Вакуум

Не помня НЕЩАТА, които ме караха да оставам буден. Не помня нито силуетите им, нито отраженията им в очите ти. В състояние на безтегловност се лутам между дати и събития. Късно е да водя дневник. Миналото е необятно, а предстои твърде малко, за да го записвам. Няма да остана в историята.
ПРЕДИ всичко беше обосновано. Суетата ме водеше безпогрешно. Категорично. Грешките намираха своите извинения естествено и по подразбиране. Срещите с хората тренираха в мен увереност. С всяка следваща среща се научих да ги подчинявам. Да изисквам. Да ги държа отговорни. Сега теорията за манипулацията никак не ме валнува, но и тя по подразбиране ме е направила ПОДВЛАСТЕН. И по отношение на теб.
Първата ни среща. Винаги има нещо, което е преди друго. Следствията ни променят. Правят ни по - близки или по - далечни. Правят ни добри, но по – често лоши. Споменът е капка кафе върху лист от дневника, който никога няма да напиша. Хем осезаем, хем невъзможен. Въпреки това разбирам, че съм успял да те съхраня. Поне теб ИМАМ по някакъв начин.
С времето разговорите престават. Но то е от страх да не разберем колко сме се променили. Аз и ти сме като омагьосани в противоречие, което не може да бъде овладяно. Затова просто мълчим. А когато си далеч от мен и не отговаряш на обажданията ми, ставам гневен. Не мога да понеса мисълта, че вероятно си почиваш от мен. Че вероятно не мислиш за мен. Стремя се да опазя тънката нишка между нас непокътната.
Понякога ми се иска да можех да те затворя в консервена кутия. Да те съхранявам в хладилника, далеч от ВСИЧКО. Вакумирана страст, която да подхранва измореното ми себелюбие. Това щеше да ми даде повече увереност да приемам и суетата на хората, с които случайно се сблъсквам. Хората, които говорят толкова много, че не мога да подредя мисълта си върху белите листа на тетрадката. Затова се взирам в празнината им и се старая да описвам теб – без думи и без сравнения. Портретно.
След първата ни среща усещането за обреченост не ни напуска. Борим се и със себе си. Страстта преминава на интелектуално ниво, защото иначе има опасност да полудеем. Като интелигентни хора, уж преценяваме аргументите ЗА и ПРОТИВ и, оправдавайки собствените си умозаключения, уж разбираме нуждата един от друг. Но и това не мога да опиша в дневник. Ще се впусна в анализ, който би поставил под въпрос нормалността ми. А трябва да остана силен.
Животът сякаш е време, колкото да проявиш една – две снимки. Остава само мъглявата червена светлина, примесена с цигарен дим в една малка стаичка. Нищожно малък свят, в който няма място за хората, които минават през теб. Щрак и всичко приключва.
Колко мога да продължа да те обичам? Възможно ли е да те обичам, щом чувството остава скрито?
Ако изляза от стаичката, има опасност да се развикам. Има опасност да изпусна нервите си и да гръмна като балон. Има опасност да изкрещя неща, които всъщност са другото лице на ИСТИНАТА. Опасност да видя и теб в светлината на деня. Затова спирам вниманието си върху белите листа пред мен. Отпивам глътка кафе и малка капчица от него попива в хартията. Изведнъж ме наляга лекотата.
„Скъпи дневнико...”