Не ме събличай с поглед, късно е.
Без чувство голотата е порочна.
Не искам да се чувствам проститутка,
загледана случайно в тъмното...
Не искам да минавам върху стъпките,
които следваш наобратно...
Не ме събличай с поглед. Съмва.
И тъмното изчезва безвъзвратно.
четвъртък, 25 февруари 2010 г.
.....
Публикувано от
Добромир Банев
в
11:56
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Очите отразяват суета –
последната наслада следлюбовна...
Представи си – могат ли да се берат цветя
от поляни незапомнени?
Или си представи – разхвърляно легло,
в което се търкалят само сънища,
оставени от мисли и тела –
самотни сънища, без бъдеще...
последната наслада следлюбовна...
Представи си – могат ли да се берат цветя
от поляни незапомнени?
Или си представи – разхвърляно легло,
в което се търкалят само сънища,
оставени от мисли и тела –
самотни сънища, без бъдеще...
Публикувано от
Добромир Банев
в
11:55
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Кажи ми,
как проучваш любовта
без стари алхимични заклинания?
Нима когато ни споходи тя,
е нужно да намерим оправдания
за чувствата, които ни превръщат в хора?
За теб не знам,
За мене любовта е свят голям,
побрал в едно и радостта, и на радостта умората...
как проучваш любовта
без стари алхимични заклинания?
Нима когато ни споходи тя,
е нужно да намерим оправдания
за чувствата, които ни превръщат в хора?
За теб не знам,
За мене любовта е свят голям,
побрал в едно и радостта, и на радостта умората...
Публикувано от
Добромир Банев
в
11:54
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
сряда, 24 февруари 2010 г.
.....
Моята тайна е толкова семпла!
Попитай цветята.
Те ще ти кажат.
Те са така отзивчиви...
Вечер, когато пристъпвам на пръсти,
почти не докосвам тревата.
Това се нарича любов.
Ето, попитай ги! Още са живи
моите верни цветя...
Попитай цветята.
Те ще ти кажат.
Те са така отзивчиви...
Вечер, когато пристъпвам на пръсти,
почти не докосвам тревата.
Това се нарича любов.
Ето, попитай ги! Още са живи
моите верни цветя...
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:18
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Душата се превива на кълбо -
Дъждът /за да го има/ на Вятъра се кланя;
Цветя потъпквам -
босите крака
с полепнала по тях роса се втурват в Огъня;
Остава ненаписан стих -
мълчание за нещо предстоящо -
един недообмислен щрих,
от който се започват устните,
а всъщност се рисува Разум.
Дъждът /за да го има/ на Вятъра се кланя;
Цветя потъпквам -
босите крака
с полепнала по тях роса се втурват в Огъня;
Остава ненаписан стих -
мълчание за нещо предстоящо -
един недообмислен щрих,
от който се започват устните,
а всъщност се рисува Разум.
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:15
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Наизустявам тялото ти - цялото -
детайлите така ме завладяват -
Рецитирам ли го, ще прескоча
като грамофонна плоча
не от притеснение -
от Вдъхновение!
детайлите така ме завладяват -
Рецитирам ли го, ще прескоча
като грамофонна плоча
не от притеснение -
от Вдъхновение!
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:14
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
На К. /Защото думите, които изрече, ме накараха да си спомня за пепелниците /а те могат да пазят тайни//
В онзи смешен бардак ти ми каза...
Да, в онзи тъжен и смешен бардак
любовта зашлеви самотата ми.
Припомних ревността - веднага;
Тревогите - веднага - преговорих
/защото съм прилежен егоист/...
А после - ти и аз.
Едно бистро.
Кафе.
И бира.
Как думите ми напосоки се лутаха към теб...
И още не разбирам
това нелепо тържество на болката,
че помня да обичам!
Да, в онзи тъжен и смешен бардак
любовта зашлеви самотата ми.
Припомних ревността - веднага;
Тревогите - веднага - преговорих
/защото съм прилежен егоист/...
А после - ти и аз.
Едно бистро.
Кафе.
И бира.
Как думите ми напосоки се лутаха към теб...
И още не разбирам
това нелепо тържество на болката,
че помня да обичам!
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:11
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Запомнете:
Дъхът ми ще надскочи лудостта;
за миг ще спре върху дъха на люляк...
И после бавно ще се върне
при спомена за несподелена страст...
Простете ми!
Поне сега да бъда аз.
Дъхът ми ще надскочи лудостта;
за миг ще спре върху дъха на люляк...
И после бавно ще се върне
при спомена за несподелена страст...
Простете ми!
Поне сега да бъда аз.
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:10
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Някъде хлопва врата.
Недопита чаша -
икона за потиснати думи.
Мъглата от цигарен дим напомня
бившото присъствие на господин.
Една жена потъва
в луксозния блясък на сълзите си -
изглежда шастлива с тези червени бузи!
Недопита чаша -
икона за потиснати думи.
Мъглата от цигарен дим напомня
бившото присъствие на господин.
Една жена потъва
в луксозния блясък на сълзите си -
изглежда шастлива с тези червени бузи!
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:09
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Влюбен
Осъзнавам безутешното мълчание -
тишината притежавам -
натежавам...
И мисълта за теб към дъното ме праща -
преяла риба, губеща се в тъмното...
тишината притежавам -
натежавам...
И мисълта за теб към дъното ме праща -
преяла риба, губеща се в тъмното...
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:07
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Те
Изтръпват като пръсти всички дни.
Желанието спря да ме ухажва.
Изнизаха се всички до един -
онези всички, дето се обаждаха!
И по-добре без тях, защото с тях
усмивката бе някак преднамерена.
Но точно в преднамерения смях
намериха ме свой и достоверен.
Сега се лутат някъде в нощта
сред други непознати близки.
Пияни, слобовлудстват с любовта,
и смятат, че са много истински.
След уискито и малко кокаин
твърдят по старому, че се обичат,
но щом се отрезвят със аспирин
един от друг отново се отричат.
Забравих вече как вали дъжда
и как цветята могат да говорят...
Изгубен в непонятна суета,
загърбих толкова невероятни хора.
Но, вижте, ще се върна пак!
Секунда само и ще се съвзема...
Простено е да си голям глупак
когато си глупак за малко време.
И пак ще се усмихвам от сърце,
и пак ще съм добър и неподправен -
ще върна истинкото си лице,
в момента и от мен дори забравено...
Желанието спря да ме ухажва.
Изнизаха се всички до един -
онези всички, дето се обаждаха!
И по-добре без тях, защото с тях
усмивката бе някак преднамерена.
Но точно в преднамерения смях
намериха ме свой и достоверен.
Сега се лутат някъде в нощта
сред други непознати близки.
Пияни, слобовлудстват с любовта,
и смятат, че са много истински.
След уискито и малко кокаин
твърдят по старому, че се обичат,
но щом се отрезвят със аспирин
един от друг отново се отричат.
Забравих вече как вали дъжда
и как цветята могат да говорят...
Изгубен в непонятна суета,
загърбих толкова невероятни хора.
Но, вижте, ще се върна пак!
Секунда само и ще се съвзема...
Простено е да си голям глупак
когато си глупак за малко време.
И пак ще се усмихвам от сърце,
и пак ще съм добър и неподправен -
ще върна истинкото си лице,
в момента и от мен дори забравено...
Публикувано от
Добромир Банев
в
23:00
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.....
Любовта ме смалява като семпла причина.
В любовта си изчезвам без готов аргумент.
В умалени размери се опитвам да намеря силата,
чрез която да обичам теб и занапред
без никакви догадки и съмнения.
Докато не стана прах в очите на Вятъра...
В любовта си изчезвам без готов аргумент.
В умалени размери се опитвам да намеря силата,
чрез която да обичам теб и занапред
без никакви догадки и съмнения.
Докато не стана прах в очите на Вятъра...
Публикувано от
Добромир Банев
в
22:54
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
.......
Не ме събличай с поглед, късно е.
Без чувство голотата е порочна.
Не искам да се чувствам проститутка,
загледана случайно в тъмното...
Не искам да минавам върху стъпките,
които следваш наобратно...
Не ме събличай с поглед. Съмва.
И тъмното изчезва безвъзвратно.
Без чувство голотата е порочна.
Не искам да се чувствам проститутка,
загледана случайно в тъмното...
Не искам да минавам върху стъпките,
които следваш наобратно...
Не ме събличай с поглед. Съмва.
И тъмното изчезва безвъзвратно.
Публикувано от
Добромир Банев
в
22:52
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
вторник, 23 февруари 2010 г.
Вакуум
Не помня НЕЩАТА, които ме караха да оставам буден. Не помня нито силуетите им, нито отраженията им в очите ти. В състояние на безтегловност се лутам между дати и събития. Късно е да водя дневник. Миналото е необятно, а предстои твърде малко, за да го записвам. Няма да остана в историята.
ПРЕДИ всичко беше обосновано. Суетата ме водеше безпогрешно. Категорично. Грешките намираха своите извинения естествено и по подразбиране. Срещите с хората тренираха в мен увереност. С всяка следваща среща се научих да ги подчинявам. Да изисквам. Да ги държа отговорни. Сега теорията за манипулацията никак не ме валнува, но и тя по подразбиране ме е направила ПОДВЛАСТЕН. И по отношение на теб.
Първата ни среща. Винаги има нещо, което е преди друго. Следствията ни променят. Правят ни по - близки или по - далечни. Правят ни добри, но по – често лоши. Споменът е капка кафе върху лист от дневника, който никога няма да напиша. Хем осезаем, хем невъзможен. Въпреки това разбирам, че съм успял да те съхраня. Поне теб ИМАМ по някакъв начин.
С времето разговорите престават. Но то е от страх да не разберем колко сме се променили. Аз и ти сме като омагьосани в противоречие, което не може да бъде овладяно. Затова просто мълчим. А когато си далеч от мен и не отговаряш на обажданията ми, ставам гневен. Не мога да понеса мисълта, че вероятно си почиваш от мен. Че вероятно не мислиш за мен. Стремя се да опазя тънката нишка между нас непокътната.
Понякога ми се иска да можех да те затворя в консервена кутия. Да те съхранявам в хладилника, далеч от ВСИЧКО. Вакумирана страст, която да подхранва измореното ми себелюбие. Това щеше да ми даде повече увереност да приемам и суетата на хората, с които случайно се сблъсквам. Хората, които говорят толкова много, че не мога да подредя мисълта си върху белите листа на тетрадката. Затова се взирам в празнината им и се старая да описвам теб – без думи и без сравнения. Портретно.
След първата ни среща усещането за обреченост не ни напуска. Борим се и със себе си. Страстта преминава на интелектуално ниво, защото иначе има опасност да полудеем. Като интелигентни хора, уж преценяваме аргументите ЗА и ПРОТИВ и, оправдавайки собствените си умозаключения, уж разбираме нуждата един от друг. Но и това не мога да опиша в дневник. Ще се впусна в анализ, който би поставил под въпрос нормалността ми. А трябва да остана силен.
Животът сякаш е време, колкото да проявиш една – две снимки. Остава само мъглявата червена светлина, примесена с цигарен дим в една малка стаичка. Нищожно малък свят, в който няма място за хората, които минават през теб. Щрак и всичко приключва.
Колко мога да продължа да те обичам? Възможно ли е да те обичам, щом чувството остава скрито?
Ако изляза от стаичката, има опасност да се развикам. Има опасност да изпусна нервите си и да гръмна като балон. Има опасност да изкрещя неща, които всъщност са другото лице на ИСТИНАТА. Опасност да видя и теб в светлината на деня. Затова спирам вниманието си върху белите листа пред мен. Отпивам глътка кафе и малка капчица от него попива в хартията. Изведнъж ме наляга лекотата.
„Скъпи дневнико...”
ПРЕДИ всичко беше обосновано. Суетата ме водеше безпогрешно. Категорично. Грешките намираха своите извинения естествено и по подразбиране. Срещите с хората тренираха в мен увереност. С всяка следваща среща се научих да ги подчинявам. Да изисквам. Да ги държа отговорни. Сега теорията за манипулацията никак не ме валнува, но и тя по подразбиране ме е направила ПОДВЛАСТЕН. И по отношение на теб.
Първата ни среща. Винаги има нещо, което е преди друго. Следствията ни променят. Правят ни по - близки или по - далечни. Правят ни добри, но по – често лоши. Споменът е капка кафе върху лист от дневника, който никога няма да напиша. Хем осезаем, хем невъзможен. Въпреки това разбирам, че съм успял да те съхраня. Поне теб ИМАМ по някакъв начин.
С времето разговорите престават. Но то е от страх да не разберем колко сме се променили. Аз и ти сме като омагьосани в противоречие, което не може да бъде овладяно. Затова просто мълчим. А когато си далеч от мен и не отговаряш на обажданията ми, ставам гневен. Не мога да понеса мисълта, че вероятно си почиваш от мен. Че вероятно не мислиш за мен. Стремя се да опазя тънката нишка между нас непокътната.
Понякога ми се иска да можех да те затворя в консервена кутия. Да те съхранявам в хладилника, далеч от ВСИЧКО. Вакумирана страст, която да подхранва измореното ми себелюбие. Това щеше да ми даде повече увереност да приемам и суетата на хората, с които случайно се сблъсквам. Хората, които говорят толкова много, че не мога да подредя мисълта си върху белите листа на тетрадката. Затова се взирам в празнината им и се старая да описвам теб – без думи и без сравнения. Портретно.
След първата ни среща усещането за обреченост не ни напуска. Борим се и със себе си. Страстта преминава на интелектуално ниво, защото иначе има опасност да полудеем. Като интелигентни хора, уж преценяваме аргументите ЗА и ПРОТИВ и, оправдавайки собствените си умозаключения, уж разбираме нуждата един от друг. Но и това не мога да опиша в дневник. Ще се впусна в анализ, който би поставил под въпрос нормалността ми. А трябва да остана силен.
Животът сякаш е време, колкото да проявиш една – две снимки. Остава само мъглявата червена светлина, примесена с цигарен дим в една малка стаичка. Нищожно малък свят, в който няма място за хората, които минават през теб. Щрак и всичко приключва.
Колко мога да продължа да те обичам? Възможно ли е да те обичам, щом чувството остава скрито?
Ако изляза от стаичката, има опасност да се развикам. Има опасност да изпусна нервите си и да гръмна като балон. Има опасност да изкрещя неща, които всъщност са другото лице на ИСТИНАТА. Опасност да видя и теб в светлината на деня. Затова спирам вниманието си върху белите листа пред мен. Отпивам глътка кафе и малка капчица от него попива в хартията. Изведнъж ме наляга лекотата.
„Скъпи дневнико...”
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:06
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Sorry
Sorry! От теб не става нищо. Ти си парцал. А съм бърсал очите си в теб... Маршируваш в живота ми, после изчезваш. Но пустотата не е ОНАЗИ, която чувстваш, когато си обичал истински. Оказа се, че съм те обичал. И сега съм гневен, защото се поддадох на провинциалното ти виждане за любов.
Имитация на любов.
Твоята посредственост е толкова семпла, че за момент изглежда невинна. Неопитното око приема това за някаква особена и несъзнавана доброта. Колкото да заблудиш себе си, но да оставиш черен отпечатък върху хората, с които те срещнах. Хората, на които държа и които ти никога повече няма да срещнеш без мен. Защото твоето място е там долу, където няма мисъл, въпроси и отговори.
Слушам Ibiza radio онлайн, наливам питие и се отпускам в прегръдката на спокойствието, което ми дава радостта, че вече съм без теб. Насладата е неописуема, защото няма кой да развали удоволствието. Не съм принуден да гледам тъпи американски комедии. Не се чудя за какво да разговаряме. Не се обърквам, когато виждам дрехите ми върху теб. Наслада, която занапред едва ли бих пожертвал заради НЯКОГО.
Дали е по-добре да преглътнеш горчивия залък на компромиса или да сложиш край, за да затвориш поредния намислено любовен цикъл? Пред мен тази дилема не стои, но се опитвам да интелектуализирам ситуацията. Защото в НАШИЯ случай ситуацията изглежда леко брутална. Радвай се. Можех да бъда неимоверно брутален, но още се приемам за човешко същество. Въпреки маршовите стъпки в душата ми.
Поглеждам се в огледалото. Изражението на лицето ми излъчва справедливост. Увереността, че постъпвам правилно, ме кара да изпитвам удоволствие от назиданието спрямо теб. Има грешки, които не могат да бъдат простени. Има грешки, заради които другият трябва да понесе отговорност пред света, дори когато сам не ги съзнава. Престъпление. Наказание. Гняв. После безразличието, което изтрива споменът за теб. Все едно никога не те е имало.
На мен лично забравата ми звучи тъжно...
Разбира се, изкушен съм от идеята да сипя обиди срещу теб. В СИТУАЦИЯТА е трудно да намериш баланса в обидните думи. Не стои въпросът дали да ги има, а колко да бъдат. Колко на брой? С каква честота? Пред колко хора? Пред кои хора? Затова засега продължавам да те обиждам на ум, докато обмисля стратегията си как точно да компрометирам нефелната ти същност. Ето, улавям се, че отново се загнездваш в мен. Като кукувица. Връщам се към питието и няма да се въздържа да те нарека поне КУРВА, тъй като в огледалото лицето сега е гневно.
Защо не размаха плакат „Любов, приготви се да бъдеш употребена!”. Щях да те запомня поне с едно оригинално нещо..
Искам да бъда разбран правилно. Искам да разбереш какво е болка не защото те мразя чак толкова, а защото така е редно. И когато НЯКОЙ мине през живота ти с маршова стъпка, без да остави и следа от себе си, ти да страдаш, разбирайки колко справедливо е това. Да си припомниш мен. За малко да изпиташ и носталгия по мен, за да се опиташ да намалиш болката. Нищо, че аз отдавна ще съм те забравил.
Парчето по радиото е много готино. Запалвам си стотната цигара за деня и увеличавам звука. Навън София потъва във февруарския мрак, търпеливо очаквайки предстоящата пролет. Пролетта, която очаквам и аз, за да изглежда СИТУАЦИЯТА по-малко мръсна. Поне се надявам да бъде така.
А ти, където и да си сега, с когото и да си, каквото и да правиш, извинявай, че загубих толкова време от живота си да те приобщя към сладкия покой на споделената любов. Извинявай, че се надявах да изпитваш чувствата, които изваждаше на показ; чувства, които не изпитваш, защото не разбираш. Извинявай за всеки мой жест и за всяка моя целувка, за всяка прегръдка, с която съм искал да покажа колко много означаваш за мен. Продължи живота си незабележимо и безметежно, лутай се между онова, което целиш и невъзможността да го постигнеш. Но ако случайно НЯКОГА наистина срещнеш ОНЗИ, за когото стана дума и по-горе, погледни се в огледалото. Ако от там те гледа едно гневно лице, значи справедливост има. Майната ти. Sorry.
Имитация на любов.
Твоята посредственост е толкова семпла, че за момент изглежда невинна. Неопитното око приема това за някаква особена и несъзнавана доброта. Колкото да заблудиш себе си, но да оставиш черен отпечатък върху хората, с които те срещнах. Хората, на които държа и които ти никога повече няма да срещнеш без мен. Защото твоето място е там долу, където няма мисъл, въпроси и отговори.
Слушам Ibiza radio онлайн, наливам питие и се отпускам в прегръдката на спокойствието, което ми дава радостта, че вече съм без теб. Насладата е неописуема, защото няма кой да развали удоволствието. Не съм принуден да гледам тъпи американски комедии. Не се чудя за какво да разговаряме. Не се обърквам, когато виждам дрехите ми върху теб. Наслада, която занапред едва ли бих пожертвал заради НЯКОГО.
Дали е по-добре да преглътнеш горчивия залък на компромиса или да сложиш край, за да затвориш поредния намислено любовен цикъл? Пред мен тази дилема не стои, но се опитвам да интелектуализирам ситуацията. Защото в НАШИЯ случай ситуацията изглежда леко брутална. Радвай се. Можех да бъда неимоверно брутален, но още се приемам за човешко същество. Въпреки маршовите стъпки в душата ми.
Поглеждам се в огледалото. Изражението на лицето ми излъчва справедливост. Увереността, че постъпвам правилно, ме кара да изпитвам удоволствие от назиданието спрямо теб. Има грешки, които не могат да бъдат простени. Има грешки, заради които другият трябва да понесе отговорност пред света, дори когато сам не ги съзнава. Престъпление. Наказание. Гняв. После безразличието, което изтрива споменът за теб. Все едно никога не те е имало.
На мен лично забравата ми звучи тъжно...
Разбира се, изкушен съм от идеята да сипя обиди срещу теб. В СИТУАЦИЯТА е трудно да намериш баланса в обидните думи. Не стои въпросът дали да ги има, а колко да бъдат. Колко на брой? С каква честота? Пред колко хора? Пред кои хора? Затова засега продължавам да те обиждам на ум, докато обмисля стратегията си как точно да компрометирам нефелната ти същност. Ето, улавям се, че отново се загнездваш в мен. Като кукувица. Връщам се към питието и няма да се въздържа да те нарека поне КУРВА, тъй като в огледалото лицето сега е гневно.
Защо не размаха плакат „Любов, приготви се да бъдеш употребена!”. Щях да те запомня поне с едно оригинално нещо..
Искам да бъда разбран правилно. Искам да разбереш какво е болка не защото те мразя чак толкова, а защото така е редно. И когато НЯКОЙ мине през живота ти с маршова стъпка, без да остави и следа от себе си, ти да страдаш, разбирайки колко справедливо е това. Да си припомниш мен. За малко да изпиташ и носталгия по мен, за да се опиташ да намалиш болката. Нищо, че аз отдавна ще съм те забравил.
Парчето по радиото е много готино. Запалвам си стотната цигара за деня и увеличавам звука. Навън София потъва във февруарския мрак, търпеливо очаквайки предстоящата пролет. Пролетта, която очаквам и аз, за да изглежда СИТУАЦИЯТА по-малко мръсна. Поне се надявам да бъде така.
А ти, където и да си сега, с когото и да си, каквото и да правиш, извинявай, че загубих толкова време от живота си да те приобщя към сладкия покой на споделената любов. Извинявай, че се надявах да изпитваш чувствата, които изваждаше на показ; чувства, които не изпитваш, защото не разбираш. Извинявай за всеки мой жест и за всяка моя целувка, за всяка прегръдка, с която съм искал да покажа колко много означаваш за мен. Продължи живота си незабележимо и безметежно, лутай се между онова, което целиш и невъзможността да го постигнеш. Но ако случайно НЯКОГА наистина срещнеш ОНЗИ, за когото стана дума и по-горе, погледни се в огледалото. Ако от там те гледа едно гневно лице, значи справедливост има. Майната ти. Sorry.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:06
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Love
Мръсните мисли нахлуват в главата ми и ако бях поне мъничко свенлив, бузите ми щяха да станат червени като вътрешността на диня. Първичната страст да те обладая. Животинският инстинкт да бъда в теб.
Искам всичко от теб. Искам да те притежавам до степен, правеща невъзможно съществуването ти за друг. Да си кръвообръщението ми. Глътките въздух, без които дробовете ми ще изсъхнат. Сълзата в окото ми, когато реша, че е възможно да заплача. Корените на косата ми. Ако правя всички тези сравнения, то е защото невъобразимо искам да те чукам, но ми се ще да прозвучи по-невинно, по-дискретно.
Ще се изчукаш ли с мен?
Свивам една трева, за да търся метафори. Знам, че съм вулгарен. Знам, че искаш да съм вулгарен, защото това те възбужда. Ти си неосъществена курва. Всяка жена носи курвата в себе си. След малко, когато тревата обладае всяко кътче от мозъка ми, ще се впусна в бездните на сравненията, но дали ще имам смелостта да ги изрека на глас?
Понякога ми се иска да извършиш нещо, от което бих се срамувал. Нещо толкова долно, че да ми даде основание да бъда наистина груб с теб. Защото и сега ми се иска /на кого не му се иска?/, но някак продължавам да бъда благоприличен. Още мога да се контролирам. Докато ме хване джойнтът.
Колко страстно ме обичаш? Докъде би стигнала заради мен? Питам се, колко унижения можеш да изтърпиш в името на това, да ме имаш САМО ЗА СЕБЕ СИ. Защото и ти си егоистка /кой не е?/ и смяташ, че можеш да бъдеш по-властна в копнежа си към мен, отколкото в стремежа да обичаш себе си ПРЕДИ ВСИЧКО.
Обладала си ме до степен, в която не мога да дишам без белия ти дроб. Виждам нещата около мен през твоите очи. Сега не знам, дали докато пуша трева, мозъкът ти няма да пощурее вместо моя, да ми разгониш фамилията с думи или с НЕПРИЛИЧНИ действия. След такова заобичване от твоя страна отдавна престанах да мисля прилично. Та ще се изчукаш ли с мен?
Дори котката е усвоила маниерите ти. Лежи срещу мен, просната като парцал на слънце. Само дето е девет вечерта – онова мъртво време, което не става нито за гледане на телевизия, нито за питие. Време, в което се мислят глупости и се търсят оправданията за тях. Затова реших да свия тази цигара. Да съкратя времето поне до десет.
Смея се. Тревата ме е хванала. Представям си, че като умел риболовец хвърлям въдица и ти се хващаш на малката кукичка като рибка. Ще ми се да си също толкова тъпа, за да нямам скруполи в ЖЕЛАНИЕТО си да те притежавам. Да те хвърля в тигана за вечеря. Да те изям. И отново да останеш в мен. Да, в червата ми, но в мен. И осъзнавам невъзможността да те отделя от себе си. Другата ми половина.
Желанието да бъда циничен и груб към теб ме изоставя така бързо, както и дойде. Знам, че трябва да повярвам в любовта ти. Знам, че ти си НЕИЗБЕЖНО СВЪРЗАНА С МЕН. Ние сме като онзи ключодържател, разделен на две. В едната половина пише “LO”, а в другата “VE”. Едната половина е в теб, а другата в джоба ми и аз не спирам да се страхувам, че съм я загубил.
Котката се протяга и мърка, сякаш чувам теб в мига, преди да се събудиш. Поглежда ме проницателно и е готова да бъде в ръцете ми. Разнежвам се. Дори тревата не действа, когато ставам, за да я взема в обятията си. Джойнтът не беше качествен.
Не съм убеден, че искаш да бъда ВУЛГАРЕН С ТЕБ. Просто понякога се чувствам слаб да устоя на твоята привързаност. Но често забравям, че съм твое продължение, че съм другата половина от цялото. Затова ми се ще да се оправдавам. И да бъда оправдан.
LOVE.
Ще се любиш ли с мен? Завинаги?
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:05
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
В тъмното
Искаш да се самоиронизирам. Толкова си предубедена в чувствата, които изпитвам към теб, че тихата агресивност те завладява неусетно и неочаквано. Ревнуваш. Искаш да си обект на моята ревност. Но аз не искам. Нямам време. Бързам за там, където мисълта за всичко се рее като цигарен дим в невъзможност да формализира тревогите. Не че бягам от теб. Не че искам да бъда някой друг. А за всеки случай.
