Тя изпуска някакъв неопределен стон. Може би от отегчение. Може би от прекомерна изненада. Или пък от гняв. Силиконовите й устни са фуния за звуци. Промените в нея настъпиха рязко, както тази година зимата прескочи есента. Толкова е друга, че когато се поглежда в огледалото се поздравява сама. Отсам огледалото истината също е различна.
Викът остава някъде в гърлото, заклещен в гласните й струни. Цигареният дим задушава този вик бавно, бавно, докато не го върне обратно и той не заседне в слънчевия й сплит.
Но тя не се предава. Продължава да вдишва въздух и да се дави в собствените си викове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар