Sorry! От теб не става нищо. Ти си парцал. А съм бърсал очите си в теб... Маршируваш в живота ми, после изчезваш. Но пустотата не е ОНАЗИ, която чувстваш, когато си обичал истински. Оказа се, че съм те обичал. И сега съм гневен, защото се поддадох на провинциалното ти виждане за любов.
Имитация на любов.
Твоята посредственост е толкова семпла, че за момент изглежда невинна. Неопитното око приема това за някаква особена и несъзнавана доброта. Колкото да заблудиш себе си, но да оставиш черен отпечатък върху хората, с които те срещнах. Хората, на които държа и които ти никога повече няма да срещнеш без мен. Защото твоето място е там долу, където няма мисъл, въпроси и отговори.
Слушам Ibiza radio онлайн, наливам питие и се отпускам в прегръдката на спокойствието, което ми дава радостта, че вече съм без теб. Насладата е неописуема, защото няма кой да развали удоволствието. Не съм принуден да гледам тъпи американски комедии. Не се чудя за какво да разговаряме. Не се обърквам, когато виждам дрехите ми върху теб. Наслада, която занапред едва ли бих пожертвал заради НЯКОГО.
Дали е по-добре да преглътнеш горчивия залък на компромиса или да сложиш край, за да затвориш поредния намислено любовен цикъл? Пред мен тази дилема не стои, но се опитвам да интелектуализирам ситуацията. Защото в НАШИЯ случай ситуацията изглежда леко брутална. Радвай се. Можех да бъда неимоверно брутален, но още се приемам за човешко същество. Въпреки маршовите стъпки в душата ми.
Поглеждам се в огледалото. Изражението на лицето ми излъчва справедливост. Увереността, че постъпвам правилно, ме кара да изпитвам удоволствие от назиданието спрямо теб. Има грешки, които не могат да бъдат простени. Има грешки, заради които другият трябва да понесе отговорност пред света, дори когато сам не ги съзнава. Престъпление. Наказание. Гняв. После безразличието, което изтрива споменът за теб. Все едно никога не те е имало.
На мен лично забравата ми звучи тъжно...
Разбира се, изкушен съм от идеята да сипя обиди срещу теб. В СИТУАЦИЯТА е трудно да намериш баланса в обидните думи. Не стои въпросът дали да ги има, а колко да бъдат. Колко на брой? С каква честота? Пред колко хора? Пред кои хора? Затова засега продължавам да те обиждам на ум, докато обмисля стратегията си как точно да компрометирам нефелната ти същност. Ето, улавям се, че отново се загнездваш в мен. Като кукувица. Връщам се към питието и няма да се въздържа да те нарека поне КУРВА, тъй като в огледалото лицето сега е гневно.
Защо не размаха плакат „Любов, приготви се да бъдеш употребена!”. Щях да те запомня поне с едно оригинално нещо..
Искам да бъда разбран правилно. Искам да разбереш какво е болка не защото те мразя чак толкова, а защото така е редно. И когато НЯКОЙ мине през живота ти с маршова стъпка, без да остави и следа от себе си, ти да страдаш, разбирайки колко справедливо е това. Да си припомниш мен. За малко да изпиташ и носталгия по мен, за да се опиташ да намалиш болката. Нищо, че аз отдавна ще съм те забравил.
Парчето по радиото е много готино. Запалвам си стотната цигара за деня и увеличавам звука. Навън София потъва във февруарския мрак, търпеливо очаквайки предстоящата пролет. Пролетта, която очаквам и аз, за да изглежда СИТУАЦИЯТА по-малко мръсна. Поне се надявам да бъде така.
А ти, където и да си сега, с когото и да си, каквото и да правиш, извинявай, че загубих толкова време от живота си да те приобщя към сладкия покой на споделената любов. Извинявай, че се надявах да изпитваш чувствата, които изваждаше на показ; чувства, които не изпитваш, защото не разбираш. Извинявай за всеки мой жест и за всяка моя целувка, за всяка прегръдка, с която съм искал да покажа колко много означаваш за мен. Продължи живота си незабележимо и безметежно, лутай се между онова, което целиш и невъзможността да го постигнеш. Но ако случайно НЯКОГА наистина срещнеш ОНЗИ, за когото стана дума и по-горе, погледни се в огледалото. Ако от там те гледа едно гневно лице, значи справедливост има. Майната ти. Sorry.
Няма коментари:
Публикуване на коментар