Тревогите днес и сега не ме напускат. Мисълта е бръснач. Прекалено много въпроси, твърде малко отговори. Смущаващо е. Мисълта разсича съзнанието ми на парченца и не мога да се съсредоточа. Защо ме обичаш? Колко често мислиш за мен? Колко искрено мислиш за мен? Липсвам ли ти?
Ставаш гневна когато за малко се погледна в огледалото. Но аз не ти обръщам гръб. Отражението ти също е там, където е и моето. И тогава сме заедно, само че за известно време мога да дишам по-свободно. Тези няколко минути /не/самота ме изпълват с желания, каквито не изпитвам отдавна. Мои желания, нямащи нищо общо с теб и с любовта ми към теб. /Струва ми се, че още те обичам!/. Мога да си изпея любима песен наум или да повторя думите, които изрекох на първата ни среща. Звучи банално, но аз имам нужда от толкова банални неща. Дори от това банално да продължаваш да ме искаш.
Навикът владее ситуацията. Отричаме го като психично болни, приемайки, че той е тук за малко. Надяваме се, че утре ще ни остави на мира. Но това е само една надежда. Нищо повече. Нищо повече от един проведен разговор по телефона след толкова пропуснати обаждания. С тази глупава метафора искам да кажа, че заблудата ни владее, но че това не е краят. Фактът, че ме ревнуваш, подкрепя тезата ми. А фактът, че аз не те ревнувам я прави бетон.
Когато се опитвам да те любя като за първи път, изпитвам срам. Не само заради навика. Жалък съм пред невъзможността да бъда голям в желанията си. Затова понякога имам нужда да се гледам в огледалото. Осъзнавам това в леглото и сякаш се смалявам повече и повече. Смаляване на чувствата. Звучи като заглавие на книга. Драматично е. Харесва ми. Само в интелектуален план, разбира се. В моя случай си е чиста трагедия. Ти хем присъстваш, хем не мога да допра тялото ти. Сякаш си изгубена в разхвърляните чаршафи… Представа за лице, за ръце и тяло. Невъзможно е да се любим като през първата нощ.
Дали ме обсебваш, защото си отчуждена от мен? Онзи необясним егоизъм да притежаваш другия от страх, че все пак оставаш самотен. Аз няма да те напусна, защото това се очаква от човек, който обича. /Струва ми се, че още те обичам!/. Оставам, завързан към теб. Прикован към надеждата ти, че самотата ще те отмине. Няма нужда да разговаряме за времето или да обсъждаме общи познати, за да бъде интимно. Навикът е достатъчно интимен за двама ни.
Помниш ли пеперудата, която ти подарих? Вечер винаги кацаше на рамото ти. Стоеше там с часове, а на разсъмване се скриваше дявол знае къде. След време разбрах, че се е връщала само заради светлината в стаята. Този вид пеперуди не обичали тъмнината. Вечерно бижу за бялата ти рокля. Кратък живот за едно украшение. И любовта ли живее петнайсет дни?
Начинът, по който пушиш, не може да ме остави да те забравя. Обичам да гледам как го правиш и сякаш вместо теб поглъщам всяка порция дим. До някаква степен се идентифицирам с теб в този ритуал /навик/ и това също е интимно. Усещам дима дълбоко в себе си и все очаквам да усетя теб до себе си по същия начин. Не казвам, че си ми безинтересна. Просто се опитвам да си припомня коя си и какво изпитвах когато отпускаше ръката си с цигарата върху коляното ми…
Невъзможно е да се започва отначало. Само жестовете са си същите. Маниерът. Любимият цвят и любимата песен. Другото е първо успокоение, после рутина. Аз съм рутинно влюбен в теб. Затова е тъгата по онази пеперуда. Не ме успокоява мисълта, че ТОВА не се случва само с мен. Има нещо сбъркано в теорията на влюбването. Опитни зайци, които искат да са пеперуди. И това е нелепо сравнение. Кое не е нелепо?
Струва ми се, че още те обичам. Не че бягам от теб. Не че искам да бъда някой друг. А за всеки случай.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:05
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Сериозно заключена
Погребение. Води се разговор. Баща ми е жив. Бият ме. После падам от третия етаж. Счупен глезен.
„Много те обичам! Няма да се връщам”. Една година връзка с НЕГО. Замерва ДРУГАТА с камъни. После й купува ротативка, за да си пропилява парите. ДРУГАТА е Анжела.
Майка ми държеше улица – пет магазина и пет кафенета.
АЗ се казвам Анастасия. Ася. Атанаска. Имам и фамилия. Панайотис. Панайотова.
Майка ми е с цялата полиция. Страх от кучета. Кралски дог и доберман. Приех ги. Имам ужас от кучета.
Майка: Моля те! Извинете! Грешка. Припознала съм се. Не съм свикнала да те гледам с дрехи.
Полудявам. Разбива се врата. Кучетата скачат. Само на шестнайсет съм. Ученичка. Взимат ме. Бягам. Розов клин, яке от пясъчна коприна до коляното. В Пловдив съм. Сновем по дискотеки. Гадже. Къде? Бягам. Хващат ме.
НЕДЯЛКО.
Живея на „Орфей”. Вкъщи. Той звъни. Искам вестници. Заигравам се по витрини. Изкъртил е вратата.
Майка: Ще му разгоня фамилията!
Той: Няма право да влиза!
Пак ме бие. Бягам в София. Ж.к. „Красно село”.
Купувам череши. Намира ме. Слага ме в багажника. Здравей отново, Хасково. Забременявам – два пъти. Инсценирам аборт на Пампорово.
Сериозно заключена. Този път у тях. Ще раждам /лъжа го/. Подкупвам съседката с пари. ТЯ урежда аборт.
Четвъртък е. Ден за абортиране. Мога да отсъствам само между 13.00 и 15.00.
Къдрава жена: Елате в 15.10!
Не мога /казвам/, по това време съм сериозно заключена.
А аборт? Къдравата склонява за 14.45. Без упойка. Бързам. Налага се да се прибирам веднага след това.
Боли. Халюцинирам. Луда съм. Изсипана в носилка. Облечена в риза /бежова, на вафли/. По бикини. С обувки. Престилки липсват. Тръгвам да стъпвам. Вървя към съседката. Чакала ме е.
В 15.30 съм на „Кърджалийска”. „Орфей” ми липсва. Но и това е улица.
Той: Откъсвам ти главата!
Припадам. Съседката също.
Съседката: Ти не знаеш...
Репликите свършват. Чака да се свестя, за да знае какво да каже.
Бях в болница /казвам/, лошо ми е. Паднах на лед. Инженкция за задържане. Отлепи ми се плода...
Съседката: Страшна история!
Десет дни той ме води на инжекции. Мисли, че има какво да задържам. А! Спонтанен аборт /викам му/.
И правя агенция за модели. Присвоявам къщата с часовника на цигарената фабрика. Подиум. Кастинги. Дефилета. Корици на списания и проценти от чужди агенции.
Отключена.
На осемнайсет съм.
Чукам се с ЯНКО. Няма измъкване от НЕДЯЛКО. Романс с ЯНКО. ЯНКО се развежда. Охранявана съм цели две години. Станала съм на двайсет. Решавам да забавя положението. Защо? Защото няма музика.
И тръгвам по бялата осова линия. После забързвам. Тичам. Бягам. Към бар „Мелодия”, където децибели взривяват тъмното. Към свободата на нощта...
„Много те обичам! Няма да се връщам”. Една година връзка с НЕГО. Замерва ДРУГАТА с камъни. После й купува ротативка, за да си пропилява парите. ДРУГАТА е Анжела.
Майка ми държеше улица – пет магазина и пет кафенета.
АЗ се казвам Анастасия. Ася. Атанаска. Имам и фамилия. Панайотис. Панайотова.
Майка ми е с цялата полиция. Страх от кучета. Кралски дог и доберман. Приех ги. Имам ужас от кучета.
Майка: Моля те! Извинете! Грешка. Припознала съм се. Не съм свикнала да те гледам с дрехи.
Полудявам. Разбива се врата. Кучетата скачат. Само на шестнайсет съм. Ученичка. Взимат ме. Бягам. Розов клин, яке от пясъчна коприна до коляното. В Пловдив съм. Сновем по дискотеки. Гадже. Къде? Бягам. Хващат ме.
НЕДЯЛКО.
Живея на „Орфей”. Вкъщи. Той звъни. Искам вестници. Заигравам се по витрини. Изкъртил е вратата.
Майка: Ще му разгоня фамилията!
Той: Няма право да влиза!
Пак ме бие. Бягам в София. Ж.к. „Красно село”.
Купувам череши. Намира ме. Слага ме в багажника. Здравей отново, Хасково. Забременявам – два пъти. Инсценирам аборт на Пампорово.
Сериозно заключена. Този път у тях. Ще раждам /лъжа го/. Подкупвам съседката с пари. ТЯ урежда аборт.
Четвъртък е. Ден за абортиране. Мога да отсъствам само между 13.00 и 15.00.
Къдрава жена: Елате в 15.10!
Не мога /казвам/, по това време съм сериозно заключена.
А аборт? Къдравата склонява за 14.45. Без упойка. Бързам. Налага се да се прибирам веднага след това.
Боли. Халюцинирам. Луда съм. Изсипана в носилка. Облечена в риза /бежова, на вафли/. По бикини. С обувки. Престилки липсват. Тръгвам да стъпвам. Вървя към съседката. Чакала ме е.
В 15.30 съм на „Кърджалийска”. „Орфей” ми липсва. Но и това е улица.
Той: Откъсвам ти главата!
Припадам. Съседката също.
Съседката: Ти не знаеш...
Репликите свършват. Чака да се свестя, за да знае какво да каже.
Бях в болница /казвам/, лошо ми е. Паднах на лед. Инженкция за задържане. Отлепи ми се плода...
Съседката: Страшна история!
Десет дни той ме води на инжекции. Мисли, че има какво да задържам. А! Спонтанен аборт /викам му/.
И правя агенция за модели. Присвоявам къщата с часовника на цигарената фабрика. Подиум. Кастинги. Дефилета. Корици на списания и проценти от чужди агенции.
Отключена.
На осемнайсет съм.
Чукам се с ЯНКО. Няма измъкване от НЕДЯЛКО. Романс с ЯНКО. ЯНКО се развежда. Охранявана съм цели две години. Станала съм на двайсет. Решавам да забавя положението. Защо? Защото няма музика.
И тръгвам по бялата осова линия. После забързвам. Тичам. Бягам. Към бар „Мелодия”, където децибели взривяват тъмното. Към свободата на нощта...
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:04
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Полет
Поласкан съм от присъствието ти.
Обичам те!
Надявам се да започна да разбирам думите, които изричаш.
Ясни са целите, които следваме, но не знаем дали и двамата сме готови за тях.
Когато ти си тук, всичко престава да има значение, всичко се смалява.
Обичам те!
Говорим и разчитаме в упражненията по стил да достигнем един до друг.
А можеше изобщо да не се срещнем – да се разминем като светулки в тъмното.
Разобличаваш ме с всяка своя усмивка.
Агонизирам в лесната си готовност да ти се отдам изцяло.
Запалваш ме частица по частица – огън от страст /всякаква страст/.
Любовта ни е едно просто изречение.
И желанието да се притежаваме е просто.
Катарзисът на чувствата е земетресение, в което оцеляваме.
Адът на Данте е дом за бурната ни споделеност.
Ти и аз.
Аз и ти.
В тъмното контурите на телата ни се размиват – едно цяло сме.
Помниш ли кога за последно не си била с мен?
Обичам те!
Любовта ни е просто квадратно уравнение.
Есента си отиде, а с нея и безпокойството, че може за малко да не сме заедно.
Ти и аз.
Аз и ти.
Наскоро се опитах да не мисля за теб и звездите същата нощ не изгряха.
Анализирам зависимостта си от теб, но оставам без отговор.
Готова ли си да останеш с мен?
Любовта ни е проста като атом.
Уповавам се на надеждата, че до края ще заспивам с дъха ти.
Понасям се с желанието да имам време, за да ти разкажа всичко.
Обичам те!
Собственото ми оцеляване зависи от твоето.
Ти и аз.
Ти и аз.
Аз и ти.
И двамата завинаги!
Вдетенявам се при мисълта, че си принадлежим.
Ъ...
Обичам те!
Бързо те обичам, защото не знам с какво време разполагаме.
Разбирам, че сме зависими от фактори, случващи се независимо от нас.
А как ми се ще да контролирам бързината на всяка секунда!
Животът се случва около нас и е прекрасно, че случихме един на друг.
Едновременното ни влюбване е в основата на смисъла да бъдем заедно.
Неизбежно.
Искрено.
Еманципирани по отношение на собственото си влюбване.
Ти и аз.
Обичам те!
Един ден може би ще трябва да приключим. Да се разделим. Да започнем наново.
В рая.
Обичам те!
Поласкан съм от присъствието ти в този момент.
Ето, след миг вечерта ще се спусне и небето ще се закичи със звезди.
Разрешено ни е да говорим, каквото пожелаем, и да се докосваме.
Единствено ти ме разбираш, затова нямам нужда да се крия в тъмното.
Нашата нощ ще е незабравима като всяка предишна.
Истинска.
Естествено споделена.
Ти и аз.
Обичам те!
