Препъвам се в дати. Бях толкова с теб, че в момента ми е невъзможно да вървя в права линия. Озъртам се за поредното препятствие, а пред очите ми отново си ти. Падам. Изтупвам панталона си и продължавам напред. С всяка крачка връщането назад е неизбежно. Навсякъде си ти. В ума ми. В очите ми. По кожата ми. Парфюмът ти омайва и ми е трудно да се съсредоточа. След малко отново ще залитна. Сигурен съм. Инстинктът ми търси парапет, за който да се хване. Всъщност, когато падам, по инерция търся ръката ти. Твоята ръка. Нежната. Бялата. Която ме е галила толкова време.
Така сме хората с белези... от много падане... и много бой.
ОтговорИзтриване