петък, 30 септември 2011 г.

Дефицит на чувствата


И в чувствата настъпи дефицит.
Стоим. Мълчим. Цигарите си пушим.
Сега и двамата сме сякаш квит.
Ще трябва някак си да се разтушим.

Налага се режима да сменим.
Сложи червило. Дънките ще сложа.
Ще пушим вън, час-два ще повървим.
Възможно е за теб да се тревожа.

Тревожиш ли се мъничко за мен,
докато се разхождаш леко мокра,
дъждът ще ме завърне променен
при теб и при любимата ти рокля.

Да тръгваме. Цигарите вземи.
Вземи чадър. Запалката си също.
До скоро. Може би. Навън ръми.
Час-два да повървим. Не се обръщай…

четвъртък, 29 септември 2011 г.

Тръгваш? Отлично.


Нямам въпроси.
Всичко е ясно.
Тръгваш си. Боса.
Беше прекрасно.

Беше различно.
Беше. Това е.
Тръгваш? Отлично.
Кучето лае.

То те обича.
Нищо, ще свикне.
Утре ще тича.
Мен ще обикне.

сряда, 28 септември 2011 г.

Друго нищичко няма


Обладавам те бавно.
Обладавам те леко.
И така е отдавна.
С теб е хладно и меко.

Не познавам тъгата.
И гнева не познавам.
Твоят дъх в тишината
по гърба ми остава.

И е толкова ясна
тази радост за двама -
любовта ни пристрасна...
Друго нищичко няма.

вторник, 27 септември 2011 г.

Бивши рози


Началото е път към края. Първо ще съм изненадан колко си неповторима. После, с времето, ще те наизустя и ще мога да те рисувам със затворени очи. Ще предусещам тъгата ти, ще се възползвам от добронамереността ти и ще ликувам с твоята радост, понеже ще я познавам добре. Незабравимата първа целувка ще избледнее като листата на белите рози, които толкова обичаш. Фотосинтезата ще спре, нищо че слънцето ще продължи да грее. Ще се запокитим несъзнателно в съмнения и догадки. Ябълката, ударила Нютон, ще падне настрани от нас и ще ни се вижда кисела. По Петровден ябълките със сигурност са неугледни, но сладки. Така постепенно ще се наситим и на аромата, и на формата, и на съдържанието. Накрая, когато ме попиташ дали те обичам, ще затворя очи и ще се опитам да припомня първата целувка. Съзнанието леко ще се бунтува, сетивата ми малко ще са притъпени. Но винаги една ваза изглежда добре, ако в себе си има рози. Ще си представя, че не са бивши…

Цветята са за теб


Мирише на листа.
На кестени мирише.
Любовно есента
писмо до мене пише.

Изпраща ми букет
от бели маргарити,
и бегъл силует
чертите ти са скрити.

С тъгата на тромпет
по есенното време,
цветята са за теб,
писмото е за мене…

понеделник, 26 септември 2011 г.

Лека нощ


Сутринта тя изпи кафето си обичайно бързо. Приготви се за деня и преди да излезе, го попита:
-          Обичаш ли ме?
Той я погледна с още подпухналите си очи и просто се усмихна.
-          Обичаш ли ме? – попита я той на обяд, когато рутинно и звънна по телефона.
Отсреща се чу лека въздишка и той прие това за положителен отговор. Натисна червения бутон на мобилния телефон и си запали цигара.
Вечерта, вече в леглото, никой от двамата не посмя да зададе този въпрос. Тя се притесняваше, че усмивката му прикрива безразличие, а той – че въздишката й е резултат на обикновено отегчение.
-          Обичам те! Лека нощ!
-          Лека нощ! Обичам те!

Себе си си връщам


Нищо не остава.
Спомените също.
Питаш ме, тогава
при кого се връщам?

Връщам се за малко,
не при теб се връщам.
Ти си друга. Жалко.
Себе си прегръщам.

Себе си залъгвам
в тишина присъща.
Пак от теб си тръгвам.
Себе си си връщам...

сряда, 21 септември 2011 г.

Друг да ме обичаш


От днес ще съм спокоен и добър.
От днес ще трябва друг да ме обичаш.
Навън вали. Под мокрия чадър
и ти на друга малко ми приличаш.

Броим наесен толкова неща.
Нещата с всяка есен оредяват.
С дъжда ли помъдрява любовта
или със възрастта по-умна става?

Ела. Гушни ме в този ситен дъжд.
Чадърът ми все още е за двама.
От днес съм само по-различен мъж.
От утре може просто да ме няма...

вторник, 20 септември 2011 г.

Отдавна исках да го кажа


Тази вечер възнамерявам да ти кажа, че… Но преди да започна, улавям с дробовете си цигарения дим, който изпускаш срещу мен. Дооценявам жестовете ти. За последно премервам всяко твое движение.