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:04
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Любовта, това си ти
Вървя към теб. Малко бавно и несигурно, но все пак вървя. Открих, че съществуваш и сега не мога да преодолея мисълта, че те нямам. Озъртам се като страхливо зайче. Разминавам се с ангели, които не казват нищо. Вбесява ме добронамереното повдигане на криле.
“Не знаем. Не сме я срещали. Попитай друг ангел”.
Отминавам ги и за пръв път оставям зад гърба си ангели, които презирам.
Трудната част е в очакването. Пътят, който води към теб. Толкова съм те рисувал, че когато те сънувам не изглеждаш истинска. Предпочитам те буден. Предпочитам да осъзнавам всеки контур на лицето ти. Така лесно мога да те нарисувам отново върху някоя салфетка и да си с мен докато вървя към теб.
Преди да те открия смятах, че извън теб светът не съществува. Илюзия за живот. Вдишване. Издишване. После нищо. Черна дупка в необятния Космос, от която няма изход. ПОСЛЕ видях планетите. Малки златни точки, закачени с карфици за небето. Дъжд от звезди и Луна, която подкрепя усърдието ми да те търся. Открих вдъхновението и надеждата и тръгнах.
Към теб.
Понякога те виждам сама на трамвайната линия. Виждам на забавен каданс босите стъпки, които оставяш между скованите от студ метални релси. Иска ми се да извикам, да ти покажа, че ме има и че съм близо, но се изкушавам от това егоистично да продължа да те гледам. Защото няма никой друг и аз се чувствам специален. Хваща ме страх, че след миг може да те изгубя отново и че отново ще започна да те търся отначало, но не мога да постъпя иначе.
Кой казва, че ангелите са добри и разбират от любов?
Аз разбирам любовта. Тя е зад ъгъла на улицата, или е чаша кафе, или хапче за сън. Тя е всичко, което ме движи към теб. Тя е много повече от едно “Обичам те!”.
Изпреварвам собствените си мисли. Те са толкова много, но всяка е свързана с теб. Не спирам да вървя. Мога го и със затворени очи. Притварям ги и пак си пред мен. Очакваща ме. Желаеща ме. Любеща ме. Блъскам се в коли, витрини и хора, които ме мислят за луд. Стъпвам върху паднали листа, осъзнавам, че е почти есен и продължавам стремително напред, за да не пропуснем ЗАЕДНО очарованието на есенното слънце. Есенното слънце гали.
Задъхвам се, опиянен от представата за първата целувка, която ще ми подариш. Свенлива целувка, лека - едва доловимо докосване при допир. Смутеното мълчание след нея. Часовете след мълчанието. Първото събуждане в едно легло. Събуждане без да отварям очи от страх, че няма да те намеря до себе си. Усмихвам се.
Дори вече не съм ядосан на ангелите. Те нямат вина. Разминавам се с много от тях и всички знаят, че бягам към теб, но без да разбират защо.
А любовта, това си ти.
“Не знаем. Не сме я срещали. Попитай друг ангел”.
Отминавам ги и за пръв път оставям зад гърба си ангели, които презирам.
Трудната част е в очакването. Пътят, който води към теб. Толкова съм те рисувал, че когато те сънувам не изглеждаш истинска. Предпочитам те буден. Предпочитам да осъзнавам всеки контур на лицето ти. Така лесно мога да те нарисувам отново върху някоя салфетка и да си с мен докато вървя към теб.
Преди да те открия смятах, че извън теб светът не съществува. Илюзия за живот. Вдишване. Издишване. После нищо. Черна дупка в необятния Космос, от която няма изход. ПОСЛЕ видях планетите. Малки златни точки, закачени с карфици за небето. Дъжд от звезди и Луна, която подкрепя усърдието ми да те търся. Открих вдъхновението и надеждата и тръгнах.
Към теб.
Понякога те виждам сама на трамвайната линия. Виждам на забавен каданс босите стъпки, които оставяш между скованите от студ метални релси. Иска ми се да извикам, да ти покажа, че ме има и че съм близо, но се изкушавам от това егоистично да продължа да те гледам. Защото няма никой друг и аз се чувствам специален. Хваща ме страх, че след миг може да те изгубя отново и че отново ще започна да те търся отначало, но не мога да постъпя иначе.
Кой казва, че ангелите са добри и разбират от любов?
Аз разбирам любовта. Тя е зад ъгъла на улицата, или е чаша кафе, или хапче за сън. Тя е всичко, което ме движи към теб. Тя е много повече от едно “Обичам те!”.
Изпреварвам собствените си мисли. Те са толкова много, но всяка е свързана с теб. Не спирам да вървя. Мога го и със затворени очи. Притварям ги и пак си пред мен. Очакваща ме. Желаеща ме. Любеща ме. Блъскам се в коли, витрини и хора, които ме мислят за луд. Стъпвам върху паднали листа, осъзнавам, че е почти есен и продължавам стремително напред, за да не пропуснем ЗАЕДНО очарованието на есенното слънце. Есенното слънце гали.
Задъхвам се, опиянен от представата за първата целувка, която ще ми подариш. Свенлива целувка, лека - едва доловимо докосване при допир. Смутеното мълчание след нея. Часовете след мълчанието. Първото събуждане в едно легло. Събуждане без да отварям очи от страх, че няма да те намеря до себе си. Усмихвам се.
Дори вече не съм ядосан на ангелите. Те нямат вина. Разминавам се с много от тях и всички знаят, че бягам към теб, но без да разбират защо.
А любовта, това си ти.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:03
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Хронология на чувството
Несъвършен е човекът. Владеят го половинчати мисли. Обича полуистините. Изтъкан е от полунадежди. Светлина и мрак – центробежни сили на съзнанието. Гонят го паранои, без които не би бил себе си. Не интелектът определя този вид. Моделира го страхът. Страхът го води напред и нагоре – към нищото.
Смъркам поредната линия от смачканото пакетче, оцеляло в джоба ми. След секунди главата ми става квадрат с много ъгли, в които могат да се крият мисли. Мисли, които сякаш все не достигат до мен, залостени пред френския ми прозорец. После сякаш идва пълнотата. Толкова осезаема и естествена. Толкова лесно достижима. С всеки изминал миг ставам все по-самонадеян, мога да си позволя да бъда каквото поискам. Моето освобождаване от гнева трябва да остане в тайна. За да не дължа обяснения никому. За да се чудят как постигам състояние на безтегловност. Защото твърдя пред всички, че е трудно. Изисква техника и опит.
Пред теб номерът ми не минава. Но това е, защото реших да те допусна до себе си. Познаваш ме така добре, както вкуса от цигарата, която неизменно е в устата ти. Обичам да целувам горчивите ти устни. Не мога без горчивия ти дъх. И ти, понеже го знаеш и, понеже си хитра, понякога преджобдваш сакото ми и тайно от мен крадеш от поредното смачкано пакетче. Ставаш безметежна. Смяташ, че си ме заблудила, че опиянението ти съм самият аз, а не линията кокаин, която си откраднала. А по-горе имах предвид точно това – полуистината. Прощавам ти, полубогиньо. Какъв друг избор имам?
Не ми се иска да те сравнявам с другите. Ще открия, че сивотата те е завладяла и че ходиш по тънката невидима черта, разделяща тъмното от светлото. Ненавиждам границата между деня и нощта. Онова време, което наричат сумрак. Дори думата звучи отвратително. Затова предпочитам да затварям очи пред лъжата ти и за по-лесно я приемам за благородна.
Помниш ли онзи наш приятел, който не знаеше какво означава „безбрежно”? Още му завиждам заради неговата лекота на незнанието. Очевидно той е щастлив човек. Вместо това ние веднага започнахме да търсим сравнения – безкрайно, необятно, неизмеримо... Безбрежните напъни на мисълта в ей онзи ъгъл на квадрата!
Налага се да смъркам пак. Не успях да набера нужната скорост в моето освобождаване от себе си. Трябва да съм независим, за да мога да избягам от едната половина в другата. Което всъщност не значи, че владея целостта на онова, което ни е дадено да бъдем. Стискам здраво ръката ти, за да не останеш разделена от мен. Политам със затворени очи, за да не гледам чертата, по която ме е страх, че стъпваш когато не съм с теб. Ето и за този страх говорех в началото.
Сега, когато сме в еуфорията на нашата собствена кубична вселена, можеш да сведеш глава на рамото ми. Без да казваш нищо. Просто да постоиш на моето неотменно рамо. Да ме погалиш с горчивия си дъх, да вкуся горчивите ти устни и да продължим напред и нагоре – към нещото, което до утре ще ни направи различни.
Смъркам поредната линия от смачканото пакетче, оцеляло в джоба ми. След секунди главата ми става квадрат с много ъгли, в които могат да се крият мисли. Мисли, които сякаш все не достигат до мен, залостени пред френския ми прозорец. После сякаш идва пълнотата. Толкова осезаема и естествена. Толкова лесно достижима. С всеки изминал миг ставам все по-самонадеян, мога да си позволя да бъда каквото поискам. Моето освобождаване от гнева трябва да остане в тайна. За да не дължа обяснения никому. За да се чудят как постигам състояние на безтегловност. Защото твърдя пред всички, че е трудно. Изисква техника и опит.
Пред теб номерът ми не минава. Но това е, защото реших да те допусна до себе си. Познаваш ме така добре, както вкуса от цигарата, която неизменно е в устата ти. Обичам да целувам горчивите ти устни. Не мога без горчивия ти дъх. И ти, понеже го знаеш и, понеже си хитра, понякога преджобдваш сакото ми и тайно от мен крадеш от поредното смачкано пакетче. Ставаш безметежна. Смяташ, че си ме заблудила, че опиянението ти съм самият аз, а не линията кокаин, която си откраднала. А по-горе имах предвид точно това – полуистината. Прощавам ти, полубогиньо. Какъв друг избор имам?
Не ми се иска да те сравнявам с другите. Ще открия, че сивотата те е завладяла и че ходиш по тънката невидима черта, разделяща тъмното от светлото. Ненавиждам границата между деня и нощта. Онова време, което наричат сумрак. Дори думата звучи отвратително. Затова предпочитам да затварям очи пред лъжата ти и за по-лесно я приемам за благородна.
Помниш ли онзи наш приятел, който не знаеше какво означава „безбрежно”? Още му завиждам заради неговата лекота на незнанието. Очевидно той е щастлив човек. Вместо това ние веднага започнахме да търсим сравнения – безкрайно, необятно, неизмеримо... Безбрежните напъни на мисълта в ей онзи ъгъл на квадрата!
Налага се да смъркам пак. Не успях да набера нужната скорост в моето освобождаване от себе си. Трябва да съм независим, за да мога да избягам от едната половина в другата. Което всъщност не значи, че владея целостта на онова, което ни е дадено да бъдем. Стискам здраво ръката ти, за да не останеш разделена от мен. Политам със затворени очи, за да не гледам чертата, по която ме е страх, че стъпваш когато не съм с теб. Ето и за този страх говорех в началото.
Сега, когато сме в еуфорията на нашата собствена кубична вселена, можеш да сведеш глава на рамото ми. Без да казваш нищо. Просто да постоиш на моето неотменно рамо. Да ме погалиш с горчивия си дъх, да вкуся горчивите ти устни и да продължим напред и нагоре – към нещото, което до утре ще ни направи различни.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:03
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Числото нула
Момент, ако обичаш. Днес не си много интересна. Днес ми идва да натисна спусъка. Бум.
Слънцето е червено. Плексигласова лампа, която дразни очите. Отпускам тялото си на канапето и броя от едно до сто. Убивам време. Времето убива мен. Сега, ако някой реши да рисува, ще се пръкне поредния кич.
Кичозните плодове във фруктиерата ме объркват. Чудя се кой цвят плод да избера.
Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет...
Взимам чепка грозде, а мандарините захвърлям една след друга към стената. Коя ще се разцепи първа? Коя ще олее всичко с оранжевия си лепкав сок?
Семка от гроздето се забива между зъбите ми. Трябваше да хапна киви.
Някаква чалгарка ме занимава по телевизията. Пепа ли беше, Камелия ли... Да му еба майката. Как си приличат тия дропли. Черни, руси, дебели и слаби, а си приличат като две капки вода. Кадър с устни, които сякаш са червени цяло денонощие. Як и тъп селяндур, който целува устните. Канапе от изкуствена кожа. Ваза с роза /жълта/. Е тоя кич съвсем прецака пейзажа. Към поп – арт отива положението. Дроплата се оказа Малина. „Златна малина” се присъжда на зрителя, останал на този телевизионен канал. Аплодисменти. Взимам си наградата, благодаря на майка си и на баба си и забождам една водка в знак на признателност.
Нито една от мандарините не се сплеска. Разочарован съм.
Трийсет и едно, трийсет и две...
Пред очите ми се мотае новата книга на Ернст Мулдашев. По-тъпа книга не съм чел. С предишните само ме зариби. Късам страница след страница, правя си фунийки и ракети. Ще ги метна през балкона с няколко яйца. Може да метна и два – три найлонови плика, пълни с вода. Пазете се от водните бомби. Сърдете се на Ернст. Водата в пластмасова бутилка била мъртва. Живата била блатна. Глупак.
Двайсет и девет, трийсет, трийсет и едно...
От нерви пак съм между втора и трета декада. Затова отминавам директно трийсет и девет. Навлизам в четвъртата десетица. По-спокоен съм.
