сряда, 31 март 2010 г.

Съзряването

Ръцете, с които галеше Маргьорит, сега лежаха заровени в двора на къщата. Мартенското слънце бързо топеше снега. Представяше си разложението на плътта в подгизналата пръст. Червеите, които преди го изпълваха с отвращение, сега му се струваха съществени. Осъзнаваше, че в разложението тяхната роля бе твърде важна. Природата вече не му изглеждаше чужда, приемаше я с цялата и подреденост, с всичките й закономерности. Разбираше, че красивото е част от грозното, както мръсният корен под земята - от съвършения цвят над нея. Странно как болката можеше да накара човек да отвори очите си за неща, които никога преди това не е забелязвал, въпреки тяхната очевидност!
Усещаше липсата на ръцете си само в редките случаи, когато сърбежите ставаха непоносими. Тези мигове му навяваха носталгия, но тогава бързо си представяше, че с еднаква страст ръцете можеха да галят и да убиват. Важното беше, че духът му не се нуждаеше от инвалидна количка.
След малко Маргьорит щеше да влезе в стаята и с помощта на лъжицата да започнат познатия ритуал на храненето. Тогава той щеше да я погали по косата и да й бъде благодарен за усмивката, която тя неизменно му подаряваше...

*****

Времето спря.
Вечността ме потиска.
За последно римувам Смъртта върху лист -
да го прочетеш след смъртта ми,
ако ти се прииска.

Оса

Осата изпитва слуха ми,
злорадо побърква инстинкта ми.
Цели се тайно.
Цели се точно.
Прави се на безразлична. Нарочно.
Кацва върху мисълта ми.
Съсредоточавам вниманието си -
цялото -
в нея.
Може да жилне парченце от мене, НО!
Всъщност хищното й жужене ми е все едно.

*****

Последното докосване, когато птица
се разделя със копнежа си по залеза
и стъпки - боси - се препъват
в омагьосания пясък;

Последното докосване,
когато сме разпънати върху надеждата,
че някога,
в един свободен промеждутък,
отново ще се гледаме в очите.

Прераждане /На Павлина Матеева/

Гладът на гълъб.
Парчето хляб. Хипнозата му - проумявам я.
Присвивам пръсти,
слънцето боде очите ми
и тихичко пред него се смалявам.

И вдигам първото листо,
уплашено да оцелее...

Танцувам. Ехото на тъжна песен
завърта ме в един невидим кръг.

Ръцете ми - крила.
Очите - точици.
Дори не ме боли да се прераждам!

В отговор

Защото някак неестествено
агонизират пред смъртта си птиците,
в живота сме получовеци:
полумечтите ни запращат
в едно измислено безвремие,
където скитат полумесечно
разпътните ни суеверия;

където като пеперуди нощни
все търсим тайничко късмета си,
полууверени, че още,
в необуздани полуистини,
ще се намери някак път за връщане -
от Половинчатото
към Цялото.

*****

И в ехото на древната поезия,
и в днешното подреждане на думите,
присъства Бог - като протеза
душите на естетите да кърпи.

След толкова молитви в стихове
на просяк заприлича Господ.

*****

Дяволски тихо.
Сянката - моя.
Мои - краката,
оплетени
в бялата осова линия...


Стъпка след стъпка...

*****

Душата се изтръгва някак
от ноктите на Разума:
Дъхът замира,
Тревогата покрива Вятъра
и аз увисвам между часовете.

Дали това ме кара да се плаша
от тихото начало - Края?!

Аз и те

"Обичам те!" -
привидна провокация,
родена между бири /две по две/
и, дявол знае, колко фасове!

Но ти постарому се съблечи,
изрепетирай изхабената си грация,
а мене... мен ме остави
да разгадавам смисъла на фразите,
да разгадавам смисъла на аз-ите,
да разгадавам смисъла на АЗ - и - ТЕ.

*****

Изплъзвам се от властните ти пръсти.
В краката ти безшумно коленича.