Мина много време. Толкова време сме заедно, но ритуалите ни останаха някак разделни. Последната дума не означава, че сме твърде различни, а че не възприемаме общото между нас по еднакъв начин. Както съм си мислил и преди, еднакво различни сме. Но все пак различни. 

Преди да го кажа, попивам всяка твоя дума като гъба. Думите ти ме сапунисват, сякаш съм бебе, което трябва да бъде изкъпано в осем вечерта. Това не ме дразни. Дори да е Едипов комплекс, мисълта че в представата си съм гол, а ти ме сапунисваш, ме кара да се чувствам още по-желан. Въпросът е какво ще стане, ако ми залюти на очите.

Смачкваш фаса в немия пепелник. Настава неопределена тишина и осъзнавам, че сега е моментът да говоря.
Знаеш ли, отдавна исках да ти кажа, че…

Просто искам да поспиш


Не потъвай в среднощни съмнения.
С тебе още събуждам се тук.
Любовта ни изисква умения
и понякога прави напук.

Тя изпитва ни в своята истина,
предизвиква ни в малки игри...
Аз съм влюбен във тебе наистина
точно толкова, както преди.

Не оставяй тревогата в себе си.
Научи се с мен да я делиш.
Като ключ съм за твоите ребуси...
Просто искам сега да поспиш...

понеделник, 19 септември 2011 г.

Привързване


Осъмнах сред лилави минзухари.
Събудиха ме влюбени пчели.
Започна леко слънцето да пари.
И ти усети същото. Нали?

Тревата беше септемврийски мека.
Ухаеше на цвят и на сено.
Поехме по невидима пътека.
Дано да е за хубаво. Дано.

Човекът много лесно се привързва
към някой друг, към хубави места,
особено когато се обвързва
със този друг, щом идва есента...

неделя, 18 септември 2011 г.

Само двамата на маса


На масата щом седне гордостта,
поканена за пир от суетата,
грима си сваля тихо любовта
и лекичко затваря им вратата.

Докато двете в смях се веселят
и шумно удрят винените чаши,
уши запушва любовта отвъд
вратата и не спира да се плаши.

Това доволно снобско тържество
на две жени самотни и кресливи
не са за любовта ми общество…
Защото любовта ми е красива.

Изчакай, моя простичка любов!
Ще тръгнат скоро, нека се наквасят.
Отидат ли си, аз ще съм готов
да седнем само двамата на маса. 

петък, 16 септември 2011 г.

Почти от любов е


Със всяка секунда обичам те още.
След всяка минута не мога без теб.
Легни си до мене. Почти полунощ е.
Почти от любов е. Почти е наред.

И ти ще започнеш без мен да не можеш.
Аз знам убедено, че ще е така.
Ще дойде минута, в която ще сложиш
на моя гръб своята малка ръка.

Почти е любовно. И неотразимо.
Не можем един без друг с тебе почти.
Със всяка секунда е необратимо –
превръщам се в тебе, и мен ставаш ти.

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Трето питие


Местата, при които ме връща третото питие, са нашите места. Изглеждат странно. Като изложени в огромен музей, под стъкло. Навеждам се по-ниско, за да си припомня детайлите, но отражението ми в стъклото припомня мен. Огледалата са навсякъде около нас. Много пъти съм си представял града сутрин, изоставен от птиците. Би било неестествено. Неестествени са и местата, на които сме били заедно. Морето, бунгалото, киното и будката за билети… Отдавам това усещане на алкохола, макар дълбоко в себе си да знам, че всяко връщане неизбежно засилва тъгата. Не тъгата по самата теб, а по времето, което се е изтекло по стъклените шкафове в музея на общото ни минало.
Вероятно това, което трябва да направя, е да си налея четвърто питие. Вероятно чувството за пустота ще ме напусне, защото пустинята все някъде свършва… След петото питие ще отворя прозореца. Вероятно ще чувам птиците, вероятно няма да са си отишли.
Вероятностите са единственото сигурно убежище в този свят, защото не упражняват правото ти на избор. Затова е така уморително…

сряда, 14 септември 2011 г.

Човешкото у мен


Пробудиш ли човешкото у мен;
припомниш ли ми колко съм изгубен;
спасиш ли ме от спомен съкрушен;
подсетиш ли ме колко бил съм влюбен;

Завърнеш ли ме в този странен свят,
където радостта опиянява;
събудиш ли отново онзи глад
към хората и тяхната забава,

ще хвърля всяка болка на далеч -
това за всеки страдащ е присъщо …
Човек сам себе си посича с меч,
преди към себе си да се завръща.

Ела при мен. Аз вече съм готов.
Ръката ти щом може да ме хване,
аз пак ще бъда твоята любов.
И твоят Добромир. С и без Банев.

вторник, 13 септември 2011 г.