Малко момиченце реве като за световно. Паднало е в снега и си е разбило красивата мутра. Децата винаги са сладки. Идва ти да ги удушиш от умиление. За да я разсея, една от водните ми бомби се разбива точно до нея. Аз се хиля от балкона, тя започва да реве два пъти по толкова. Става ми два пъти по-сладка. Чудя се какво още да й измисля, за да я извадя от състоянието на умопомрачителен рев. Правя гримаси, събирам си очите в основата на носа и за всеки случай вия като гладен вълк. Преекспонирано се премятам през парапета и се размазвам до момиченцето като мандарина. Сокът ми е лепкав, но с изненада установявам, че не е оранжев. Пак стигаме до червеното. От сутринта ми е тръгнало така. На червено.
Събирам онова, което е останало от мен, и тръгвам по улицата като пес, наскоро блъснат от кола. Куцук – куцук, куцук – куцук... Аз съм влак. „Пътувам... Дълъг път пред мен...”. Ирина Флорин се завръща като забравена гара, която пропускам, гонейки разписание. Аз съм бърз влак.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет...
Виждали ли сте по – кичозно нещо от селския пейзаж? Ако не сте, погледнете през прозореца на купето и ако случайно са ви останали очи, насладете се на стадо биволици с овчар, който не се е къпал от 1994 година. Безплатно е. И безсмислено.
Искам да набера букет цветя за учителката си по литература. Зарязвам релсите и се впускам из поляните. Усещането за кич не ме напуска и в това начинание. Красиви червени макове съсипват възприятията ми. Кога съм успял да ги изпръскам? Моята учителка по литература провинциално преподава Яворов и много обича бившите си ученици, които й берат цветя. Наколо няма слънчогледи. Щеше ми се букетът да е в стил Гео Милев. Нищо. През септември.
Деветдесет.
Сега не знам как ще се върна вкъщи. Не знам какво правя тук и къде са липсващите части от мен. Пихтия.
Защо не започнах да броя от нулата? Числото нула. Как можах да го забравя! То е така кръгло, така пълно, така безкрайно! Без него все едно довършваш незапочнатото. Все едно да искаш да родиш незаченатото. Да метнеш през парапета водна бомба без да си напълнил найлоновия плик....
Звънецът на вратата. Кой може да ме търси? Извинявай. Бях забравил за уговорката.
Нула, едно, две, три...
Слънцето е червено. Плексигласова лампа, която дразни очите. Отпускам тялото си на канапето и броя от едно до сто. Убивам време. Времето убива мен. Сега, ако някой реши да рисува, ще се пръкне поредния кич.
Кичозните плодове във фруктиерата ме объркват. Чудя се кой цвят плод да избера.
Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет...
Взимам чепка грозде, а мандарините захвърлям една след друга към стената. Коя ще се разцепи първа? Коя ще олее всичко с оранжевия си лепкав сок?
Семка от гроздето се забива между зъбите ми. Трябваше да хапна киви.
Някаква чалгарка ме занимава по телевизията. Пепа ли беше, Камелия ли... Да му еба майката. Как си приличат тия дропли. Черни, руси, дебели и слаби, а си приличат като две капки вода. Кадър с устни, които сякаш са червени цяло денонощие. Як и тъп селяндур, който целува устните. Канапе от изкуствена кожа. Ваза с роза /жълта/. Е тоя кич съвсем прецака пейзажа. Към поп – арт отива положението. Дроплата се оказа Малина. „Златна малина” се присъжда на зрителя, останал на този телевизионен канал. Аплодисменти. Взимам си наградата, благодаря на майка си и на баба си и забождам една водка в знак на признателност.
Нито една от мандарините не се сплеска. Разочарован съм.
Трийсет и едно, трийсет и две...
Пред очите ми се мотае новата книга на Ернст Мулдашев. По-тъпа книга не съм чел. С предишните само ме зариби. Късам страница след страница, правя си фунийки и ракети. Ще ги метна през балкона с няколко яйца. Може да метна и два – три найлонови плика, пълни с вода. Пазете се от водните бомби. Сърдете се на Ернст. Водата в пластмасова бутилка била мъртва. Живата била блатна. Глупак.
Двайсет и девет, трийсет, трийсет и едно...
От нерви пак съм между втора и трета декада. Затова отминавам директно трийсет и девет. Навлизам в четвъртата десетица. По-спокоен съм.
Малко момиченце реве като за световно. Паднало е в снега и си е разбило красивата мутра. Децата винаги са сладки. Идва ти да ги удушиш от умиление. За да я разсея, една от водните ми бомби се разбива точно до нея. Аз се хиля от балкона, тя започва да реве два пъти по толкова. Става ми два пъти по-сладка. Чудя се какво още да й измисля, за да я извадя от състоянието на умопомрачителен рев. Правя гримаси, събирам си очите в основата на носа и за всеки случай вия като гладен вълк. Преекспонирано се премятам през парапета и се размазвам до момиченцето като мандарина. Сокът ми е лепкав, но с изненада установявам, че не е оранжев. Пак стигаме до червеното. От сутринта ми е тръгнало така. На червено.
Събирам онова, което е останало от мен, и тръгвам по улицата като пес, наскоро блъснат от кола. Куцук – куцук, куцук – куцук... Аз съм влак. „Пътувам... Дълъг път пред мен...”. Ирина Флорин се завръща като забравена гара, която пропускам, гонейки разписание. Аз съм бърз влак.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет...
Виждали ли сте по – кичозно нещо от селския пейзаж? Ако не сте, погледнете през прозореца на купето и ако случайно са ви останали очи, насладете се на стадо биволици с овчар, който не се е къпал от 1994 година. Безплатно е. И безсмислено.
Искам да набера букет цветя за учителката си по литература. Зарязвам релсите и се впускам из поляните. Усещането за кич не ме напуска и в това начинание. Красиви червени макове съсипват възприятията ми. Кога съм успял да ги изпръскам? Моята учителка по литература провинциално преподава Яворов и много обича бившите си ученици, които й берат цветя. Наколо няма слънчогледи. Щеше ми се букетът да е в стил Гео Милев. Нищо. През септември.
Деветдесет.
Сега не знам как ще се върна вкъщи. Не знам какво правя тук и къде са липсващите части от мен. Пихтия.
Защо не започнах да броя от нулата? Числото нула. Как можах да го забравя! То е така кръгло, така пълно, така безкрайно! Без него все едно довършваш незапочнатото. Все едно да искаш да родиш незаченатото. Да метнеш през парапета водна бомба без да си напълнил найлоновия плик....
Звънецът на вратата. Кой може да ме търси? Извинявай. Бях забравил за уговорката.
Нула, едно, две, три...
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:02
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Вкус на шардоне
Единственото нещо, което може да убие любовта, е самата любов. Когато същата сложи новото си лице. Предишната избледнява постепенно като петно върху салфетка. И продължаваш напред. Зад гърба ти остава едно съсипано сърце, а пред теб отново в целия си ръст застава очакването. Че този път любовта ще е по-истинска и не толкова съкрушителна. За другия...
„Любов, приготви се да бъдеш употребена!”.
Бившото състояние на влюбеност е унижението, което предизвикваш. То се сипе от гърба ти като тъжни капки, плъзгащи се по дъждобран. Ти не си наранен, болката не стига до теб, а пронизителният писък на другата част от теб се блъска в глухите ти уши. Захлопната врата. Сменена ключалка за всеки случай и умоляването повече да не пристъпват прага ти, излъскан за новата любов. Защото новата любов ще бъде завинаги. До следващата.
Налегнат съм от безразличие. Въпросите, които обикновено се блъскат в главата ми, сега са неми. Не се налага да разсъждавам. Не се налага да руша покоя, който съм си отредил за момент. Цигарите изчезват една след друга. Аз съм фокусник, който изпразва кутията от раз. Така физическото упражняване в пушене съвсем изтрива спомена за теб. Трябва да те забравя незабавно и окончателно.
Навън трамваят се блъска гръмко по извитите от жегата релси и осъзнавам края на август. С август си отива и краткотрайното чувство за синята свобода на морето. С август си отива синьото.
Любовта била ли е синя?
В хладилника има изостанало вино и сирене. Стигат за един човек. Наливам си чаша, взирам се в екрана на телевизора и се опитвам да се насладя на ергенския си отдих. Не ми се отдава, но продължавам да опитвам. Субтитрите се размазани, кадрите се сменят като в калейдоскоп. За какво ми е това вино? Кога съм бил по виното? Всъщност бутилката е останала от теб. Чилийско бяло шардоне. Любовта е шардоне, което изпивам на един дъх. За да се отърва от теб окончателно.
Не искам да отварям шкафовете, за да не попадна на твои или съвместни вещи. Защото ми се иска нашата съвместност да е приключила. Въпреки това попадам на дисковете на Майкъл Франкс. Оставила си ги, за да ми напомнят за теб? Едва ли. Те са общи и аз ще положа нужното усилие да забравя за твоята половинка в тях. Загасвам телевизора, пускам Майкъл Франкс и изхвърлям празната бутилка в кофата за боклук.
Добре дошла, приятна и лека самота. Как си? Какво се случва с теб? Не съм те имал толкова време. Припомни се. Искам да ти се насладя изцяло преди до мен да седне следващата голяма любов. Тя ще има вкус на мускат. Предполагам, че ще е така. С остатъчен дъх на горски плодове.
Самота, искаш ли да ти изпея песен? Не съм пял от години и поривът да го направя е почти неудържим. Заради Майкъл Франкс идеята ми се струва леко глупава, затова ще замълча, отдаден изцяло и единствено на теб. Самота, ти при кого беше последно? Какво чу от него? Колко време остана?
Очакването. Онова, което предстои, ме изпълва с иронична радост за другото, което тази вечер оставям зад гърба си.
След малко смятам да си легна. Приятелската прегръдка на Морфей ще ме отнесе в света на пухкавите сънища. Там където любовта няма много лица и вкусове. Там, където опиянението от нея не свършва, въпреки изпитите чаши вино.
Оставям вратата отключена.
„Любов, приготви се да бъдеш употребена!”.
Бившото състояние на влюбеност е унижението, което предизвикваш. То се сипе от гърба ти като тъжни капки, плъзгащи се по дъждобран. Ти не си наранен, болката не стига до теб, а пронизителният писък на другата част от теб се блъска в глухите ти уши. Захлопната врата. Сменена ключалка за всеки случай и умоляването повече да не пристъпват прага ти, излъскан за новата любов. Защото новата любов ще бъде завинаги. До следващата.
Налегнат съм от безразличие. Въпросите, които обикновено се блъскат в главата ми, сега са неми. Не се налага да разсъждавам. Не се налага да руша покоя, който съм си отредил за момент. Цигарите изчезват една след друга. Аз съм фокусник, който изпразва кутията от раз. Така физическото упражняване в пушене съвсем изтрива спомена за теб. Трябва да те забравя незабавно и окончателно.
Навън трамваят се блъска гръмко по извитите от жегата релси и осъзнавам края на август. С август си отива и краткотрайното чувство за синята свобода на морето. С август си отива синьото.
Любовта била ли е синя?
В хладилника има изостанало вино и сирене. Стигат за един човек. Наливам си чаша, взирам се в екрана на телевизора и се опитвам да се насладя на ергенския си отдих. Не ми се отдава, но продължавам да опитвам. Субтитрите се размазани, кадрите се сменят като в калейдоскоп. За какво ми е това вино? Кога съм бил по виното? Всъщност бутилката е останала от теб. Чилийско бяло шардоне. Любовта е шардоне, което изпивам на един дъх. За да се отърва от теб окончателно.
Не искам да отварям шкафовете, за да не попадна на твои или съвместни вещи. Защото ми се иска нашата съвместност да е приключила. Въпреки това попадам на дисковете на Майкъл Франкс. Оставила си ги, за да ми напомнят за теб? Едва ли. Те са общи и аз ще положа нужното усилие да забравя за твоята половинка в тях. Загасвам телевизора, пускам Майкъл Франкс и изхвърлям празната бутилка в кофата за боклук.
Добре дошла, приятна и лека самота. Как си? Какво се случва с теб? Не съм те имал толкова време. Припомни се. Искам да ти се насладя изцяло преди до мен да седне следващата голяма любов. Тя ще има вкус на мускат. Предполагам, че ще е така. С остатъчен дъх на горски плодове.
Самота, искаш ли да ти изпея песен? Не съм пял от години и поривът да го направя е почти неудържим. Заради Майкъл Франкс идеята ми се струва леко глупава, затова ще замълча, отдаден изцяло и единствено на теб. Самота, ти при кого беше последно? Какво чу от него? Колко време остана?
Очакването. Онова, което предстои, ме изпълва с иронична радост за другото, което тази вечер оставям зад гърба си.
След малко смятам да си легна. Приятелската прегръдка на Морфей ще ме отнесе в света на пухкавите сънища. Там където любовта няма много лица и вкусове. Там, където опиянението от нея не свършва, въпреки изпитите чаши вино.
Оставям вратата отключена.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:01
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Тънки токчета
Когато съм между краката ти, изпитвам спокойствие. Онова спокойствие, което те кара да сънуваш с отворени очи. Наслаждавам се на ритмичното потропване на тънките токчета. Днес си с червени обувки. Страстта е надделяла. С каква мисъл се събуди сутринта?
Отричам романтиката, защото я нося в себе си. С теб романтиката може да бъде дефинирана и това ме прави малко свит, защото изпадам в противоречие. Настанило се между теб и мен, собственото ми краткотрайно чувство за свян има илюзията, че ще бъде вечно. Това те кара да се усмихваш, а мен хвърля в непонятната нужда да бъда подчиняван. Игра, чиито правила не сме написали, защото е измислена от нас и за нас.
