Две щипки любов

Идва ми да те размажа. Колко пъти се заричам, че ще ненавиждам любовта. Трупам неприязън към себе си. Моята слабохарактерност ме приближава към чистата омраза. Доверих се на шестото чувство, което отново ме прати в глуха линия. А съм във възраст, в която някои въпроси вече не би трябвало да бъдат задавани. И така, след като за пореден път сам си ебавам майката, пиша, за да освободя напрежението.

Две щипки любов, а? Когато за първи път чух от теб този израз, изпаднах в екстаз. Стори ми се толкова мило и романтично. Каза, че всеки човек се нуждае от две щипки любов, за да бъде щастлив. Глупости. Манджа на лъжата. Ястие на заблудата. Блюдо за тъпаци. Сега, ако си пред очите ми, бих те зашлевил, макар да продължавам да те обичам – необосновано и безпътно. Връщам се към няколкото интимни момента и не мога да остана при тях без чаша уиски. Наливам се като нерез, за да стана още по-яростен и груб в сравненията за теб.

Още си ми пред очите. Виждам те как пушиш и отпиваш глътка вино. Виждам и мълчанието ти, криещо невъзможността да кажеш нещо смислено. Виждам крехките ти жестове, които не могат да оставят в тайна твоята необиграност на чувствата. Виждам тъпотата, която тогава приех за свян. Виждам толкова неща, за които съм бил сляп като къртица. Въпреки това някъде дълбоко в мен е заседнала амбицията да те обичам. Затова ми идва да те спукам от бой. После да те целувам. После пак да те шамаросвам. Да редувам тези две състояния като нелечимо луд. Следствие на заразата ти. Лудостта от любов е заразителна.

Ще ми се да взема една огромна лъжица и да ти я бутам в устата. Да те натъпча до дупка с ястието, приготвено по твоята рацепта. С две щипки любов за разкош. Повръща ми се при мисълта за тази фраза. Повръща ми се от спомена за теб. Вкусът на лъжата ще остане завинаги. Ти си шкембе чорба, замразена във фризера на сърцето ми.

/Повърнах/.

Не знам какво да правя занапред. Започвам отначало вече толкова пъти. Забравих колко пъти си играя на любов. Ако имах властта, бих забранил влюбването със закон. Така нямаше да ненавиждам нито теб, нито себе си. Щахме просто да се чукаме, да пием и да пушим след секс в леглото, както правят повечето хора. Щяхме да си говорим глупости, можеше да въртим и по някоя тройка или да участваме в групов секс. Без ревност. Без страст. Без равнсметки. Дорева ми се.

Сипвам си още едно питие и ти тегля една дълга майна. Започвам да се чувствам по-добре. Симптомите на лудостта леко утихват. Или предстои ураган?

Гледам снимката ти в телефона си. Онази, манекенската снимка, на която позираш преднамерено и нафукано. На ръба съм да я изтрия, но после ще полудея два пъти повече, защото знам колко ще ми липсва. Защото знам колко ми липсваш. Как ще ми липсваш...

Съжалявам, че не съм великодушен. Онези, които прощават пренебрежението, също не са. Те са слаби и са се предали пред невъзможността да бъдат обичани. Пиянството засилва гордостта ми, но хубавото е, че съм горд само пред себе си. Заключен в апартамента си някъде в Борово, виждам през прозореца размазани хора да тъпчат мръсния сняг, сякаш се опитват да заровят миналите си изчерпани любови. Това изречение стана дълго, но точно описва мисълта ми. Ти си някъде там, под стъпките на случайните минувачи. Снегът ще се стопи и ще стане още по-мръсно и отвратително.

/Повръщам за втори път. Този път май от пиенето./.

На всичкото отгоре се вцепенявам и от някакъв лъжовен френски евъргрийн. „Je t’aime”! Само това разбирам от песента, но е достатъчно, за да избухна отново. Ако имах властта, бих забранил „обичам те” на всички езици.

Изпих уискито. Май съм спокоен. Май мога да потисна ненавистта си към теб за час-два. Да се отдам на спокойствието, което ме спохожда предизвикано и краткотрайно преди отново да се върна към теб. Да си припомня, че всъщност съм добър като името си и би трябвало да мога да простя намислената ти невъзможност да ме обичаш.
Колко му трябва на човек, за да е щастлив?! Две щипки любов, останалото е лесна работа...