Обичам те прилежно


Намислената ти тъга
приемам неизбежно.
Щом тъжна си до мен сега,
обичам те прилежно.

Когато пак сама решиш
да бъдеш в радост цяла,
до мене тихо ще заспиш
от обич отмаляла.

Танго


Безсънните любови
танцуват под дъжда.
Те вече са готови
да се обвържат с ДА.

Танцуват под водата
на есенния дъжд...
Танго крепи жената
в прегръдката на мъж.

Те двамата танцуват
сред есенни листа
и нежно се целуват,
преди да кажат ДА.

понеделник, 12 септември 2011 г.

Любовта е пчела


Любовта е пчела.
Тя има остро жило.
Има крехки крила
и усмихва се мило.

Като влюбен се дръж,
все едно си ужилен...
Всеки истински мъж
пред пчела е безсилен...

Уморени тела


Останаха телата.
Душите са в почивка.
Парад на суетата.
Изкуствена усмивка.

Отдавна радост няма.
И нежност няма също.
Днес празнота голяма
телата ни прегръща.

Подобия на хора,
на чувства, и на нежност...
Във своята умора
крещим от безнадеждност.

Телата ни не помнят
любовните целувки.
Душите ни бездомни
се скитат без обувки...


събота, 10 септември 2011 г.

Facebook connection


Изтрий ми бързо профила, а аз
ще мина в статуса на „необвързан”…
Любовните ни думи са без глас,
щом в сайта само буквите ни свързват.

Блокирай ме. Дори не ме чети.
Не ме следи чрез профилите общи.
За мен представа си оставаш ти…
С представата за теб будувах нощем.

От снимките те зная наизуст,
очите ти все тъй остават чужди…
Без теб денят ми няма да е пуст,
защото от представи нямам нужда...

петък, 9 септември 2011 г.

Всичко останало


            Поводът е в гардероба на причината. Там е разхвърляно и леко вулгарно. Бельо и дрехи са се оплели като след неудържим секс и сега е трудно да бъдат разделени. Необходимостта да се сложи ред е навикът за подреденост. Навиците управляват всяко действие, затова се налага да им се противопоставяме. Просто се взирам в гардероба на причината. Толкова рядко се случва да се взирам в нещо...

            Плавните движения, с които дърпаш чекмеджетата, за миг ми припомнят уюта, който съвместно сме изградили с времето. Тениската, с която си облечена, напомня че си моя. За малко това ме опитомява, но после желанието да бръкна в тези чекмеджета надделява. Почти виждам повода на съмнението. Взирането помага да се съсредоточим, когато искаме да извадим нещо показ.

            Отмяташ кичур от косата си и леко се докосваш по носа, сякаш искаш да се отървеш от досадата да сложиш нещата в ред. Причината няма нищо против. На поводът му е приятен допира на бикините ти, плъзга се по гладката им повърхност, а аз осъзнавам, че е по-добре да погледна встрани. Защото встрани е всичко останало, което ни свързва и оправдава безпорядъка в гардероба ни...

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Кукли


Познавам този гняв, стаен у теб...
Той всъщност има своите причини...
Животът заприличва на вертеп.
Небето само дето си е синьо.

Изгубихме се в своите игри.
В игрите си сами сме победени.
Останали без себе си дори,
за други нямаме свободно време.

Превърнахме се в кукли на конци.
Усмихнатите кукли са бездушни.
Простаците окичваме с венци,
към свестните сме просто равнодушни..

сряда, 7 септември 2011 г.

Думи за ръцете


Не ми звъни. Дори не ми пиши.
Понякога е нужно да сме тихи.
Понеже често в думите грешим,
достатъчно е да се любим в щрихи.

Животът ни е грапаво платно.
От него гледат нашите портрети.
Портретите ни не говорят, но
говорят всичко вместо тях ръцете,

които са ни галили насън,
преди безмълвно да ни нарисуват…
Да помълчим.От думите навън
дочувам разни хора да ни псуват.

Обичаме се. Нека е без звук.
Достатъчни са само цветовете.
Когато после с теб ни няма тук,
ще има много думи. За ръцете…

Възможно е от тебе да замина


Целувай жадно хладната ми плът.
Целувай все е едно е за последно.
По време на любов сме с теб отвъд –
неземно е, наивно е, вълшебно.

По време на любов реалността
е просто сън, във който уж ни има...
Сега, когато идва есента,
възможно е от тебе да замина.

Възможно е за месеци напред
за твоите целувки да ме няма –
тогава пак ще искам да съм с теб,
но сам не зная колко ще остана.

Така че ме целувай тази нощ.
Не спирай цяла нощ да ме целуваш...
Целувките ти с мен са за разкош,
ако замина, а по мен тъгуваш.

вторник, 6 септември 2011 г.