Днес си с ново червило. Отива ти. Цветът е неопределен, но определено сладострастен. Искам да го вкуся и да взема от дъха ти. Знам, че сега това е невъзможно, тъй като трябва да изглеждаш самоуверена. Излишната показност на желанието пречи да държиш нещата под контрол. След шест вечерта копнееш да бъдеш контролирана. Да се оставиш на ръцете ми, на целуването и на мълчанието, което носят след себе си всичките ми целувки. Тогава преставам аз да бъда подчиненият. Играта изисква смяна на местата малко преди да настъпи вечерта.
До шест не мога да те оставя сама. Ревнувам те. Роб на древногръдска богиня. До шест аз съм само шаблонно сравнение. Любовта може да бъде шаблонна. Тя може да бъде всичко. Поради тази причина не възразявам срещу алтернативата да изглеждам скучен за нещата извън теб. Днес си особено делова. Отива ти.
Преди да се настаня удобно между краката ти, смятах притежанието за нещо егоистично и глупаво. Сега, когато те притежавам в пълния смисъл на думата, не искам да оставам извън теб. Окрилен съм от желанието да бъда твое продължение. Продължение на тялото ти и на мисълта ти. Хермафродитно състояние на любовта. Освен че може да бъде всичко, истинската любов е най-вече хермафродитна. Нашето състояние на любов не може да бъде анализирано.
Все пак, с каква мисъл се събуди сутринта?
Докато пресичаш улицата, за миг виждам отражението си в една витрина. Колко мъничък изглеждам. Направо невидим. Само ти знаеш, че съм с теб.
Преди да се настаня удобно между краката ти, виждах половината от теб. Другата ти половина сякаш не искаше да излезе на показ. Аз съм аксесоарът, който те подчертава. Твоето невидимо бижу, което те прави още по-прелестна. Аз съм скритото удоволствие да крачиш с високо вдигната глава, като будиш благородна завист у другите. Тези, които искат да приличат на теб, не знаят, че е невъзможно и не спират да ти подражават.
Днес си неподражаема като вчера.
Често си мисля, че денем съществувам само между крачките, които правиш. След шест имам лице и мога да разсъждавам самостоятелно. До тогава и през ум не ми минава да бъда обозначаван. Не виждам смисъл, защото смисълът си ти. Всяка вечер се появявам все едно за първи път. Все едно за първи път докосвам ръцете ти и вдишвам аромата на косите ти. Първа целувка.
Спокойствието между краката ти ми дава възможност да бъда търпелив в очакването на вечерта. Вечерта, когато всичко, свързано с любов, става по-осезаемо и определимо. Тогава мога отново да те прегърна в себе си и да те целувам. Докато си почиват уморените ти обувки…
Отричам романтиката, защото я нося в себе си. С теб романтиката може да бъде дефинирана и това ме прави малко свит, защото изпадам в противоречие. Настанило се между теб и мен, собственото ми краткотрайно чувство за свян има илюзията, че ще бъде вечно. Това те кара да се усмихваш, а мен хвърля в непонятната нужда да бъда подчиняван. Игра, чиито правила не сме написали, защото е измислена от нас и за нас.
Днес си с ново червило. Отива ти. Цветът е неопределен, но определено сладострастен. Искам да го вкуся и да взема от дъха ти. Знам, че сега това е невъзможно, тъй като трябва да изглеждаш самоуверена. Излишната показност на желанието пречи да държиш нещата под контрол. След шест вечерта копнееш да бъдеш контролирана. Да се оставиш на ръцете ми, на целуването и на мълчанието, което носят след себе си всичките ми целувки. Тогава преставам аз да бъда подчиненият. Играта изисква смяна на местата малко преди да настъпи вечерта.
До шест не мога да те оставя сама. Ревнувам те. Роб на древногръдска богиня. До шест аз съм само шаблонно сравнение. Любовта може да бъде шаблонна. Тя може да бъде всичко. Поради тази причина не възразявам срещу алтернативата да изглеждам скучен за нещата извън теб. Днес си особено делова. Отива ти.
Преди да се настаня удобно между краката ти, смятах притежанието за нещо егоистично и глупаво. Сега, когато те притежавам в пълния смисъл на думата, не искам да оставам извън теб. Окрилен съм от желанието да бъда твое продължение. Продължение на тялото ти и на мисълта ти. Хермафродитно състояние на любовта. Освен че може да бъде всичко, истинската любов е най-вече хермафродитна. Нашето състояние на любов не може да бъде анализирано.
Все пак, с каква мисъл се събуди сутринта?
Докато пресичаш улицата, за миг виждам отражението си в една витрина. Колко мъничък изглеждам. Направо невидим. Само ти знаеш, че съм с теб.
Преди да се настаня удобно между краката ти, виждах половината от теб. Другата ти половина сякаш не искаше да излезе на показ. Аз съм аксесоарът, който те подчертава. Твоето невидимо бижу, което те прави още по-прелестна. Аз съм скритото удоволствие да крачиш с високо вдигната глава, като будиш благородна завист у другите. Тези, които искат да приличат на теб, не знаят, че е невъзможно и не спират да ти подражават.
Днес си неподражаема като вчера.
Често си мисля, че денем съществувам само между крачките, които правиш. След шест имам лице и мога да разсъждавам самостоятелно. До тогава и през ум не ми минава да бъда обозначаван. Не виждам смисъл, защото смисълът си ти. Всяка вечер се появявам все едно за първи път. Все едно за първи път докосвам ръцете ти и вдишвам аромата на косите ти. Първа целувка.
Спокойствието между краката ти ми дава възможност да бъда търпелив в очакването на вечерта. Вечерта, когато всичко, свързано с любов, става по-осезаемо и определимо. Тогава мога отново да те прегърна в себе си и да те целувам. Докато си почиват уморените ти обувки…
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:01
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Обладаване
Откривам те на дъното на чашата. Изненадан съм. Толкова сама изглеждаш. Толкова смирена. Едва вдигаш поглед. Забравено чувство на свян за малко се настанява на лицето ми. После изчезва като спомен, който трябва да остане в тъмното.
Мисля, че трябва да започна с обладаването. Прелюдията... Как ставаше? Кой започваше пръв? Думите ли изпреварват действията или беше обратното?
Когато времето минава, действията трябва да бъдат припомняни. Усещането за цветове и звуци до известна степен остава същото. Леко притъпено, но същото. С думите е малко по-различно. Или са в повече, или са недостатъчни. Рядко са точни и казани на място. Затова е трудно да бъдат запаметявани.
Вероятно очакваш да кажа нещо. Вероятно се налага да говоря. Но аз мълча като забравена книга. Писмо, затворено в пощенски плик без адрес... А обладаването не може да бъде анонимно. То винаги следва някого. Нужно е лице. Обозначаване.
Негодуванието в мен расте. Не знам как да продължа. Дразни ме твоята миловидна безпомощност. Изглежда заучена. Пипната да най-малката подробност. Като в роман на Айрис Мърдок. За миг понечвам да протегна ръка към теб, но после отново решавам първо да го обмисля. Ами ако не си същата? Ами ако ти си друга, наподобяваща нея? Имитация на обект за обладаване. Еманация на бивше чувство, което не може да повтори любов...
По чашата са отпечатъците от моите пръсти. Знам, че това не е докосване. Тези отпечатъци изпъкват точно над клепачите ти и стоят неуместно върху дебелото стъкло. Защото не са могли да стигнат до теб. Ако знаех, че си там, щях да бъда прецизен. Щях да внимавам как хващам чашата. И нямаше да има тази противоречивост в мен. Сега се налага да се справя със завареното положение.
Най-изумителното е, че ти продължаваш да си стоиш там – мълчалива, все още сама, незнаеща колко време сама... А аз не бързам да дойда, тъй като не спирам да мисля. Как успя да ме намериш? Помниш любимото ми питие? Какво още помниш?
Яд ме е на теб.
Разпознаването понякога изисква покой. Решенията обикновено са деца на покоя. Опитвам да изляза от състоянието на гняв. Забравям те, за да се сетя за нещата, важни за действията, които сигурно очакваш от моя страна.
Звуци, цветове и думи.
Състояние на подреденост. По никое време изгрява слънце. Дъждът би помогнал повече, но облаците са решили да се забавляват другаде. Това малко ме забавя в намерението да се съсредоточа. Още едно питие би помогнало, но ми се струва неприлично да си налея в същата чаша. В друга ми се струва неуместно.
Връщам се към теб. Към спомена за онази, която целувах. Става бавно, но осезаемо започвам да те разпознавам. Опитомявам те за втори път след толкова време. Налага се да изчакаш още малко. Винаги се налага нещо да бъде изчаквано. Приспособявам се към ситуацията, вдъхновен от мисълта, че мога да се върна н а з а д. Виждам лицето ти за втори първи път. За втори първи път ми се иска да изрека думите, които винаги звучат всеотдайно, поставени една до друга. Няма да го направя в близките минути. Прибързаните звуци са бемолни и обикновено навяват тъга или невъздържаност. Затова все пак си наливам още едно питие. В друга чаша. А теб продължавам да съзерцавам на дъното.
Стаята е с цвят на портокал. Сега, когато отново усещам цвета на слънцето, искам да започна отначало. Да спестя времето. Да не пилея часовете за твоето забравяне и припомняне. Нямаше да се налага да върша и да пропусна куп неща. В този егоизъм все пак има нещо градивно и аз се надявам да го разбереш. Не сега. След малко, когато настъпи моментът да изрека думите. Защото с всяка изминала секунда отново започваш да ми ставаш скъпа. Силуетът ти започва да става все по-ясен. Вече различавам състоянията на лицето ти.
Знам коя си.
Ти си второто лице на забравата. Доказателството, че тя самата може да бъде отхвърлена. Ти, която си очаквала завръщането ми към теб самата. Ти, която за миг не си забравила цветовете, думите и звуците. Функция на светлината. Вдигни глава към мен. Дай ми устните си. Вземи ме при теб и не ме оставяй да си отида отново.
Обичам те! За втори първи път.
Мисля, че трябва да започна с обладаването. Прелюдията... Как ставаше? Кой започваше пръв? Думите ли изпреварват действията или беше обратното?
Когато времето минава, действията трябва да бъдат припомняни. Усещането за цветове и звуци до известна степен остава същото. Леко притъпено, но същото. С думите е малко по-различно. Или са в повече, или са недостатъчни. Рядко са точни и казани на място. Затова е трудно да бъдат запаметявани.
Вероятно очакваш да кажа нещо. Вероятно се налага да говоря. Но аз мълча като забравена книга. Писмо, затворено в пощенски плик без адрес... А обладаването не може да бъде анонимно. То винаги следва някого. Нужно е лице. Обозначаване.
Негодуванието в мен расте. Не знам как да продължа. Дразни ме твоята миловидна безпомощност. Изглежда заучена. Пипната да най-малката подробност. Като в роман на Айрис Мърдок. За миг понечвам да протегна ръка към теб, но после отново решавам първо да го обмисля. Ами ако не си същата? Ами ако ти си друга, наподобяваща нея? Имитация на обект за обладаване. Еманация на бивше чувство, което не може да повтори любов...
По чашата са отпечатъците от моите пръсти. Знам, че това не е докосване. Тези отпечатъци изпъкват точно над клепачите ти и стоят неуместно върху дебелото стъкло. Защото не са могли да стигнат до теб. Ако знаех, че си там, щях да бъда прецизен. Щях да внимавам как хващам чашата. И нямаше да има тази противоречивост в мен. Сега се налага да се справя със завареното положение.
Най-изумителното е, че ти продължаваш да си стоиш там – мълчалива, все още сама, незнаеща колко време сама... А аз не бързам да дойда, тъй като не спирам да мисля. Как успя да ме намериш? Помниш любимото ми питие? Какво още помниш?
Яд ме е на теб.
Разпознаването понякога изисква покой. Решенията обикновено са деца на покоя. Опитвам да изляза от състоянието на гняв. Забравям те, за да се сетя за нещата, важни за действията, които сигурно очакваш от моя страна.
Звуци, цветове и думи.
Състояние на подреденост. По никое време изгрява слънце. Дъждът би помогнал повече, но облаците са решили да се забавляват другаде. Това малко ме забавя в намерението да се съсредоточа. Още едно питие би помогнало, но ми се струва неприлично да си налея в същата чаша. В друга ми се струва неуместно.
Връщам се към теб. Към спомена за онази, която целувах. Става бавно, но осезаемо започвам да те разпознавам. Опитомявам те за втори път след толкова време. Налага се да изчакаш още малко. Винаги се налага нещо да бъде изчаквано. Приспособявам се към ситуацията, вдъхновен от мисълта, че мога да се върна н а з а д. Виждам лицето ти за втори първи път. За втори първи път ми се иска да изрека думите, които винаги звучат всеотдайно, поставени една до друга. Няма да го направя в близките минути. Прибързаните звуци са бемолни и обикновено навяват тъга или невъздържаност. Затова все пак си наливам още едно питие. В друга чаша. А теб продължавам да съзерцавам на дъното.
Стаята е с цвят на портокал. Сега, когато отново усещам цвета на слънцето, искам да започна отначало. Да спестя времето. Да не пилея часовете за твоето забравяне и припомняне. Нямаше да се налага да върша и да пропусна куп неща. В този егоизъм все пак има нещо градивно и аз се надявам да го разбереш. Не сега. След малко, когато настъпи моментът да изрека думите. Защото с всяка изминала секунда отново започваш да ми ставаш скъпа. Силуетът ти започва да става все по-ясен. Вече различавам състоянията на лицето ти.
Знам коя си.
