петък, 29 октомври 2010 г.

Обичаният друг



Любов е непрекъсната потребност

да бъдеш просто част от някой друг;

Любов е синоним на тиха ревност,

когато другият го няма тук.

Любов е упоритата умора,

която с друг в леглото си делиш;

Любов е и когато си сред хора,

но само него със очи следиш.

Любов е неотменната готовност

за друг живота си да отдадеш;

Любов е да приемаш за съдбовно,

че с този друг готов си да умреш –

дори за теб да има дни и нощи,

дори да има светлина и звук...

Любов е да си сигурен все още,

че сам си продължение на друг.

сряда, 27 октомври 2010 г.

Прегърната от мъж



Не чуваш птици в есенния дъжд,

небе не виждаш и не виждаш хора...

Прескачай локви, но за мен се дръж –

опора съм за твоята умора.

Щом гушнал съм под черния чадър

от тялото ти даже раменете,

за мен денят е слънчев и добър -

разбирам го по трепета в ръцете.

Така че днес поне за мен се дръж...

Вали, дори целувките са мокри...

Навън жена, прегърната от мъж,

усмихната в дъжда прескача локви.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Устни по Фън шуй


Тя изпуска някакъв неопределен стон. Може би от отегчение. Може би от прекомерна изненада. Или пък от гняв. Силиконовите й устни са фуния за звуци. Промените в нея настъпиха рязко, както тази година зимата прескочи есента. Толкова е друга, че когато се поглежда в огледалото се поздравява сама. Отсам огледалото истината също е различна.

Викът остава някъде в гърлото, заклещен в гласните й струни. Цигареният дим задушава този вик бавно, бавно, докато не го върне обратно и той не заседне в слънчевия й сплит.

Но тя не се предава. Продължава да вдишва въздух и да се дави в собствените си викове.

петък, 22 октомври 2010 г.

Птици на скръбта


Здравейте, тихи птици на скръбта.

Какво ви води винаги към мене?

Не искам да обсъждаме неща,

които са отдавна споделени.

В косата ми не свивайте гнездо,

все още мога да опазвам тайни.

Преди разкривах себе си от – до,

сега ме пазят истини омайни.

Така че, тъжни птици, не при мен

дома си ще намерите най-после...

Но винаги, във някой идващ ден,

за малко може да сте ми на гости -

да бъбрим за онези нещица,

които към света ни приобщават...

Отлитате, но пухкави перца

от вас по дрехите ми пак остават.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Бъдеще в миналото


Как се слагат ред в нахвърляните спомени на съзнанието? Опасявам се да докосна един от тях, защото ще се срутят всичките. Ще ме отнесат като лавина от хора, места и неща. Неща, които или нарочно съм опитал да забравя, или без които не мога да продължа напред. Сложил ръце на кръста, просто се взирам в несъществуващите чекмеджета, от които преливат имена и дати. „Здрасти, Добри”, казват ми, „Помниш ли ни”, питат ме. И ако мълча, не е от някакъв намислен страх, че миналото може да ме отнесе, а от възможността отново да ми харесат обстоятелства, за които сега говоря от висотата на придобития опит. Не искам да ставам слаб. Не искам да изглеждам по-малко научен на живот за хората, местата и нещата от настоящето. Нищо, че всъщност не съм. Защото сега, когато се взирам във всичките тези спомени, единственото което не се е променило, е момченцето с бретон от снимката, отправило зелените си очи в неясното бъдеще. Бъдеще, което наполовина вече е в миналото.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Портрет


Остави ме да бъда мнителен. Без съмненията човек не съществува. Без съмненията животът е празен статив. Остави ме да рисувам въображението си, доколкото и както го мога.

Не ме осъждай, ако светлосенките не са уместни. Понякога светлината може да бъде пречка, нищо че е за предпочитане пред тъмното.

Нека си въобразявам разни неща. Нека ми бъде цветно.

Ако искаш, наблюдавай отстрани, критикувай ме или се опитай да ми даваш съвети. Но не ми забранявай да рисувам. Не ме лишавай от желанието да се лутам във въпроси и отговори. Ако не ги търсех, как щях да имам теб? Рамкирана на стената...

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Теменуги

Сънувах тъжни бели теменуги,

подгизнали в разплакана роса...