Страх за любов


Така и не разбрах
голямата измама.
Щом има само страх,
любов тогава няма.

Така и не приех
тъгата ти до края.
В ръцете си я взех,
уж теб да разпозная.

Така и не познах
лицето ти красиво.
То с маска бе от страх,
че с мен ще е щастливо…

Подлакътна любов ( На Е. и К., които се отричат, защото се обичат)


Ела, любов! Настани се удобно. Компромисът е мой. Не защото съм женен, а защото вечерях с теб и не искам мъчението да ме напусне. Искам някого до себе си за празниците! Искам фойерверки за душата ми, която е уморена да си почива…
За да те имам, после трябва да те изгубя. Но не се отказвам от теб! Балансът между възрастта ми и това, което си ти, е уважението. Имам нужда да  бъда уважаван!
Настани се до мен. Ето ти чаша просеко. Само ме остави, колкото да изпуша една цигара, докато ти се насладя… После бъди уютна – подлакътник на канапето, на което отново ще заспя с илюзията, че съм те имал…

понеделник, 5 септември 2011 г.

Сълзите също са вода


Последното убежище на самотата е желанието за другия. Дъждът звучи по-натрапчиво и усещането за самонаказване се засилва. Иска ти се да мислиш, че Господ плаче с теб. Но Господ вероятно гледа телевизия и в момента изобщо не му е до проблемите ти. Тъгуваш по подразбиране. Поне така се очаква… Преглеждаш снимки в компютъра.  Миналото ти е заключено във виртуален свят, който се управлява от клавиши. Без снимките на хартия спомените избледняват бързо.
Грохотът на дъждовните капки става оглушителен. Не чуваш клаксоните вън, за да разпознаеш онзи, с който си свикнала. Отваряш прозореца. Свежият въздух те стиска за гърлото, сякаш си на необичайна надморска височина. Ръцете ти треперят, краката не те държат, затова отново се просваш на стола пред компютъра. Толкова отмаляваш, че самотата ти е вече истинска. Желаеш го. Мислиш го. Обичаш го.
Дъждът е неудържим. Водата отмива всичко. Сълзите също са вода.

Екстаз


Телата ни са струни през  нощта.
Докосваме се. Първо е минорно.
Мажорна става после радостта
и с теб се обладаваме повторно.

Гласът ти се променя до фалцет,
когато до душата ти достигам…
Нощта изтръпва. Нашият дует
със облаци от нежност ни издига.

А там високо, както и преди,
там, дето музиката е безкрайна,
дори за неоткритите звезди
екстазът ни престава да е тайна.

събота, 3 септември 2011 г.

Обсебване



            Не се влюбвай в представата за някого. Ако не си познала очите му, ако не си се взирала в тях с чувството, че потъваш, не е истинско. Бутафорната илюзия, че можеш да го притежаваш, те прави малка и едва забележима. Кой иска да обича нещо незначително? Не си ли чувала гласа му, нямаш право на истина. А щом не си била част от мислите му, нямаш право на надежда. Хората се влюбват, защото имат обмен на думи и докосвания. Ако си го докосвала само в съзнанието си, ти продължаваш да бъдеш сама. Самотност, в която крещиш, че обичаш, но единствено ти чуваш този крясък. Рискът да се натрапиш придобива толкова реални размери, че си готова да обсебиш. Обсебването не предполага взаимност. Обсебването е диктатура над другия. Помисли върху това, преди да се втурнеш в живота му. Добре помисли върху това. 

петък, 2 септември 2011 г.

Нали ме имаш



Не ми наливай повече уиски.
След толкова бутилки алкохол
едва ли ще си станем с теб по-близки...
Нали ме имаш. Твой съм. Тук съм. Гол.

Възползвай се от голото ми тяло,
което ти познаваш най-добре –
то толкова целувки е събрало,
но още толкова ще побере.

Не ми наливай. Само ме целувай.
Докосвай с длани моето лице.
До теб съм. Тук съм. Гол. Не ме ревнувай.
Нали съм с теб. И в твоите ръце...

четвъртък, 1 септември 2011 г.

Заспивай вече. Нощ е.


-         Обичаш ли ме още?
-         Разбира се, прекрасна.
-         Гушни се в мене. Нощ е.
-         Но малко ми е тясно...

-     Нима не ме желаеш?
-     О, не, без теб не мога!
-     За друга ли мечтаеш?
-     До тебе съм, за Бога.

-         Кажи, все нещо има...
-         Не, няма нищо скъпа.
-         Защо към мен изстина?
-         Понякога е тъпо...

            -     Отдавна подозирах...
            -     Отдавна май сме чужди...
            -     Дори не те презирам.
            -     От мене имаш нужда.

-         Да, теб обичам още!
-         Все още те желая.
-         Заспивай вече. Нощ е.
-         Как да заспя, не зная...