Ти си второто лице на забравата. Доказателството, че тя самата може да бъде отхвърлена. Ти, която си очаквала завръщането ми към теб самата. Ти, която за миг не си забравила цветовете, думите и звуците. Функция на светлината. Вдигни глава към мен. Дай ми устните си. Вземи ме при теб и не ме оставяй да си отида отново.
Обичам те! За втори първи път.
Публикувано от
Добромир Банев
в
16:00
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Две щипки любов
Идва ми да те размажа. Колко пъти се заричам, че ще ненавиждам любовта. Трупам неприязън към себе си. Моята слабохарактерност ме приближава към чистата омраза. Доверих се на шестото чувство, което отново ме прати в глуха линия. А съм във възраст, в която някои въпроси вече не би трябвало да бъдат задавани. И така, след като за пореден път сам си ебавам майката, пиша, за да освободя напрежението.
Две щипки любов, а? Когато за първи път чух от теб този израз, изпаднах в екстаз. Стори ми се толкова мило и романтично. Каза, че всеки човек се нуждае от две щипки любов, за да бъде щастлив. Глупости. Манджа на лъжата. Ястие на заблудата. Блюдо за тъпаци. Сега, ако си пред очите ми, бих те зашлевил, макар да продължавам да те обичам – необосновано и безпътно. Връщам се към няколкото интимни момента и не мога да остана при тях без чаша уиски. Наливам се като нерез, за да стана още по-яростен и груб в сравненията за теб.
Още си ми пред очите. Виждам те как пушиш и отпиваш глътка вино. Виждам и мълчанието ти, криещо невъзможността да кажеш нещо смислено. Виждам крехките ти жестове, които не могат да оставят в тайна твоята необиграност на чувствата. Виждам тъпотата, която тогава приех за свян. Виждам толкова неща, за които съм бил сляп като къртица. Въпреки това някъде дълбоко в мен е заседнала амбицията да те обичам. Затова ми идва да те спукам от бой. После да те целувам. После пак да те шамаросвам. Да редувам тези две състояния като нелечимо луд. Следствие на заразата ти. Лудостта от любов е заразителна.
Ще ми се да взема една огромна лъжица и да ти я бутам в устата. Да те натъпча до дупка с ястието, приготвено по твоята рацепта. С две щипки любов за разкош. Повръща ми се при мисълта за тази фраза. Повръща ми се от спомена за теб. Вкусът на лъжата ще остане завинаги. Ти си шкембе чорба, замразена във фризера на сърцето ми.
/Повърнах/.
Не знам какво да правя занапред. Започвам отначало вече толкова пъти. Забравих колко пъти си играя на любов. Ако имах властта, бих забранил влюбването със закон. Така нямаше да ненавиждам нито теб, нито себе си. Щахме просто да се чукаме, да пием и да пушим след секс в леглото, както правят повечето хора. Щяхме да си говорим глупости, можеше да въртим и по някоя тройка или да участваме в групов секс. Без ревност. Без страст. Без равнсметки. Дорева ми се.
Сипвам си още едно питие и ти тегля една дълга майна. Започвам да се чувствам по-добре. Симптомите на лудостта леко утихват. Или предстои ураган?
Гледам снимката ти в телефона си. Онази, манекенската снимка, на която позираш преднамерено и нафукано. На ръба съм да я изтрия, но после ще полудея два пъти повече, защото знам колко ще ми липсва. Защото знам колко ми липсваш. Как ще ми липсваш...
Съжалявам, че не съм великодушен. Онези, които прощават пренебрежението, също не са. Те са слаби и са се предали пред невъзможността да бъдат обичани. Пиянството засилва гордостта ми, но хубавото е, че съм горд само пред себе си. Заключен в апартамента си някъде в Борово, виждам през прозореца размазани хора да тъпчат мръсния сняг, сякаш се опитват да заровят миналите си изчерпани любови. Това изречение стана дълго, но точно описва мисълта ми. Ти си някъде там, под стъпките на случайните минувачи. Снегът ще се стопи и ще стане още по-мръсно и отвратително.
/Повръщам за втори път. Този път май от пиенето./.
На всичкото отгоре се вцепенявам и от някакъв лъжовен френски евъргрийн. „Je t’aime”! Само това разбирам от песента, но е достатъчно, за да избухна отново. Ако имах властта, бих забранил „обичам те” на всички езици.
Изпих уискито. Май съм спокоен. Май мога да потисна ненавистта си към теб за час-два. Да се отдам на спокойствието, което ме спохожда предизвикано и краткотрайно преди отново да се върна към теб. Да си припомня, че всъщност съм добър като името си и би трябвало да мога да простя намислената ти невъзможност да ме обичаш.
Колко му трябва на човек, за да е щастлив?! Две щипки любов, останалото е лесна работа...
Две щипки любов, а? Когато за първи път чух от теб този израз, изпаднах в екстаз. Стори ми се толкова мило и романтично. Каза, че всеки човек се нуждае от две щипки любов, за да бъде щастлив. Глупости. Манджа на лъжата. Ястие на заблудата. Блюдо за тъпаци. Сега, ако си пред очите ми, бих те зашлевил, макар да продължавам да те обичам – необосновано и безпътно. Връщам се към няколкото интимни момента и не мога да остана при тях без чаша уиски. Наливам се като нерез, за да стана още по-яростен и груб в сравненията за теб.
Още си ми пред очите. Виждам те как пушиш и отпиваш глътка вино. Виждам и мълчанието ти, криещо невъзможността да кажеш нещо смислено. Виждам крехките ти жестове, които не могат да оставят в тайна твоята необиграност на чувствата. Виждам тъпотата, която тогава приех за свян. Виждам толкова неща, за които съм бил сляп като къртица. Въпреки това някъде дълбоко в мен е заседнала амбицията да те обичам. Затова ми идва да те спукам от бой. После да те целувам. После пак да те шамаросвам. Да редувам тези две състояния като нелечимо луд. Следствие на заразата ти. Лудостта от любов е заразителна.
Ще ми се да взема една огромна лъжица и да ти я бутам в устата. Да те натъпча до дупка с ястието, приготвено по твоята рацепта. С две щипки любов за разкош. Повръща ми се при мисълта за тази фраза. Повръща ми се от спомена за теб. Вкусът на лъжата ще остане завинаги. Ти си шкембе чорба, замразена във фризера на сърцето ми.
/Повърнах/.
Не знам какво да правя занапред. Започвам отначало вече толкова пъти. Забравих колко пъти си играя на любов. Ако имах властта, бих забранил влюбването със закон. Така нямаше да ненавиждам нито теб, нито себе си. Щахме просто да се чукаме, да пием и да пушим след секс в леглото, както правят повечето хора. Щяхме да си говорим глупости, можеше да въртим и по някоя тройка или да участваме в групов секс. Без ревност. Без страст. Без равнсметки. Дорева ми се.
Сипвам си още едно питие и ти тегля една дълга майна. Започвам да се чувствам по-добре. Симптомите на лудостта леко утихват. Или предстои ураган?
Гледам снимката ти в телефона си. Онази, манекенската снимка, на която позираш преднамерено и нафукано. На ръба съм да я изтрия, но после ще полудея два пъти повече, защото знам колко ще ми липсва. Защото знам колко ми липсваш. Как ще ми липсваш...
Съжалявам, че не съм великодушен. Онези, които прощават пренебрежението, също не са. Те са слаби и са се предали пред невъзможността да бъдат обичани. Пиянството засилва гордостта ми, но хубавото е, че съм горд само пред себе си. Заключен в апартамента си някъде в Борово, виждам през прозореца размазани хора да тъпчат мръсния сняг, сякаш се опитват да заровят миналите си изчерпани любови. Това изречение стана дълго, но точно описва мисълта ми. Ти си някъде там, под стъпките на случайните минувачи. Снегът ще се стопи и ще стане още по-мръсно и отвратително.
/Повръщам за втори път. Този път май от пиенето./.
На всичкото отгоре се вцепенявам и от някакъв лъжовен френски евъргрийн. „Je t’aime”! Само това разбирам от песента, но е достатъчно, за да избухна отново. Ако имах властта, бих забранил „обичам те” на всички езици.
Изпих уискито. Май съм спокоен. Май мога да потисна ненавистта си към теб за час-два. Да се отдам на спокойствието, което ме спохожда предизвикано и краткотрайно преди отново да се върна към теб. Да си припомня, че всъщност съм добър като името си и би трябвало да мога да простя намислената ти невъзможност да ме обичаш.
Колко му трябва на човек, за да е щастлив?! Две щипки любов, останалото е лесна работа...
Публикувано от
Добромир Банев
в
15:59
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
CHILLOUT ЛЮБОВ
В понеделник любовта е прецизна. Става рано, взима душ, пие кафе. Обичайна е, преднамерена, с отработени жестове. Прави се на разсънена. Гледа новините в осем, сякаш е обезпокоена от своята праволинейност и зависимост. Опитва се да бъде аналитична.
Чувството за вина от безметежните петък и събота вечер за малко се смесва с цигарения дим в стаята. Затова запалва още една цигара. Дали не е прекалено суетна? Дали не обича от суета? Поглежда се в огледалото. Изпитва задоволство от това, което вижда. Слага още малко червило. Сега е съвсем наред.
Скача в колата и потегля към офиса.
В понеделник любовта е трафик. Разменя кратки погледи през стъклото и тактува с пръсти по волана.
Рано е за обаждане. Още е твърде рано за “Обичам те”! Нека стане обяд.
Дърветата жълтеят. София през есента е добронамерена. Подхожда й. В есенният понеделник любовта е кестени.
Влиза с уверена стъпка в офиса. Поздравява. Разменя две – три заучени реплики. Трака по клавиатурата, иска да е съзидателна и добра в това, което върши. Конфликт между разума и душата. Неискреност, която изисква съсредоточаване в черните буквички, които реди на екрана.
Понеделник по обед. Разговорът е обичайно мил. С времето става все по-кратък. Засега усещането е старото. Секундите, часовете, дните... Трябва ли да бъде притеснена? Какво ще променят те? Интонацията ще остане ли същата или звуците ще започнат да вибрират на друга честота?
Мисли, че е откровена. Сега. За после не е категорична. Чува гласа отсреща и още не долавя причина за съмнения. Обичам те! Сега.
Любовта не слага официална рокля в понеделник вечер. Предпочита парче пица и бутилка вино. Шумът на много хора я кара да се чувства анонимна. Наслаждава се на егоизма си. Така е хлопнала врати за всички, че дори сервитьорът се суети около нея като мъж, който никога не я е срещал досега. Кученце, което се опитва да заслужи храна.
В десет вечерта любовта е chillout, ароматно уиски и ръце, които се докосват. Бяло канапе и приглушена светлина.
За миг съзнанието се замъглява от съмнение за наизустеност. Вслушва се, втренчва се – вибрациите са си същите. Думи за изминалия ден. Думи за отминалия уикенд. Думи за утре. Всичко е наред.
Ще се видим в сряда. По същото време.
Дори целувката за лека нощ е също толкова приятна и желана.
Любовта се прибира приятно уморена, леко смутена, че всичко е по старому. С надеждата, че няма да се промени.
Отново се поглежда се в огледалото. Така, докато й свърши червилото...
Чувството за вина от безметежните петък и събота вечер за малко се смесва с цигарения дим в стаята. Затова запалва още една цигара. Дали не е прекалено суетна? Дали не обича от суета? Поглежда се в огледалото. Изпитва задоволство от това, което вижда. Слага още малко червило. Сега е съвсем наред.
Скача в колата и потегля към офиса.
В понеделник любовта е трафик. Разменя кратки погледи през стъклото и тактува с пръсти по волана.
Рано е за обаждане. Още е твърде рано за “Обичам те”! Нека стане обяд.
Дърветата жълтеят. София през есента е добронамерена. Подхожда й. В есенният понеделник любовта е кестени.
Влиза с уверена стъпка в офиса. Поздравява. Разменя две – три заучени реплики. Трака по клавиатурата, иска да е съзидателна и добра в това, което върши. Конфликт между разума и душата. Неискреност, която изисква съсредоточаване в черните буквички, които реди на екрана.
Понеделник по обед. Разговорът е обичайно мил. С времето става все по-кратък. Засега усещането е старото. Секундите, часовете, дните... Трябва ли да бъде притеснена? Какво ще променят те? Интонацията ще остане ли същата или звуците ще започнат да вибрират на друга честота?
Мисли, че е откровена. Сега. За после не е категорична. Чува гласа отсреща и още не долавя причина за съмнения. Обичам те! Сега.
Любовта не слага официална рокля в понеделник вечер. Предпочита парче пица и бутилка вино. Шумът на много хора я кара да се чувства анонимна. Наслаждава се на егоизма си. Така е хлопнала врати за всички, че дори сервитьорът се суети около нея като мъж, който никога не я е срещал досега. Кученце, което се опитва да заслужи храна.
В десет вечерта любовта е chillout, ароматно уиски и ръце, които се докосват. Бяло канапе и приглушена светлина.
За миг съзнанието се замъглява от съмнение за наизустеност. Вслушва се, втренчва се – вибрациите са си същите. Думи за изминалия ден. Думи за отминалия уикенд. Думи за утре. Всичко е наред.
Ще се видим в сряда. По същото време.
Дори целувката за лека нощ е също толкова приятна и желана.
Любовта се прибира приятно уморена, леко смутена, че всичко е по старому. С надеждата, че няма да се промени.
Отново се поглежда се в огледалото. Така, докато й свърши червилото...