Дано не бъде твърде късно
очите си на мен да спреш,
та лъч да урочаса тъмнината...

Думите

Думички - ангели.
Думи - палачи.
Нямо спокойствие,
няма - тревогата.
Крачат в главата ми гръмките фрази,
а уж бях ги хвърлил във огъня.

Думите, думите -
праведни, грешни -
винаги знаят кога да ни срещнат.

*****

Расте ми косата.
Пломбирам си зъбите.
Минавам и през тоалетната
когато откровенича.
Пиша все по-рядко.
Забавлявам се някак.
И още обичам неделите!

*****

За мене по-важна е стаята -
малката -
твоята стая, потънала в музика,
когато пред шведския поглед на Бергман
превръщам те в своя единствена муза;
За мен е по-важна бутилката вино,
което делим в ресторанта все същите...

Още ли мислиш, че трябва да минат
цели десет години
преди да се влюбим?

*****

Не Разумът ме приобщава
към тихия покой на сянката,
където плахо добромирствам,
завързан за дърво от стихове.

По-скоро Чувството ме приобщава
към това избрано общество...

Даже гъделът на пеперуда,
кацнала върху носа ми,
ме кара да копнея
да остана вързан.

*****

Ти водиш разговор -
безсмислен и отчаян.
Разкъсваш се и въпреки ТОВА
опитваш се да бъдеш цял,
опитваш се спокойно да приемеш
на полемиката края...

*****

Ще възкръснат мъртвите.
Тази нощ ще възкръснат.
Не повече от час ще пият
от виното на спящия свещеник,
не повече от час ще се погаврят
с възпълничкото тяло на жена му,
не повече от час ще наблюдават
как бълва къщата му пламъци...

И това заради една пропусната молитва...

*****

Малки прелестни парцалчета:
съшиваш ги
за рокличка на кукла.

А куклата, която днес те радва,
ще хвърлиш утре
на боклука.

*****

Понякога цигарата изгаря пръстите,
изправя пръстите от болка -
налага се да търся лек във устните,
които спират да целуват
/временно/
- ах, тези устни са вода за Огъня -
макар и само за известно време.

*****

Любовното безсъние -
илюзия, че дишаш...
И чашата коняк, която те настига
зад ъгъла на първото бистро.
А после става тихо:
сам не можеш да се чуеш,
нито да се проумееш -
разятие, пред което богохулстват.

И просто няма Бог -
за всеки случай.

*****

В живота всичко се дели на две -
за мен едната половина,
а за тебе другата...

И в някоя случайна нощ -
така, половинчат -
на колене пред липсващата част
на Цялото да падна:
да мога, скрит дори от слепите очи,
за себе си да я открадна.

Глухонеми мисли

Обичаме се. По подразбиране. Събличаме се. Когато правим секс обикновено сме голи. Не винаги. Целуваме се. Пушим цигари. Пак се любим. Подновяваш червилото. Отварям нов презерватив. Нашата любов е циклична. Понякога искам да ти счупя носа. Знам, че често ме мразиш. Но имаме толкова общи снимки. На разсъмване. По обед. Надвечер. Снимките са застраховка за страха да не останем един без друг. Щрак - усмивка. Диалози. Монолози. Глухонеми мисли. Всичко наше е крехко. Всичко общо е илюзия. Иначе защо продължавам да мечтая за себе си? Просто така?

понеделник, 29 март 2010 г.

Мокра любов

От мократа любов не искам да избягам –
прогизналата страст сред житното поле,
когато в дъжд студен на рамото ти лягам;
когато те целувам и вдишвам дъх солен

от плътните ти устни, удавени от нежност -
за мен опитомени – водите на река,
която в мен бушува и в своята безбрежност
завинаги мeчтае да бъде все така...

петък, 26 март 2010 г.

Тъжни деца

Застинали във времето лица
притискат жадно моята умора.
Запомнил съм лицата на деца,
които по мъртвешки не говорят

сега, когато времето без дъх
най-сетне спря за миг да си почине –
Кому е нужно да превземе връх,
когато от върха съзре пустиня?