Вървяхме по росата някак други

под някак странни, други небеса.

Сънувах, че сме още непознати -

по стъпките в росата го разбрах,

защото моите вървят нататък,

а твоите - след моите - от страх.

Сънувах теменугите, и тебе,

и себе си сънувах в ситен дъжд...

Наяве аз от тебе съм обсебен,

в съня на теменугите съм мъж...

петък, 8 октомври 2010 г.

Heppiness

Щастието не съществува. То е само безкраен път. Човек си навива на пръста, че нещо трябва да се случи. Нещо, различно от това, което има и заслужава. Обърква се в представите си за по-добро, надява се чрез това „по-добро” да започне да отделя повече серотонин. Но нивата му в кръвта остават същите и мозъкът продължава само да иска, да фантазира и с това да си остава меланхоличен.

В теорията на хаоса нещата не следват закономерност. Те се лутат насам-натам, блъскат се случайно едно в друго, някои правят секс, други се отблъсват взаимно, докато в един прекрасен миг не се подредят в едно добро стечение на обстоятелствата. Чисто случайно. Тогава има опиянение. Късметът е нещо такова. Но безкрайният път напред си остава и ти продължаваш по него с късмета си. А късметът не е застрахован срещу предстоящи препятствия.

Но ако не беше илюзията, че щастие има, щяхме да застинем във времето като портретни снимки – без да говорим, без да се усмихваме, без да плачем от любов или от милионите други поводи за плач. Затова сме благодарни, че има мечти. Мечтата е тази, която ни кара да вървим напред, все напред, непрекъснато - към самата безкрайност...

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Да и Не

В повечето случаи „НЕ” всъщност е „ДА”. Понякога се изисква повече упоритост, понякога повече търпение, а понякога една чашка в повече. Съзнателно склоняване. Без видимо насилие. Въпросът е да не задаваш директни въпроси. Въпросът е да избягваш въпросите. Да наблягаш на времето, да разсъждаваш върху живота или да споменеш последния грип, който те е тръшнал за три дни в леглото. Така обозначаваш ЛЕГЛОТО и извикваш асоциации за интимност, топлина и нямо спокойствие. Твоята задача е само да споменеш ЛЕГЛО, останалото само нахлува в съзнанието на другия. „НЕ” остава в някой от тъмните ъгли на съмнението и отказът вече не е така категоричен. Тогава „ДА” изведнъж изплува от бермудския триъгълник на желанието. Става осезаемо, макар да изглежда крехко. Успял си да накараш другия сам да се поддаде на желанието, което си внушил. Опияняваш се от собствения си успех. Другият се опиянява от теб.

После ти става безинтересно. „ДА” в повечето случаи всъщност е „НЕ”, от което се нуждаеш, когато си бил толкова упорит, или след като си бил достатъчно търпелив, или си изпил достатъчно. Но тъй като другият вече е в ЛЕГЛОТО, което сам си визуализирал, не ти остава нищо друго, освен и ти да легнеш в него. Жертва на собствения си успех.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Две цигари

Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Старея.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...

вторник, 5 октомври 2010 г.

Афиши

Минава бързо времето през нас.
Стареем като скъсани афиши.
Гневим се късно, винаги без глас,
дори не смогваме да се подпишем

под краткия си мъничък живот,
изчезващ като лодка в океана...
Уж всички търсим скрития Кивот,
а всъщност като него нас ни няма.

И вместо да сме тъжни, че за миг
стареем, без да бъдем катедрали,
след нас остава само гневен вик
от болка, че живота сме проспали.

петък, 1 октомври 2010 г.

Eднакви, но не съвсем

Не се опитвай мен да промениш.
Опитай себе си да превъзмогнеш.
Контролът върху нещо е престиж,
със който само себе си ще трогнеш.

Не ми приписвай своите черти,
които те измъчват глухо нощем –
със тебе сме еднакви, но почти,
един за друг сме чужди всъщност още.

Не ме обичай с обич наизуст,
заучена от розовите книжки –
обичай ме, светът ако е пуст
без мен за теб и твоите въздишки.

Обичай ме такъв, какъвто съм –
непредсказуем, див и суеверен...
Любов е да си буден и на сън
и като в сън възторжен да си денем...