Публикувано от
Добромир Банев
в
15:59
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Вдовицата в бяло
Бодвам десетте покълнали семенца марихуана. Разсадът стана добър. Първо „вдовицата в бяло” ще извие крехка снага. После ще си има ръчички и краченца, които ще се полюшват на вятъра – прането на мама. Накрая, когато снагата се извие достатъчно силна, а листата започнат да оказват съпротивление на вечерния бриз, стръковете ще бъдат отрязани, листата сортирани, а накрая внимателно изсушени.
Когато узрее достатъчно, че да стане годна за свиване в цигарени хартийки, тя ще е моята любима. Една дръпка сутрин, три дръпки вечер - преди лягане. Онзи домашен комфорт, който измества понякога сериалът по Нова телевизия. Любовницата, която никога не казва НЕ. Моята дама.
Докато бъде отгледана и стане готова за употреба, „бялата вдовица” е застрашена от куп случайни и неслучайни катаклизми. Виждам гризачи да ръфат корените й, насекоми да снасят яйца върху крехките й листенца. Виждам тъпо хлапе да изскубва стеблото й, за да демонстрира начало на нелепо юношество. Виждам слънцето да я изгаря, а небето да я дави в безмилостен дъжд. Виждам апартейд, скинхедс, празни кутии от кока-кола, резултати от парламентарни избори, вой на линейки, претъпкани плажове с туристи, ягоди, сметана, лук и плевели... Виждам толкова опасности, че отсега заобичвам бъдещата си любовница. Обичам предварително. Предварителна любов за последваща отдаденост.
За да не полудея, набирам Бубето по телефона: Как си? И аз. Пак ли? Колко се харчи? Не е за мен. Добрe де, дай две.
Тишина.
Моята „бяла вдовица” иска да бъда зависим от нея. Знам, че иска. Да й се отдам изцяло, без предубеждения и безсъзнателно. Да се втурвам с нея в неизвестното, където няма пътища, спирки и разписания на влакове. В онази неизвестност, която придава ярки цветове на форми, състояния и мисли. И дори да осъзнавам, че е НАМИСЛЕНО от нейна страна, аз не искам да се дърпам. Лесна плячка съм. Лек за обладаване, ефирен в чувствата, готов да бъда зависим от нея. Аз съм леснодостъпен любовник.
Hi, lover boy!
Бодвам десетте покълнали семенца марихуана. Разсадът стана добър. Десет малки холандски семенца, купени за осемдесет евро от най-добрия кофи – шоп. Магазин за любовници. Магазин за трепети и екстаз.
Трябва да загрея кафе – машината. Още спиш, облечена в тениска с надпис “AC DC”. Машината не работи и това е перфектен повод да сляза до бистрото, за да не гледам физиономията ти. Ти коя беше? Какво правиш още тук? Облечена в моята стара тийнейджърска тениска? Мислиш, че е интимно? Мислиш, че е приемливо за мен?
Тишина.
После се спъвам в едната ти обувка, захвърлена курвенски в коридора. Даже токчето е счупено, за да е класическа гледката. Как да те обичам? Колко още да те обичам?
Хлопвам входната врата зад гърба си така, сякаш никога няма да се върна обратно. Улицата ме посреща приветливо, времето е свежо. Времето е пълно с изненади и възможности.
Разсадът стана добър.
Hi, lover boy!
Публикувано от
Добромир Банев
в
15:58
0
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Безшумна любов
Прозорецът отсреща свети приглушено. Съзнанието извиква неясен детски спомен за светулка, която трепти на прага на съня. Но аз не спя. Взирам се в игривата завеса. Чакам онази, която е зад завесата. Насочвам цялата си мисъл.
Всяка сутрин чувствам нейното събуждане. Предугаждам ритуалите й. Оправя тоалета си, пие кафе, вероято изяжда пречепена филия хляб с кафето... Подозирам жестовете, с които върши куп прагматични неща. Върши ги отчетливо и грижливо. Грациозно.
Всяка сутрин виждам как излиза с уверена стъпка. Неотменно с тъмни очила и с коса, старомодно вдигната на кок. Звукът на високите токчета. Тяхната ритмичност. Толкова женствена! Толкова божествена! Така безметежна! Определенията, съдържащи в себе си “ж” й отиват! Живот, жажда и жизнерадост. Жестокост? Жертва?
Да можех да видя очите й! Не, нека си ги представям. Не искам да се разочаровам. Напълно е възможно. Страхът да се погледна в очите й ме кара да се взирам по този начин. Правя го вече отлично. Правя го от много време. Присъствам тихо и тя е свикнала с тази безшумна любов.
Наясно съм с летния флирт. Той е като тънка цигара, която изпушваш на три пъти. Погледите се пресичат за кратко в една точка. Небето и морската шир за миг сменят местата си. Катастрофа в Бермудски триъгълник. После си готов си да се закълнеш, че обичаш и че ще сте заедно завинаги. Завинаги е дума, която обобщава и мимолетното. Следва малко секс, често и на необичайни за това места. Няколко питиета. Разходка с лодка... Точка.
Жената, на която и отива “ж”, ме изважда от състоянието на блажена безтегловност. Онова състояние, в което не се вълнуваш, липсват мисли и си далеч от представата за нещата. Или остават само мислите за нея. Завинаги и тази вечер е дума, която изразява вечност. Предполага се отказ от вредния навик да пушиш. Бързото пушене е опасно. Бързото пушене е просто флирт.
Влюбен съм.
Продължавам да се взирам. За малко ме обърква страхът, че ще изпусна нишката. Влюбването изисква последователност. Не че търся причинно-следствена връзка. Малко интелектуализирам състоянието си на влюбен. Може би съм сноб.
Съсредоточавам се върху ръцете й. Бели са. Много меки и с тънки пръсти. Очарователното докосване на показалеца й. Моята ръка под нейната е по детски беззащитна и необиграна в жестовете. Подвластен съм на желание. Краката ми омекват. Аз съм искан. Завинаги.
Съмненията. Тях винаги ги има. Егото ги блъска право в лицето. Да не сгрешиш. Да не се изложиш. Да не се провалиш. Мисълта, че може да бъде предпочетен друг, те смалява. Понякога те кара да се чустваш нищожен. Често си нищожен. Тогава на помощ идва малодушието. Примиряваш се. Накрая си гневен.
Състоянието на любов е съзерцаване в четири сутринта. Взиране в прозорец. Трезвеност, напук на всички сравнения с питиета и цигарен дим. Аз съм желан. На път съм да бъда опитомен и да изпълнявам желания. Хоп – целувка! Хоп – втора! Мога да правя и челни стойки. Готов съм да се науча на всичко. Аз съм играчка за ръцете й – бели, много меки, с тънки пърсти.
Онзи, който понякога ходи у тях, е странен тип. Носи й цветя. Баламосва я. Подмазва се. Не разбирам как е възможно да се подлага на подобно унижение. Понякога тя го целува. Подигравка. Той очевидно не разбира. Продължава да идва и да се прави на глупак. Завинаги е дума, която стои между мен и нея. Усмихвам се. Аз съм любовно п р и в и л е г и р о в а н / привилегия – Право или предимство, което поставя някого в по-благоприятно положение от другите. - виж Български тълковен речник, издателство “Наука и изкуство” 1997 г., стр.750/. Последната дума е трудна дори за прочит, но е някак пълна и добронамерена. Това ме кара да се чувствам специален.
За секунда мервам силуета й върху тънката завеса. Съсредоточава ме идеята, че мисли за мен. Разговаряме. Ние се разбираме отлично. В тъмното всичко е някак омекотено и леко. Не можем да заспим. Ние никога не спим, защото времето не стига да се обичаме.
Летният флирт... Дори не знам защо се спирам на този въпрос. Толкова е неуместно, че се ядосвам на себе си. През зимата летният флирт има нужда от шуба и червен вълнен шал. Никак не ми е по вкуса. Провиницално е някак. Любовта е гола. Даже леко неприлична. Няма предразсъдъци. Моята любов е толкова съсредоточена и обоснована. Не че трябва да е следствие на някаква причина, както вече казах.
Силуетът й. Очертанията върху парче плат. Границите, в които няма нищо забранено за мен. Привилегията да съм предпочитан.
Изрязвам силуета от завесата. Не искам и друг да го види. Завивам го на руло и го притискам до сърцето си. Моя е. Изключвам телефона. Не искам някой по погрешка да звънне и да наруши покоя. Нашата любов е безшумна. Но и това вече го казах.
Онзи с цветята се появава отново. По никое време. Само сутрин е. Задъхано тича нагоре по стълбите.
Хоп – целувка! Хоп – втора!
Завинаги.
Всяка сутрин чувствам нейното събуждане. Предугаждам ритуалите й. Оправя тоалета си, пие кафе, вероято изяжда пречепена филия хляб с кафето... Подозирам жестовете, с които върши куп прагматични неща. Върши ги отчетливо и грижливо. Грациозно.
Всяка сутрин виждам как излиза с уверена стъпка. Неотменно с тъмни очила и с коса, старомодно вдигната на кок. Звукът на високите токчета. Тяхната ритмичност. Толкова женствена! Толкова божествена! Така безметежна! Определенията, съдържащи в себе си “ж” й отиват! Живот, жажда и жизнерадост. Жестокост? Жертва?
Да можех да видя очите й! Не, нека си ги представям. Не искам да се разочаровам. Напълно е възможно. Страхът да се погледна в очите й ме кара да се взирам по този начин. Правя го вече отлично. Правя го от много време. Присъствам тихо и тя е свикнала с тази безшумна любов.
Наясно съм с летния флирт. Той е като тънка цигара, която изпушваш на три пъти. Погледите се пресичат за кратко в една точка. Небето и морската шир за миг сменят местата си. Катастрофа в Бермудски триъгълник. После си готов си да се закълнеш, че обичаш и че ще сте заедно завинаги. Завинаги е дума, която обобщава и мимолетното. Следва малко секс, често и на необичайни за това места. Няколко питиета. Разходка с лодка... Точка.
Жената, на която и отива “ж”, ме изважда от състоянието на блажена безтегловност. Онова състояние, в което не се вълнуваш, липсват мисли и си далеч от представата за нещата. Или остават само мислите за нея. Завинаги и тази вечер е дума, която изразява вечност. Предполага се отказ от вредния навик да пушиш. Бързото пушене е опасно. Бързото пушене е просто флирт.
Влюбен съм.
Продължавам да се взирам. За малко ме обърква страхът, че ще изпусна нишката. Влюбването изисква последователност. Не че търся причинно-следствена връзка. Малко интелектуализирам състоянието си на влюбен. Може би съм сноб.
Съсредоточавам се върху ръцете й. Бели са. Много меки и с тънки пръсти. Очарователното докосване на показалеца й. Моята ръка под нейната е по детски беззащитна и необиграна в жестовете. Подвластен съм на желание. Краката ми омекват. Аз съм искан. Завинаги.
Съмненията. Тях винаги ги има. Егото ги блъска право в лицето. Да не сгрешиш. Да не се изложиш. Да не се провалиш. Мисълта, че може да бъде предпочетен друг, те смалява. Понякога те кара да се чустваш нищожен. Често си нищожен. Тогава на помощ идва малодушието. Примиряваш се. Накрая си гневен.
Състоянието на любов е съзерцаване в четири сутринта. Взиране в прозорец. Трезвеност, напук на всички сравнения с питиета и цигарен дим. Аз съм желан. На път съм да бъда опитомен и да изпълнявам желания. Хоп – целувка! Хоп – втора! Мога да правя и челни стойки. Готов съм да се науча на всичко. Аз съм играчка за ръцете й – бели, много меки, с тънки пърсти.
Онзи, който понякога ходи у тях, е странен тип. Носи й цветя. Баламосва я. Подмазва се. Не разбирам как е възможно да се подлага на подобно унижение. Понякога тя го целува. Подигравка. Той очевидно не разбира. Продължава да идва и да се прави на глупак. Завинаги е дума, която стои между мен и нея. Усмихвам се. Аз съм любовно п р и в и л е г и р о в а н / привилегия – Право или предимство, което поставя някого в по-благоприятно положение от другите. - виж Български тълковен речник, издателство “Наука и изкуство” 1997 г., стр.750/. Последната дума е трудна дори за прочит, но е някак пълна и добронамерена. Това ме кара да се чувствам специален.
За секунда мервам силуета й върху тънката завеса. Съсредоточава ме идеята, че мисли за мен. Разговаряме. Ние се разбираме отлично. В тъмното всичко е някак омекотено и леко. Не можем да заспим. Ние никога не спим, защото времето не стига да се обичаме.
Летният флирт... Дори не знам защо се спирам на този въпрос. Толкова е неуместно, че се ядосвам на себе си. През зимата летният флирт има нужда от шуба и червен вълнен шал. Никак не ми е по вкуса. Провиницално е някак. Любовта е гола. Даже леко неприлична. Няма предразсъдъци. Моята любов е толкова съсредоточена и обоснована. Не че трябва да е следствие на някаква причина, както вече казах.
Силуетът й. Очертанията върху парче плат. Границите, в които няма нищо забранено за мен. Привилегията да съм предпочитан.
Изрязвам силуета от завесата. Не искам и друг да го види. Завивам го на руло и го притискам до сърцето си. Моя е. Изключвам телефона. Не искам някой по погрешка да звънне и да наруши покоя. Нашата любов е безшумна. Но и това вече го казах.
Онзи с цветята се появава отново. По никое време. Само сутрин е. Задъхано тича нагоре по стълбите.
Хоп – целувка! Хоп – втора!
Завинаги.
Публикувано от
Добромир Банев
в
15:56
4
коментара
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Абонамент за:
Публикации (Atom)