И тези, уж познатите лица,
които плашат дните уморени,
са просто тъжни възрастни деца,
изгубили се в бързащото време.

четвъртък, 25 март 2010 г.

*****

Монахинята показа коляното си. За да демонстрира свенливост, тя скочи в порцелановата ваза и покри очите си с цветя. Тогава една персона каза: "Изсъхнали са. Трябва да се изхвърлят".

сряда, 24 март 2010 г.

Флирт, ама...

Не ме замесвай в семплия си флирт,
когато с него другиго омайваш -
не можеш да ме купиш,
нито да ме привлечеш на нечия страна,
защото чужди каузи рядко ме владеят...
Ако от причините да бъда с теб
остане и една,
ще мога да ти вярвам и да смея
пътеките ти с теб да извървя,
докато двамата не остареем...

четвъртък, 18 март 2010 г.

Тишината казва всичко

Здравей предателство! Влез вътре, ще замръзнеш от студ. Те не те стоплиха, нали? Не те храниха. Изваяха те с мисли и вмирисани думи и те оставиха само в тъмното. Такива са те – себични, първични и глупави. Те не подават ръка. Нищо, че си тяхна рожба.
Заповядай, предателство. Настани се удобно и погледай телевизия, докато ти приготвя един горещ чай. Не е нужно да ми говориш, аз съм свикнал да те разбирам и в тишината. Тишината казва всичко.
Откъде да започнем, предателство? Как предлагаш да осъществим съвместното си съществуване? Ръка за ръка ли да се хванем или предпочиташ да вървиш плътно след мен? Ти кажи, за мен е все едно. Приемам те толкова добронамерено. Свикнал съм с предателствата преди теб, така че рутината не ме плаши. Просто ме прави отговорен, искам да постигнеш целта си.
Още чай? Милото, наистина си се намръзнало. Те обикновено добре изпипват всичко, защо просто са те захвърлили пред врата ми, не е в техен стил. Всъщност това показва липса на стил. Бързали са, не са имали търпение този път.
Ела, предателство. Това е нашето легло. От тази вечер ще спиш тук, с мен. Искам да ме прегръщаш, когато е възможно. Искам, когато е възможно, да ме целуваш, за да не забравям присъствието ти. Така, с времето, може би ще се съсредоточа върху теб до степен, че да не позволя следващо предателство да смущава сънищата, които ще имаме заедно. Аз и ти.
Легни до мен, предателство! Заспивай. Имаме всичките дни на живота си, за да си бърборим. Пухкави сънища!

сряда, 17 март 2010 г.

Nude

Изследвам голотата ти внимателно...
Поспирам се за миг на всяка гънка...
Обичам те дотолкова старателно,
че границата с яростта е тънка –

гневът, че може някой да те има,
когато за момент глава обърна...
Миришеш на любов неустоима,
от този мирис мога да повърна

и пак да почна всичко отначало:
Докосването, мисъл, шепот, думи -
тогава Времето ще бъде спряло,
за Време няма време помежду ни...

понеделник, 15 март 2010 г.

*****

Вечерта, между осем и девет,
олеквам - ей така - сякаш нарочно;
с вино ме опива тишината:
от виното нозете ми падат;

цепелинът лети през безсънните облаци,
среща по някоя птица,
която с досада отвръща на поздрава...

Когато се връщам на себе си,
раменете болят,
а очите ми са пълни с песъчинки...

неделя, 14 март 2010 г.

Eстетика

Бръшлянът е изсъхнал. Останали само няколко живи листа. Не е от поливането. Не е от жегата. Няма значение от какво. Изрязвам с ножицата - първо помалко, после по - смело. Отдалечавам се в другия край на стаята и поглеждам към саксията. Оцелелите листа изглеждат грозни. Изрязвам и тях.

четвъртък, 11 март 2010 г.

