сряда, 8 декември 2010 г.

Джон


Забравих дървения грамофон

и плочите винилови ги няма,

но още пазя спомена за Джон,

а бях на десет-единайсет само,

когато той си тръгна от света,

изгубен в собствената си жестокост...

Сега гласът му носи любовта

отвъд голямата любов на Йоко

и, ако в миг представим си поне,

че по-добри живота си живеем,

в поляни ягодови ще растем

и ще се смеем. Много ще се смеем...

вторник, 7 декември 2010 г.

Невъзможно отсъствие


Една и съща си. На моменти успокояваща, на моменти дразнеща, на моменти желана, но често нетърпима. Статуквото на любовна уседналост ме побърква. Ръцете ти – знам ги, очите ти – наизустил съм ги, целувките ти – толкова полепнали една върху друга, че вече не усещам кожата си. Ти си безгранично усърдна в стремежа си да ме правиш подвластен. Чаткаш с високи токове наоколо, все едно, ако си боса, ще забравя присъствието ти. Не спираш да говориш, все едно, ако млъкнеш, ще забравя, че имаш уста.

Знам, че съществуваш. Нали съм твоят васал, заключен в оковите на невъзможното ти отсъствие.

понеделник, 6 декември 2010 г.

Тревога


Тревогата закуси пак със мене,

мълчахме си с наведени глави;

подхвърли само, че ще е студено,

че може би едва ли ще вали.

Обухме си обувките и мудно

излязохме през входната врата –

потънахме в тълпата безразсъдна,

вглъбена в мисли рано сутринта.

И всеки тръгна в своята посока.

Погледнах я за мъничко във гръб –

Тревогата е искано жестока,

щом носи непонятно тиха скръб

по спомени и дати предлюбовни,

по бъдещи любовни дни... Уви,

тревогата е спътник без часовник...

А може би, все пак, ще завали...

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Умопомрачение


Тук времето е застинало - пеперуда между страници на книга.

Не се случва нищо.

Само говорът не спира. Бръщолевене за всичко, стига да е незначително. Укор и гняв. Часове преди умопомрачението да ни превземе окончателно.

Небето просто е синьо на цвят. Морето само го имитира. Дъждът никога не е син, въпреки че също е вода. Просмуква ни в сивата си прегръдка и постепенно губим цвят. Усмихваме се черно-бяло като от снимка, правена в миг на щастие. Щастие, случило се толкова отдавна, че по краищата на снимката има и жълто. Онзи нюанс на жълтото, който олицетворява умората, похабеността и отчаянието. И докато се взирам повече от минута в неестествено усмихнатото ти лице, чудя се защо не мигаш, защо очите ти дори не трепват. После разбирам, че и ти си се научила да си в нищото...

Часове, преди умопомрачението да ни превземе...