*****

Тръгвам от пръстите -
нежни са.
Не скриват допира на друг.
Това донякъде ме забавлява.
Това донякъде ме приобщава
към хладния звук на причината...
Стигам до устните -
пари дъхът им.
Мокри са от самотата на друг.
Това внезапно ме вбесява.
Това внезапно ме опиянява.
Още сме трима...

*****

Разопаковам суетата.
Малко късно. Или рано.
Ти ли чукаш на вратата?
Пак ли искаш да ме гледаш?!
Чакай маската да сложа,
жестовете да припомня.
Искаш ли да ми помогнеш?
Още те е страх от Огъня?!
Искаш ли да бъда Същия
или те привлича още Другия...

Десет малки негърчета
по перваза ми... и прочие!

Сам във Огъня да скоча,
ти пък да поставиш точката:
тая няма да я бъде!

Можеш да ми звъннеш утре...

*****

Косата ми расте и ноктите ми още никнат.
Лицето е все още гладко /не мога с бръчките да свикна!/,
макар Денят ми да е малко пуст,
макар известно време да ме няма за всички тях,
които знаят наизуст /?/
житейската ми /Дявол взел я!/ драма.

Не ми е нужна страст, когато тя за мен е нещо
осезаемо като заплаха и далечно - като първа среща.
Очаквано мелодраматичен, на всички тях ще кажа само:
Не ме е страх, че остарявам
и че си отивам поетапно;
Страхувам се, че не намирам начина
в очите си да върна радостта обратно...

*****

Дори не е лесно да мразиш
когато тежат всички лакоми делници;
не е лесно гнева да владееш;
да се опазиш
когато ти идва
да замахнеш брадвата психично;
да се изсмееш сам на себе си при мисилта,
че животът си остава всъщност
нещо прекалено непознато
и същевременно до болка лично.

*****

Защо усещат тялото си чуждо, Господи?
Страстта къде е? Болката? Утехата?
Вампирът в мен краде от сянката на другия,
опитвайки да се съвземе.

Защо оставам сам дори когато Огънят
ме връща при изтъркани приятелства?
Не искам в спомените да живея /не сега!/,
разчитайки единствено на "Някога".

Защо не мога с Утрото да бъда мъдър -
по-малко да срамувам добротата ти...
Върни духа ми /тялото е нужно,
но ще се опитам да живея
и без него някак!/.

*****

Лишавам се от пошлия си блясък.
Разпадам се в съня така: внезапно.
Сънувам стъпките ти върху пясък,
но те на моите вървят обратно.

И някак неразумно лунатично
променям бързо своята посока
и тичам, тичам, тичам истерично -
студено е, намръщено и мокро.

Когато те откривам се събуждам
отново сам до мръсната си риза,
и все така, по навик, се осъждам
за всичките си сънени капризи.

*****

Завръщам се там, откъдето започнах,
макар да си мислех, че сложил съм Точката.

Спомени,
спомени,
спомени -

шепа трохици за гладните птици -
толкова кратки и толкова крехки,
лишени от блясък, в опърпани дрешки...
Тичам към тях през глава - да ги върна
като стара любов, осъзната след време...

Дявол да го вземе,
та това е невъзможно!
Да се върнеш към себе си
е непосилно сложно -
светът да обърна с краката нагоре,
Животът през смях пак ще вика "I'm sorry"!

... и аз ще препускам около Точка,
която ще съм си поставил сам.

сряда, 10 март 2010 г.

*****

Луксозната любов от чувствата пести...
Заключена в трезор, тя рядко е на показ...
Когато е на показ, като диамант блести;
на тъмно ли е - просто е луксозна стока!

вторник, 9 март 2010 г.

Еднакво различни

Аз и другият в мен
сме много еднакви и много различни –
себично-първични в любовната истина;
наивни и крехки за чуждата истина...

Другият в мене и аз, тоест двамата,
понякога сме повече от двама наистина –
тогава се сгушваме тихо, обсебени
от някакви тревоги едновременни,
тревоги за понятия и хора...
Тогава си приставаме в умората,
един на друг безкористно отдадени -
различни, но еднакво
от другите предадени...